Враца – център на българския Северозапад

„... И като приближихме до Враца гледаме толико войска от Враца и иди насреща нас. Ала не знаяхме, какова е тая войска. Докле разбрахми, колико страх потеглихме! А то било врачани: отхождали да гонять оная войска, почто разсипали и саблякли Врачанските села.
И приидох на Епископия моя...” епископ Софроний Врачански, 13 дек. 1794 г.

Софроний Врачански ни оставя това свидетелство за непревземаемостта на Враца. Врачани отбраняват града си срещу кърджалийските орди, съвместно с турския гарнизон и устояват дори на най-тежките обсади от армията на Осман Пазвантоглу през 1797 и 1798 г. Този успех се дължи на стратегическото местоположение на града, което е наложило както установяването на крепост там още при първите български владетели, така и утвърждаването му като укрепен град с военно-отбранителни функции през цялото му историческо развитие. И съкровищата на тракийските владетели, открити във Враца, и запазените документални свидетелства от Възраждането, както и тези за развитието на града след Освобождението, представят Враца като важен стратегически укрепен град. Филип Станиславов през ХVII в. пише, че „поради неговата якост и положение, някога българският владетел е съхранявал там хазната”. Той е бил и епископски център в средновековна България. Поради стратегическото, транспортно и географско положение на Враца между Северна и Южна България, тя се налага и като важно средище на търговските и военни пътища за връзка на централните части и Балкана с пристанищата на река Дунав и северозападните краища. Поради това добива значение на общонационално средище за транзитната търговия и стоковия обмен на земите ни с Централна Европа.  

В структурата на Османската империя Враца, освен военна крепост с турски гарнизон, се оформя и като значим административен център на кааза с голям брой чиновници. Продоволствието на многобройния турски контингент довело до високо потребление на селскостопанска и занаятчийска продукция и до значително развитие на стопанството на града и района. Градът се утвърждава като главен доставчик на селскостопански изделия, занаятчийски и колониални стоки за цялата околност. Поради това доста рано Враца се налага като високо развит център на земеделие и животновъдство, на занаяти и манифактура. Именно поради това привлича и вниманието на западноевропейските пътешественици като Феликс Каниц и Хелвалд. Прословутият Евлия Челеби оставя христоматийно описание на града и неговите нрави. Каниц прави подробен преглед на Враца и нейните търговци, занаятчии и забележителности в своето „Пътуване из Балканския полуостров”. Живописното описание на врачанската чаршия и пазара е ценен източник за историята на Враца: „Враца е днес още, както е бил и в миналото, един от прочутите търговски центрове на България...” Откриват се търговски кантори от Италия, Австрия и Франция. Интересът на западноевропейските пътешественици, на чуждите търговци и на чуждите консули не е случаен. Враца играе важна роля и във външнотърговския обмен на земите ни с Европейските страни - Австрия, Франция. Не само заради транспортната и търговска връзка, която осъществява между Южна България и дунавските пристанища, но и заради висококачествените врачански стоки – коприна, сахтияни, вино, златарски изделия, зърнени храни, едър и дребен добитък. Австрийският консул във Видин дава най-точната оценка за мястото на Враца, като казва че „Лом е естествено пристанище на вътрешността за Враца и София.”.

Неслучайно във Враца се създават и цяла редица крупни, дори за днешните мащаби, търговски фамилни къщи, които откриват кантори не само из цялата Османска империя, но и във Виена, Лайпциг, Будапеща. Те са начело и на културно-просветното, църковно и революционно движение през Възраждането не само във Враца, но и в България; защитават националните ни идеали в Русия, Сърбия и Румъния. На тяхното дело са посветени цели страници от българската история.

Ролята на Враца като транспортен и търговски възел се запазва и след Освобождението – до прокарването на новите железопътни линии, които променят хинтерланда на града , а с това и неговата възлова роля. Но ако търговското значение се променя с развитието и предислокацията на пазарите, то стратегическото, административно и културно значение са историческа даденост за Враца. То придобива нови измерения след определянето на София за столица след Освобождението. Този факт усилва ролята и значението на местоположението на Враца с оглед административните връзки на Северозапада със столицата. Значението й като „Предмостово укрепление” от север за столицата също се оценява своевременно. Трасира се шосеен път през Балкана и през 1892 г. тук се установява гарнизон, където последователно се установяват 2-ри артилерийски полк, 16 п. Ловчански полк, 24 резервен п. Полк и 35 п. Врачански полк. От 1895 г. тук се установява щабът на 6-та Бдинска дивизия. Построяването на артилерийски и пехотински казарми, както и на военен клуб са между първите задачи на общинското управление и са осъществени през 1891 и 1894 г.

Дейността на първите врачански общински дейци след Освобождението e недостижим образец за предана обществена и народополезна дейност. Благодарение на техния колосален и всеотдаен труд е осъществено градоустройството и планирането на Враца в първите години, модерният за времето си водопровод и десетките обществени постройки. Пример за държавническото им мислене е фактът, че първите осъществени строежи са паметникът на Хр. Ботев, мъжката и девическата гимназии, казармите и Военният клуб, читалището, кварталните и стопанските училища, стопанските предприятия на града. Всичко това е осъществено в един период от 1890- 1900 г., с колосален труд, ум и най-вече – с мисъл и грижа за бъдещето. Именно обществениците и дейците на Враца от онези години са давали основание на врачани с гордост да заявяват, че „Враца има една грамадна по численост и качество интелигенция, с каквато малко градове в България могат да се похвалят и тя е фактически духовната ръководителка на целия окръг и трасира културното, стопанско и просветно въздигане на целия ни народ. Начело на всички стопански институти в България са родни чада на Враца /…/ председателя на Българския индустриален съюз; на Софийската търговско-индустриална камара; на българския Търговски съюз; на Стоковата борса; на Житната борса; на Експортния съюз; Те не се назначават, а се избират!“

Спорове между градовете в Северозападна България за заемане на централно място в административно отношение е имало нееднократно. През 1929 г. по повод претенциите на тогавашни представители на гр. Фердинанд, в една статия във в. „Наше слово” Първан Т. Първанов, виден врачански общественик, пише: „Тъжно впечатление прави преди всичко недостолепния език на автора й спрямо населението на цел един град; като че ли гр. Фердинанд и гр. Враца са две враждующи държави, борящи се за живот и смърт ! А, слава Богу, това са два съседни града на едно и също отечество... Градовете в нас не са създадени по желание или каприз, а са резултат на доста продължителен исторически живот. От всичките пет градове, които влизат въ Врачанския окръг – гр. Враца е най-големият по население и най-старият по историческо съществувание. “

Следосвобожденското териториално устройство, което започва при Временното руско управление, определя Враца за административен център на окръжие и тази нейна роля се запазва при всички административни промени по-сетне. При намаляването на окръзите през 1882 г. от 21 на 15, Врачанското окръжие включва и Орхание (Ботевград). При следващото намаление през 1901 г., когато остават 12 центъра, Враца включва 5 околии – Белослатинска, Оряховска, Берковска и Фердинандска. Тук е центърът и на една от 10-те епархии в страната, едно от 12-те учебни окръжия, едно от 26-те окръжни съдилища и едно от 40-те полкови военни окръжия.

При най-голямата административна централизация, осъществена през 1934 г., Враца става една от 7-те области и обхваща цяла Северозападна България от река Тимок до река Искър, с 9 околии – Видинска, Фердинандска, Берковска, Врачанска, Белослатинска, Ломска, Кулска, Белоградчишка и Оряховска. Тази административна структура се налага като най-рационална до 1959 г. и отразява естественото свързващо местоположение на Враца между Северозападна България, София и Южна България. Именно поради това тя се налага като най-удачна и удобна за региона. Това се разкрива най-добре от запазените архиви за дейността на Областната дирекция през този период – 1934-1959 г., които отразяват структурата, организацията и функциите на всички обществени, административни, държавни и граждански институции и учреждения. Те се съхраняват в Държавен архив - Враца и всеки може да се запознае с ролята и дейността на Враца като областен център.
Със Закона за териториалното разделяне на окръзи през 1949 г., започват многобройните административни промени и прекроявания на граници, сливане на селища и общини. Първото преструктуриране, при което се отделя Видински окръг до 1950 г., се оказва неудачно и през 1951 г. се възстановява териториалната цялост на Северозападния регион. С Указ на Президиума на Народното Събрание от 22 ян. 1959 г. се осъществява ново административно деление, при което се създават новите окръзи, а се закриват околиите. От предишната област се образуват 3 окръга. С Указ 2294 на ДС от 26 дек. 1978 г. се създават селищните системи вместо общините. Във Врачански окръг се организират 12 селищни системи. През следващите десетилетия окръгът претърпява редица административни промени, извършвани под натиска на лични и местни интереси със силни позиции във властта. Така в резултат на местен сепаратизъм през 1959 г. се откъсват 17 села от десния бряг на р. Искър и придават към Плевенски окръг. Между тях са кнеженските – Байкал, Ставерци, Брегаре, Гостиля, Долни Луковит, Реселец, Бресте, както и криводолските села - Липен и Бъзовец. Последват ги и едни от най-богатите села – Койнаре и Чомаковци, заедно с Глава, Лепица и Сухатче. През 2004 г. се откъсна и самият гр. Кнежа.
Освен произволното администриране с естествената стопански обусловена териториална цялост на окръга, Враца е сполетяна и от експеримента през 1987 г. с първият опит за въвеждане на области, с формален център, а не естествен, стратегически и административен център. Той продължи до 1999 г., когато се възстановиха сегашните области от 5. ян. 1999 г.

Информатори / Автори
Весела Пелова / Пътища към новото време, 2020