Враца


Дико Илиев в Етнографско-възрожденски комплекс „Свети Софроний Врачански“


Категория : Моята история / нашата история
photo

Дико Илиев в Етнографско-възрожденски комплекс „Свети Софроний Врачански“

В централната сграда на ЕВК „Св. Софроний Врачан­ски“ – училище „Възнесение“ – са подредени няколко ви­трини, в които са експонирани оригинали и копия, свър­зани с живота и творчеството на Дико Илиев. Голяма част от тези материали са дарение от дъщерята на композитора – Александрия Дикова, а някои от тях са откупени.

Личните вещи на Дико Илиев, показани в експозиция­та, са дървена тоалетна кутия, бръснач, мундщук и печат. В две от витрините са изложени нотни партитури, написа­ни от композитора и личната му писалка. Хармониката, на която е свирил композиторът, е откупена от сина му – Илия Д. Илиев. Оригинална снимка, показваща военната духова музика на гр. Оряхово от 30-те години на ХХ в., като сред музикантите е и Дико Илиев, предизвиква интерес сред посетителите на музея. Интересна е и снимката, на която е запечатана среща­та на Дико Илиев с баща му на фронтова линия, на която двамата са седнали да обяд­ват. Надписана саморъчно от Дико Илиев: „Най-богатия обед“. В една от витрините показваме копие от кръщел­ното свидетелство на компо­зитора, издадено от църквата „Св.Троица“ в с. Карлуково. Интересна по съдържание е тетрадката, в която Д. Илиев си е отбелязвал приходи, разходи и чисти приходи от изне­сени концерти на духовия оркестър от 1948 г. до 1951 г. В същата тетрадка има списък на музикантите като срещу името на дадения музикант е отбелязано от къде е, какво военно звание има, вероизповедание, грамотност и образо­вание. В нея Д. Илиев си е записал адреси на музикантски ученици, на инспектора по военни оркестри към МНО в София, адрес на акордьор на пиана, адрес на Ал. Вейнер в Чехословакия, списък на музикантите, на които да се поръчат столчета за сядане и др.п. В други две витрини показваме наградите на композитора, които той получава почти в залеза на своя живот – Заслужил деятел на кул­турата и Герой на социалистическия труд. На 5 февруари 1988 г. посмъртно е обявен за почетен гражданин на гр. Враца. Символичният ключ на града е връчен на близките на Дико Илиев, а те от своя страна го даряват на ЕВК „Св. Софроний Врачански“.

Освен експонираните материали, в научно-спомагател­ния фонд на отдел „Етнография“, са съхранени спомени за Д. Илиев от негови приятели, другари, музиканти, ориги­нални партитури, писма, разкази на информатори за съз­даване на духови оркестри в селата от Врачанския край. Спомените са записани в гр. Оряхово, с. Ботево, с. Бърдар­ски геран, с. Комарево, с. Рогозен, с. Войводово и гр. Мизия. Във всичките тези спомени информаторите разказват как Дико Илиев е обучавал музикантите да свирят, как е дър­жал на репетициите всеки да изсвири подадените му ноти и ако има забележки веднага да се поправи. Информатор от с. Войводово – Пешо Петков, разказва: „Свириш, поправя те, пак свириш… Доде остане доволен. Повтаряш понякога по 100 пъти, доде некои с(х)ване това, което искаше“. Същият информатор продължава с думите на бай Дико: „То рабо­тата не е само в духането – требва и талант да имаш, от Бога да ти е дадено… а моята работа е да ви науча на нотите, че всичките сте слухари“. Андрей Иванов от с. Букьовци (гр. Мизия) си спомня – „Всяка неделя имаше хоро на поляната край крушата. Музикантите заставаха на сянка под крушата и подиум си бяха сковали като естрада, да са на по-височко, и като засвирят… А то народ, народ се стича отсекъде. И народа си плащаше – ша са хване на хорото, ама първо ша остави пари на музикантите. За­това Дико Илиев много често повтаряше – „ша свирите, та земята ша изядате, тоа народ затова плаща“. В спо­мените на Никола Петков от с. Бърдарски геран четем: „Не е лесно да се постигне такова хоро написано от Д. Или­ев, ама като го направим после ша знаем, че това което свирим радва ухот , носи радост и не ти срами занаята. Дико Илиев не даваше покой на музикантите – продължа­ва информаторът – докато не изпипат хорато така как­то на него му хареса. Проверяваше всеки музикант, ако не знае да играе хорото, което свирят, гони го от музика­та. „Хоро не може да играе – казвал бай Дико – музикант иска да става.“ От спомените на учителя Петър Велчев от с. Бърдарски геран научаваме, че през 1972 г. в селото пристига Николай Кауфман. Той му разказва за работата на духовия оркестър и изразява неудовлетвореността си, че като творец Д. Илиев е малко познат, въпреки че хората му се свирят и сред музикалните среди не му се отдава за­служено признание. Малко след това посещение на Н. Ка­уфман Съюзът на музикалните дейци признава Д. Илиев за композитор. Информаторът от с. Рогозен Хр. Георгиев си спомня как Дико Илиев написва специално за рогозен­ската духова музика марша „Рогозенски механизатор“. А пък за Букьовци от пръстите на композитора излиза вал­сът „Тиха нощ над Букьовци цари“.

Ще завърша с две писма, адресирани до Д. Илиев от се­мейство Никола и Гена Георгиеви от гр. Варна. Писмата носят датата 26 декември 1982 г. – получател: гр. Оряхово, Дико Илиев – композитор.

„Др. Илиев, за първи път през лятото от радиото ви чухме гласа, хората и марша от войната. И ние като др. Живков сме ги играли без да знаем от кого са… Хвала вам, вие сте създали радост и веселост на целия български народ за векове и хилядолетия. Никой никога не може да ги из­мести и не подлежат на преработване от учените глави. Молим ви, изпратете снимка, за да я увеличим и предава­ме от поколение на поколение. Приемете нашите най-сър­дечни и човешки поздрави.“

Другото писмо е поздрав за новата 1983 г.

„Ч.Н.Г. 1983 – Пожелаваме ви здраве,бодрост и дълголе­тие… Хвала и чест на др. композитор на народни хора и маршове за целия български народ. Вашето име следва да бъде записано със златни букви…“

Ярко и непостижимо е музикалното наследство на бай Дико и всеки, който се е докоснал до това наследство, знае колко прелест и очарование носи то.

Автори/Информатори:

Недка Димитрова / В: "Духовата музика - ХХ век - емблемата на Северозападна България", 2017

Истории от Враца