Враца


Мария Гераскова си спомня Стара Враца


Категория : Моята история / нашата история
photo

Мария Гераскова си спомня Стара Враца

Любимата учителка на поколения врачани си спомня своето детство в махалата Кемера, ежедневито и празниците от средата на ХХ век, забележителности и културни институции в града. Незабравим разказ за бомбардировката над Враца през 1944 г. и "Теферичите" в лозята - "Огньовете на Враца".

Мария Христова Гераскова е родена ма 16 март 1925 г. в гр. Враца в многодетно семейство. Завършва полувисшия учителски институт в гр. Враца със специалност “Детска и начална училищна педагогика”. През целия си трудов път работи като учител в детската градина в кв. Медковец. Дългогодишен базов учител на Института за детски учители. Активен участник в съставите за художествената самодейност към читалище “Развитие” - пее в градския хор и самодейната оперета. Дългогодишен активен читател на Регионална библиотека "Христо Ботев".
 
Трите вдовици
Дядо ми е загинал по време на войната. Дванайста година е загинал – още в началото на войната. Те бяха три вдовици. Едната с три деца, другите две – с по четири. И те имаха по 10 декара. И си работеха заедно. Какво разбирателство между тях. Светици! Светици! Съседки, да в Кемера и гледаха децата си и си помагаха – днес ще копаят на Гениното, другия ден – на другата… Водеха и нас децата да им помагаме. Сложили гърнето с боба – ние поддържахме огъня, ей такива малки деца. Ходихме за вода. И си гледаха имота заедно. Какво благородство! Къде ти сега това чудо?! Много ги обичах! Обичах ги и трите! Зимно време носеха дърва от гората – слагаха най-напред на гърба си един чувал – след това денга с дървата, за да ги не убива. Правеха икономии. Живееха в икономии. Зимно време, след обед в 1 часасе събираха един ден в Танка, един ден в баба Мика, един ден в баба Гена и се приберат след 6 часа. И в печките им, кюмбета, едни високи такива с фурна, в пепелта заринали кютуче. Кютуче – това ми беше много приятно като чуя думата кютуче. Заринали кютуче – като се приберат вечер в 6 часа – пуф, пуф, пуф – разпуха огъня. Това е едно твърдо дърво, което държи огъня. Разпали огъня за малко, стопли стаичката вечерта и си лега. Ходеха за дърва и лятно време си носеха. Разрешаваше се на вдовиците тогава да ис носат дърва от гората – сухи дърва. Имаше горски. Ако горския види, че има некое живо дръвче – зимаше им секирчетата. А на една вдовица, да й земеш секирчето – това значи да й земеш хляба.
Моята баба е отгледала четири деца сираци с 10 декара земя – половината засажда с царевица, половината засажда с жито. И баба като обере есен царевицата – неколко кола – то сатва е такъв голям куп – какви младежи имаше! И гласовити! Много се пееше! В бедния Кемер много се пееше! И като видат купа и младежите казват: „Утре вечер сме у баба Танка” Ще има беленка! И кат се зароват в шушляка ония младежи – пеят, задяват се и за една нощ купа е готов. Аз не заспивах. С една голема тава топла царевица – хода и раздавам. Смях! Песни! Смях!
Не съм чула некой да се оплаква от немотията. Не. Много се пееше. Много. Като че ли отваряха, премахваха мъката. Човек като се извика, като викне – а какви гласове!
 
 
Теферичите
Срещу Богородица, 28 август, как се празнуваше тоя ден - в лозята! Всяко лозе прави теферич. Теферич значи да събереш приятели и близки, идваха софиянци и от други градове на теферич във Враца.
На тоя ден се палят огньове - събират се съчки, дърва, оправа се една полянка, където ще бъде огъна, строи се като клада и се запалва в средата. Дигаха се едни пламъци - до небето! Как не съм чула че е станало някъде пожар! Това си го прави всеки във своето лозе. Ходеха да гледат най-големата машала – така й викаха „машала“. В коя могила е най-големата машала?! Гледаха от хижата. Нямаше ядене вечерта. Ядене, пиене тогава - не, беха танци, игри и песни до зори. Сутрин вече, когато се загаси огънят и пепелта се пръсне – зарови се в лозето за берекет, тогава полива се хубаво местото и още не разсъмнало, леля ми отива и откъсва грозде. Първото грозде! И го носеха на „Св. Иван Пусти“, на манастирчето, да се освети, накъсано на чепчици, като излезе там  – на всеки по чепчица дава. Огньовете са през нощта, цела нощ не се спи, то са песни, идват компании от друго лозе. Ах, колко хубаво, колко хубаво! И аз съм описала това, идват от друго лозе, хващаме се на леса и пееме, леем се на лево, на десно и всички пеят. Ръченици се играеха, хора се извиват.
Спомням си една Минда, тя завърши физкултура. Минда боса, във ливадата играе ръченица, как не и боде, просто се чудех. Минда така играеше, като самодива, няма да й боде, няма нищо.
Хора, ръченици - как живееха хората, няма го сега тоя живот!
 И сутрин да дойде леля (връща се от манастира – б. м) – тоя, който е останал.

Истории от Враца