История от Наследство

Наследство

ЗА НАРОДНИТЕ ЛЕЧИТЕЛИ, ЗА ПРИЗВАНИЕТО ИМ ДА СЛУЖАТ В ИМЕТО НА ЧОВЕШКОТО ЗДРАВЕ - I част

Категория : Вярвания и традиции / песни

ЗА НАРОДНИТЕ ЛЕЧИТЕЛИ, ЗА ПРИЗВАНИЕТО ИМ ДА СЛУЖАТ В ИМЕТО НА ЧОВЕШКОТО ЗДРАВЕ - I част

ЗА НАРОДНИТЕ ЛЕЧИТЕЛИ, ЗА ПРИЗВАНИЕТО ИМ ДА СЛУЖАТ В ИМЕТО НА ЧОВЕШКОТО ЗДРАВЕ, ЗА МОРАЛНО-ЕТИЧНИЯ КОДЕКС НА ЛЕЧИТЕЛСКАТА ИМ ДЕЙНОСТ

В хода на историческото развитие на човека въпросът за опазването на здравето му стои като необходимо условие за съществуването му. Отначало инстинктивно, по пътя на емпиризма, а по-късно – все по осъзнато, той започва да търси зависимостите между здравето си и обективната действителност и мястото и ролята си за постигане на хармония между тях. В тая борба за опазване на човешкото здраве в социалните колективи се отделят личности, които в дейността си синтезират натрупаните през хилядолетията опит и знания в борбата с болестите и по своята същност се явяват предходници на лекарската професия. В културната история на Врачанския край сведенията за наличието и лечителската дейност на такива лица имат твърде далечен произход – от периода на траките/т.нар. „лекари на Залмоксис”, през периода на античността и средновековието и до времето на късното възраждане.¹. Потвърждават го и спомените за тях в историческата памет на врачанското население от следосвобожденските години, и срещите и разговорите на автора на настоящото съобщение с техни представители в последните три десетилетия на ХХ в.² Именно на базата на извлечената от последните източници теренна информация се базира и настоящото ни изследване, с което ще се опитаме да очертаем словесния образ на народните лечители, дали своя принос за опазване на здравето на местното население до времето, когато тази роля се поема от представителите на съвременната научната медицина. Според нея най-често народните лечители онаследяват знанията и лечебните практики, които упражняват, по „пряка кръв” – от майка, тя/той пък – от своята майка „от баба, от баща или дядо, които са се занимавали с лечителска дейност. В зависимост от специфичната им лечебна практика във Врачанско ги именуват обичайно баячка или баяч, които лекуват болните с баене, врачка или врач, които „врачуват” – гадаят за причинителя на заболяването, които лекуват травматични увреждания на крайниците – правилец/правилка, които запо̀йват болните с билкови отвари – запая̀ч, запая̀чка /запайва̀ч, запайва̀чка/ , които умеят да „пускат” кръв – кръвопуска̀ч,/кръвопускачка. Най-общото наименование на жените с по-задълбочени знания, упражняващи лечителска дейност, е баба, или стара баба.³ За да усвоят обаче лечебния опит и знания на своите предшественици и за да пристъпят към упражняваната от тях лечителска дейност, според законите на наследената традиция те е трябвало да отговарят на някои задължителни за тях условия. Когато народният лечител достигне преклонна възраст и повече не е в състояние да лекува, традицията му е повелявала да предаде знанията и уменията си на свой приемник, който да е все още „чист”, т. е – недостигнал полова зрялост – момичето да не е влязло в своя менструален цикъл – „да се не е още пропра̀ло”, а момчето – „ додѐ се не е венчава̀ло”, „да не е позна̀ло още жена̀”. Не е ли спазено това условие, дори да са научили баянките и придружаващите ги обредни действия, лечението, което ще провеждат, няма да бъде успешно, от тях „нема да има лек” и „болестта не мину̀ва”.⁴

Натрупаният житейски опит и продължителната лечителска практика са задължителни за нововъведените в лечителството лица, за да започнат да се приемат от социалния колектив като лечители. Смята се, че те са защитили правото си да лекуват едва след като са придобили известност с практиката си и показаните в нея лечителски възможности и лечебни резултати,. Това говори за задължителен възрастов показател при очертаването на тяхната характеристика. Такава е и налагащата се в полза на жените полова определеност на занимаващите се с народолечение.⁵ С баене и врачуване се занимават изключително жени-лечителки, а представителите на мъжкия пол сред тях, с редки изключения, ориентират лечителството си към травматичните увреждания.

Посвещаването на приемника в лечебните практики, предаването на придружаващите ги баялни слова и лечебните знания във времето на традиционното народолечение става на специално обредно място – над вода, при върба или под мост и със специален посветителен обряд, дълбоката обредна същност на който сме изяснили в друго наше изследване⁶. В едни случаи бабата-лечителка предава умението си да лекува, като поставя младата си приемничка да стъпи на брега на реката върху върбово клонче, което сама е откъснала от върба край нея и я кара да повтаря произнасяните от нея баялни слова, докато ги научи. В други я отпраща да се покачи на върбовото дърво и да застане на три триещи се един в друг и надвесени над реката клонове, докато произнася баянките си и описва лечебните похвати, които прилага, за да прогони болестта на лекуваните от нея болни.⁷ Лечителката Арабена Дуркова Алиева от с. Липница е приела още като дете уменията си да лекува от баба си – прочута врачка в региона – по различен от описаните по-горе начини. Тя тайно е наблюдавала и усвоявала лечебната й практика. Така я посъветвала лично баба й, която убедено вярвала, че за да „превзѐме” някой умението й да лекува и „да има лек” от баянките й, трябва „да открадне” думите, които тя произнася по време на извършвания от нея лечебен акт. Друга лечителка – Вътка Лашкова от с. Камено поле – според теренните ни записки е придобила способността си да лекува при необичайни обредни обстоятелства – баща й убил смок, а тя го доубила с петата си. Тази е причината – според нея – тя да придобие умението си да „ върти от дана”, като с леки въртеливи движения на петата си масажира коремчетата на малки деца, когато са болезнено подути .⁸

Във времето на нашето проучване официалната научна медицина, след повече от век от създаването на първите здравни заведения в региона, беше заела сериозни позиции в сферата на здравеопазването. Някои от по-известните народни лечители вече бяха преустановили своята лечебна практика. Поради тази причина не беше възможно да установим числеността на лицата, занимаващи се с народолечение на територията на проучвания регион, нито пък да очертаем пълната картина на упражняваното от тях лечителство. От изворовата ни информация по темата, набрана сред врачанското население, обаче, е видно, че до края на ХIХ и първите десетилетия на ХХ век присъствие на десетки утвърдени с народолечебната си практика лица е регистрирано във всички селища на региона, че със знанията и уменията си те са покривали почти целия спектър на болестите и че именно те са, на които тукашното население е разчитало в борбата си с тях. „Докторе некоги не е има̀ло. Они са лекува̀ле о̀рата.”⁹

От съществено значение за обектът на нашето проучване – по-изявените със здравните си познания личности – е умението им да разпознават различните видове болестни състояния по симптомите им, вярно да ги диагностицират и правилно да подхождат при избора на лекарствените средства и похвати за лечението им. Усвоени от предходните поколения или утвърдени от наблюденията им в хода на предприеманите от тях битки с болестите в името на човешкото здраве, тези изисквания са налагани от самия живот и стремежът им да отговорят на тях през годините е постоянен и неотменен. В резултат на това в мисленето им са се утвърдили трайни знания за проявленията на различните видове болестни състояния и лекарствените материали, прилагани при лечението им и допринасящи за постигането на оздравителен ефект¹⁰.

„От чу̀до доа̀дат /х/о̀рата, от зор!” или „от зор е дошъ̀л, от чудо, не е от добро̀” са най-често произнасяните думи от народните лечители, с които сме се срещали по време на нашата работа на терен, когато са се опитвали да ни обяснят защо болни продължават да търсят помощта им дори при наличието на днешната медицинска помощ. От разкази на преживели болестни състояния и потърсили помощта на народни лечители научаваме, че пътят им към изцелението не винаги ги е отвеждал при точния за тях лечител. От едно село – в друго отивали, от един лечител на друг попадали… Търсели изцеление там, където са им казвали съселяни, минали преди тях по тези пътища… и така – докато си намерят цѐра. А той, според местна поговорка, „може да струва и пет пари, ама требва да го знаеш кой е”, или да намериш човека, който го знае. „И добре е, че се намираа такива о̀ра , че оно̀ некоги, като не е имало докторе ако и бабите не мо̀/г/ат да им помогнат – така си ка̀пеа” /така са си умирали –Й.М./^11.

Към специфичната си лечителска дейност народните лечители пристъпват отговорно. В редица случаи тя не се изчерпва само с конкретния лечителски акт и назначеното от тях лечение. Грижите им за болните продължават и след него. Понякога те го придружават обратно към дома му, където остават колкото време е необходимо, за да продължат лечението му, да се намесят при нужда, „ако нещо не потръгне добре”, да наблюдават и облекчават здравословното му състояние, докато се уверят в доброто протичане на провокирания от тях оздравителен процес. В борбата им за здравното благо на потърсилите помощта им те изцяло са отдадени на идеята да ги излекуват. Теренната ни информация, осветляваща моралния им облик, изобилства от десетки свидетелства за благородството на характерите им и състрадателното им отношение към болните, потърсили помощта им. При срещите ми с тях многократно съм слушала уверенията им, че са давали всичко от себе си, за да им помогнат. „ Болен от врата̀та си не съм връща̀ла – разказвала ми е за лечебната си практика Радка Иванчева от с. Зверино, – и кво съм зная̀ла – напра̀йла съм го! Като е оболѐл човек и е дошъл при тебе – длъжен си да го подириш от /в/сичко, па ако има цер и от Бога век – ша оздравѐе!” … „Едно дете ми го донѐсоа мъртво, от Елисейна ,– поведе ме преди години друга наша информаторка към своя лечителски свят, – у сред нощ беше . Яз ми беше нещо не добре и воз ми се не годѐше да ставам, коги почу̀каа на вратата. Ама кво да пра̀а, от зор идат о̀рата, мош ли да не станеш! А като го видо̀х детето, а оно се опро̀стило… Ох, мале,– рекох им, – що сега го носите, нема̀ ли ден за та̀а работа!” А они : „ Сега̀ му стана̀ло така̀ . Почна̀ло да пищи…, пада̀ло, става̀ло, пада̀ло, става̀ло, додѐ падна̀ло вече у несвѐс/т /загубило съзнание – Й.М.//. Гледам : детето мъртво – пущѝло пеня на устата, обърнало оченцата….Кво мо̀аш/ можеш – Й.М./ да му напра̀йш? Буряне не мо̀а да му дадѐш, що оно – умрело. И я …кво зная̀х и кво можа̀х – напра̀йх – бая̀х му. Мерѝх го със свиления конец, обира̀х му от косите, от ноктите…Доде трая̀ тава – детето не мръдна̀. Турна̀х им у една торбица от бурянете / лечителката се старае винаги да има отвара от тях, защото не знае кой кога ша я подири– Й.М./ , да му дада̀т, ако се съсвѐсти, че ма беше страх да го задѐвам. И каза̀х / на майка му – Й.М./ кога̀ до̀йде деветия ден, ако до то̀гива го не дигнат у болница, да до̀де пак. И на деветия ден она ѝде, ама го не но̀си, ми го во̀ди за ръ̀ка…”¹²

Най-често лечителите, обект на проучването ни, са сигурни в лечебните резултати, които преследват с осъществяваното от тях лечение: .”Не са ли сигурни – не се захващат.” Лечителят Стефан Банов от с. Михайлово по време на една от срещите ми с него представи лечителската си дейност , изброявайки заболяванията, при които успешно е помагал на потърсилите помощта му болни: „Запа̀ам и от попика̀ванье, от лоша̀та болес/т/, от парализа сеги му викат, кога та счезне снагата, скове та, кога човек е преживѐл нещо големо, та му стане нещо на главата. Оди като гла̀мав/ като отнесен, като въртоглав – Й.М./, вика – не е на него си, наврътѐло му са а нещо у главата/ някаква натрапчива мисъл го сподвижва – Й.М./. И за бездетство помага мойта запойка. Ѐле па за лоша̀та болес/т/ – веднъж да пѝне – и то я пресечѐ, не пада вече!” Лечителката на кожни заболявания Иванка Масуранска от с. Селановци с убеденост препоръчва един „цер”, който хората трябва да си набавят предварително, дори да не са оболѐли/ да не са се разболели –Й.М./ , за да го имат под ръка, когато се наложи. „Кога се разсѝпва месеца / започва да намалява след пълнолуние – Й.М./ или кога затъмнѐва слънцето – ша ми помните думата! – наведи се и зѐми зѐмня из под десния си крак. И я връжѝ у кръ̀пица и я дигнѝ нѐкъде. И кога ти се я̀ви екзема, пришки нѐкакви – само ша а посолиш и край! Сѝчко заздра̀йва. Баячка от „посакци ”/ мастит/ е категорична, че потърси ли някоя кърмачка при това заболяване на гърдата й нейната помощ – „ от едно ба̀янье й минава… мине чедѐ не е било.”

В записките ми от с.Лесура през 1978 г., по време на срещата ми с баячката от урочасало Йота Шитовска, откривам още едно потвърждение за увереността, с която местните лечители подхождат към лечението на някои заболявания. „Като урочаса човек – разказвала ми е тя, – а оно почне да повръща…Деца мънинки, па и дрът човек.. Така доде, та оболее. И доде при мене, та му побаям и оно му мине”. Друга лечителка-баячка е категорична в постиганите от нея лечебни резултати „ …ша му преба̀ем три пъ̀ти и оно мѝне – чедѐ не е било̀. Дек съм бая̀ла – не са повто̀риле да до̀йдат. Излеку̀вала съм ги.”

Народните лечители добре съзнават ролята си на лица, от които особено зависи добрия изход за болните при упражняваната от тях лечебна практика. „Лекувах едно дете… От Тлачене ми го докараа. Ама оно…са̀мо че не е умрело. Тие тръсеа свещ да му палят. Ама я се нафа̀нах да го лечим. Запаях го, какво го още не правих… И му мина!” Затова за тях е от съществено значение сами да набавят лекарствените растения, с които боравят и които добре познават, сами да приготовляват отварите от тях, или комбинациите им с други лекарствени материали, а в някои случаи сами да проверяват върху себе си и лечебното им въздействие. „Тава̀ съм го сама̀ изпѝтала – сподели с мен веднъж лечителката Иванка Динкова от с. Хубавене, докато наблюдавах как бае „от брадавици” и ги лекува с пресен сок от смокиня– и ти ка̀/зв/ам, че ша мѝне. А ако не мѝне – да ми отсечѐш и двѐте ръ̀це!” Лечителката Радка Иванчева от с. Зверино пък „целия си живот” е прекарала сред билките, защото е израснала на кошарата на семейството й в планината, отлично ги разпознава „коя̀ за коя̀ болес/т/ е” и какъв може да бъде лечебният ефект от употребата й. Затова и е категорична в заключението си, че „за сѐка болест си има и бѝлкя, ама трѐбва да я знаеш коя е” и че „ силата й да лекува идва от тях , от билките, защото са Божье творение”. И Рада Бальова – друга лечителка от същото село – смята, че не толкова от лечителя, а от избора на лекарственото средктво, с което пристъпва да лекува болните, зависи възвръщането на здравето му. Склонна дори да омаловажави своята роля, тя отдава повече значение на положителното въздействие на лекарствените материали, с които борави. „Я не съм врачката !– казвали ми е тя, – Врачката е трева̀та, дек му давам да пие.”, „ Ако бѝлкята е за таа бо̀лес/т/ – лек ша ѝма, а ако не е за нея – цѐдняка с трева̀та да иззо̀бе/ да изяде –Й.М./ – за бадева̀/ в см. напразно –Й.М./ си е!” ¹⁴ Пак там, л. л. 127, 138, 225

При всичката убеденост в знанията си и лечебното въздействие на лекарствени материали, които използват, народните лечители не изключват и възможността провежданото от тях лечение да не даде очакваните резултати, готови са дори да се примирят с неуспеха си / „Я каквото можах – напраила съм го…ама може нейния цер да е у друга баячка”. В хода на работата ми по настоящата тема понякога съм споделяла и откровенията на някои от тях за безсилието им да се справят с някои заболявания и последвалите от него несполуки. „Едно момиче доажда̀ при мене… И полива̀х го, и запайва̀х го …Ама лек нема̀ от мене. Нейния лек трѐбва да е бил у друга баячка”; „На бу̀ца / туморно образувание – Й.М./ ли какво сме пра/в/ѝле? Не сме знаа̀ле от какво иде и нищо им не пра̀вееме/ на болните /. Така̀ си го носеа… дордѐ оно ги отнесѐ.”//; „При ухапано от стършел нищо не помага – мрът / умират – Й.М./!” ; при родилна трѐска – също /”Умѝраа си жените от тава̀, сѝротите!”, както и при чума. „ От нея само сме бега̀ле…Кобне ли я некой – нема спасение…Чѐкаш го додѐ предадѐ ду̀ша.”, или при сѝнята пришка/ „ Ба̀ям му, ама̀ оно̀ ако е за ба̀янье – за едно денонощие спа̀дне, а па ако не е …ша тѐгли! Налѝ не е така̀ като с ръ̀ка да го фа̀на и да го по̀мета?!”¹⁵ В полза на тяхната етичност говорят и десетките им признания по време на моите срещи с тях, че не винаги са постигали преследваните лечебни резултати, особено при заболявания, които трудно се лекуват. Такива за тях са „чѐрната/„магарешката”/кашлица”, „нѐрвената болес”, „припа̀дливата”, „о̀фтиката”. Във времето на традиционното народолечение здравно познание на тукашното население определя и болестите, които „въобще не се лекуват”. Между тях са шарката/, „Она се не лекува. Требва сама̀ да си иде”/, „оградѝсано” „фащенѝца”/задух/, „трѐска”,„ло̀шото гърло”/скарлатина/, кръвоизлив при жените, „ испанската болес/т/, популярна и с наименуванието „чума”/ и „/х/олѐрата”. Според информаторите ни по темата за лечението на която и от тях да станеше дума, получавахме категоричния отговор „това са не лекува”, „не сме знаяле какво да правим с това”, „ /х/ о̀рата така̀ си го но̀сеа додѐ оно ги отнесѐ””, „от това най-много са умира̀ле деца̀та”, „жените от това си умѝраа”. „Цер нѐма” и за „чѐрната жълтеница”, и за т. нар. „бу̀ца”/ злокачествено образувание –Й.М/ – „Тава рак нѐкоги са не е и споменва̀ло, па сѐги –кой у̀мре наскорѐ – се на рак го изка̀рват”¹⁶

Информатори / Автори
Доц. д-р Йорданка Манкова / Традиционната медицина и лечебната сила на природата, 2019

Наследство

ЗА НАРОДНИТЕ ЛЕЧИТЕЛИ, ЗА ПРИЗВАНИЕТО ИМ ДА СЛУЖАТ В ИМЕТО НА ЧОВЕШКОТО ЗДРАВЕ - I част

Категория : Вярвания и традиции / песни

ЗА НАРОДНИТЕ ЛЕЧИТЕЛИ, ЗА ПРИЗВАНИЕТО ИМ ДА СЛУЖАТ В ИМЕТО НА ЧОВЕШКОТО ЗДРАВЕ - I част

Истории от Наследство

За проекта

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa