Очерк за Янк...

Зверино


Моята сестра Янка - продължителка на стари занаяти


Категория : Моята история / нашата история
photo

Багрите на Ржана

Очерк за Янка Захариева,
продължила традицията на домашното предачество и тъкачество, характерно за балканските селища от Искърското дефиле

На пръв поглед няма нищо необичайно в нейния живот, пълен с труд, песен, хубост и обич, с багрите на Ржана…, но само на пръв поглед…
     Моята по-голяма сестра, моята кака, Янка Захариева е родена през 1942 година - на Благовец - в многолюдно семейство. Расте с бремето на следвоенното време, когато децата почти нямат детство, за да са в помощ на възрастните. Още не тръгнала на училище, Янка знае да пасе животните и живее на кошарата в планината, да плете чорапи… През ваканциите, пък и през учебно време, тя продължава да е с овцете и говедата по пасищата, да пласти сено, да жъне, да копае царевицата по стръмните ниви, да впряга колата с кравите и да събира дърва. Научава се да работи всичко, което знаят и работят планинците. През зимата помага на майка ни в домашната работа. Така беше с всички ни – трите сестри и нашия брат. „Понякога сме били толкова уморени, – казва кака – че нямахме сили да вечеряме и си лягахме гладни”. Разбира се имали сме и своите детски лудории, но в сравнение с работата, те са далеч по-малко. Може би затова днес ние приемаме труда като необходимост, която носи удовлетворение и не тежи – това е безценно качество и то остава при кака Янка за цял живот.
    „Янке ле, Янке хубава…” – тъче и припява кака Янкината песен… За своята младост сякаш пее, за онова хубаво пъстрооко нагиздено девойче, усмихнато и разговорливо, което всички харесваха и около което винаги се навъртаха момчетата. Щом завърши ЖП училището в София кака се залюби с Васил Николов от Игнатица, също железничар и се омъжи, още ненавършила 18 години. Батко дълги години беше началник-гара в Зверино – там, на втория етаж, в сградата на железопътната гарата живееше и неговото семейство. Там се раждат и порастват двете й дъщери. Там, още когато е на 20 години, слага първия си стан и започва да тъче пъстри черги. След години, когато батко се пенсионира, всички окончателно се преместиха в къщата на Балкана. От там последните три-четири години преди да се пенсионира тя всяка сутрин ходи пеш до Зверино, където работеше в ПВИ като тъкачка и вечер пеша се връща.
    …Представете си една къща в пазвата на планината, цялата на припек, обградена от всички страни с рози, гергини, макове и астри, между които се зеленее здравец и босилек, надничат кадънки и мушкато, полюшват се разноцветни гладиоли и далии… Под къщата има ливада с овощни дървета – вишни, ябълки, круши, сливи и праскови, а долу криволичи път, който свързва махалата с Игнатица и Зверино. Под него е пък зеленчуковата градина, в която има всичко – от зелен боб до сладка царевица. Покрай  градината ромоли поток, а наоколо гори и поляни, и тук-там някоя самотна къщичка… Бих могла дълго да говоря за тази малка частица земен рай в полите на Ржана, чиято прелест сякаш е избродирана по пъстрите карета на кака, по чергите и тъканите равеници, с мотиви на лози и рози…
    Сега тук кака живее сама – вдовица е, а дъщерите отдавна вече имат свои семейства… Прекарала е тежки болести, но продължава да работи – от сутрин до късна вечер..., а в дългите зимни вечери – да претворява цялата тази заобикаляща я красота в женското ръкоделие, така като са го правили поколение след поколение жените от Балкана…
    „Заживяхме си добре с Васил – спомня си тя – родиха ни се две дъщери. Той боледуваше от бъбреци и все ходеше да се лекува, а аз си седях в къщи. Свекърва ми тъчеше, а аз й помагах и тогава за пръв път си изтъках една пътека – черга, а нямах още 20 години. И оттогава заобичах тъкането, приятно ми е вечер да седна на стана… Тъчехме с чепкано (разбити парцали и изпредени дебело), с вълна; използвала съм и чадърени пръчки, но най-много правехме губери. Вече четирийсет и пет години разбоят е с мен. Имам ли свободно време – качвам се в стаята и вземам совалката…”
    Така говори кака, а аз знам какъв труд стои зад всичко това, което тя майстори сам сама. Остриганите руна вълна се изпират, като се накисват в пепелива вода (саждец) и прах за пране. Праната вълна се разчепква хубаво на ръце, за да излязат всички тревички и частици и да стане рехава. На гръб в чували (задявка) я носи на дарак в Зверино. Кака е такъв майстор-тъкач, че тъче само с естествени цветове на вълната, а те се подготвят при влаченето. Тя знае какъв нюанс от черно до светло сиво ще има в модела и смесва бялата вълна с черната в различни пропорции, до получаване на искания цвят. Овлачената вълна, извадена от чувалите, за да не се мачка, стои на определено място в къщи. Преди да започне да преде, тя съобразява с качеството й. Не всички овце дават еднаква вълна: дълговлакнеста, мека, бяла, затова кака разпределя тази за късове – по хубавата и за пресовка – другата. За късовете трябва преждата да е по-дебела, по-разсукана, а за пресовката преждата е по-усукана. И двата вида прежда се попарва с вряла вода. При късовете – да не се разсуква, а при пресовката – да „не се гърчи” при тъкането.
    Преди да продължим с тъкането, трябва да кажем нещо за преденето на вълната, което също е много трудоемко. Първо прави къделята. Изтегля от вълмото един захват и го слага на равно място. След това на пряко започва да реди такива захвати вълна, докато прецени, че е достатъчно за една къделя. Напречният захват е в долната част и се завързва около надлъжните захвати, като се уплътнява добре, за да не се изтегля вълната при предене. Поставя се между коленете и с тях се придържа, а леко с двете ръце се изтегля нагоре до края на вълната. С върха на пръстите на дясната ръка се хващат краищата, а с лявата ръка здраво се задържа къделята – прави се „сук” т. е. фитилче. Така вече къделята е готова.
    Къделята се слага на хурката, връзва се хубаво с връвчица, за да не пада и се заприда с вретеното. Но в планината жените нямат време да седят и да предат, затова са намерили начин да предат ходейки. Опасват престилка, през врата под лявата подмишница връзват колан или връвчица. Пъхат хурката през колана и я застопоряват с престилката. Ето така кака пасе овцете и преде, отива да пласти – и преде, наважда (полива) градината и преде…, като при това на гърба й винаги е вързано цедилото с нужния багаж.
    След изпридането преждата се мотае на мотовилка на парчета – „гранки”, попарва се и след като изсъхне парчето, се поставя на кръстачка и се мотае – късовете на кълбета, а пресовката с чекръка се навиват на цеви.
    Късовете за губерите също се приготвят преди тъкането. Прави се дръвце – като малка гредичка със страни 2-2,5 см. и дължина 30-40 см. Ръбовете „се обират” и се заглажда с черна хартия, „за да не качи” преждата. По дължина само на едната страна се прави малко жлебче, което върши работа при рязането на преждата. И така: взема се дръвцето и кълбото. Преждата се навива плътно около дървото и като се държи края, за да не се развива, с остро ножче се реже при жлебчето. Получават се еднакви късове.
    Станът-разбой е готов – с основа, наведена в нищелките и бърдото по специален начин за четворно тъкане. Имаме готови късове и пресовка. Започва тъкането. Натискаме с двата крака крайните подножи и се отваря устата за совалката. Пресоваме и удряме два пъти с набърделките, преместваме десния крак на средния поднож, натискаме с двата крака – пресоваме, местим и левия крак навътре, натискаме и пак совалката, връщаме десния крак на крайния поднож и натискаме с двата крака – пак совалка. Тези четири пресовки представляват един цикъл на четворното тъкане. Пресовката се прави пожелание и според модела.
    Тъкачката държи късовете в лявата си ръка, а с дясната взема по един и се похлупват четири нишки, подпъхват се под основата и краищата се връщат в средата между двете нишки отпред и така се връзва възелът, като с различни цветове (според модела) се зарежда целият ред. Ако е само един цвят – не се брои и е по-лесно, но ако са повече – тъкането става чиста математика – следиш всичко: модела, цветовете, броят се късовете. Като се зареди редът с късовете, се притъкава отново.
    Ако тъче така кака около 6-8 часа, ще изтъче около 60 см. Става бавно, но досега през нейните ръце са минали повече от хиляда метра губери и черги с различни цветове и модели, много от които си прави сама. Кака Янка и сега има стан и продължава да тъче.
    „Ивано, - говореше ми понякога кака – като съм сама и работа около къщата и градината си мисла каква прекрасна младост имах и как пеех. Ти знаеш ли, че като бех в ЖП училището в София имаше голям мъжки хор от 100 души, а аз и още едно момче от горните курсове пеехме солото на „Марша на Будьони”. Диригентът на хора често ме изпращаше до Радио София за заучаване на песни – първата ми беше „Бояне, либе Бояне…” Той ме запозна и с Маликов, ръководителя на циганския оркестър „Рома”. Ходила съм в дома му за костюми. Веднъж ми предложи да ме запише в ансамбъла си, а аз не можех без Зверино – върнах се на село. Спомням си как на сцената на Музикалния театър „Стефан Македонски” за изпълнението на песента „Сваке, море, сваке” спечелихме І-во място за народна песен и получих грамота. По-късно, където и да почнех работа, винаги се записвах в хоровете – бях солистка в Елисейна, в хора на металурзите, в Мездра – в хора на железничарите, в Зверино – в хора на читалището. Много обичах да пея, но батко ти не одобряваше и аз полека-лека се отказах. Сега почти не пея, но слушам всичко по телевизията. Радвам се и се гордея с моята внучка Петя, която наследи моя глас и завърши музикалната академия в Пловдив. Научила съм я на много от моите песни – особено скъпа ни е „Седнал е Дамян да яде”. На нея ме научи моята свекърва, а тя я знае от нейната прабаба. Представяш ли си откога е – може би е на повече от 300 години…”
    Седнал е Дамян да яде,
 да яде Дамян, да пие,
    с негови девет синове,
с негови девет снашици.
    Всичките ядат и пият,
а Янка снаха най-малка,
ни яде Янка, ни пие,
веселба се не весели.
Дамян на Янка продума:
-    Янке ле, снахо най-малка,
защо не ядеш, Янке, не пиеш,
веселба се не веселиш?!
Янка на Дамян продума:
-    Свекре Дамяне, Дамяне,
като ме питаш – ще кажа,
думичка няма да лъжа.
Снощи си, свекре, замръкнах
на студен бистър кладенец,
като си вода наливах
и се права изправих
зад мен, свекре, стоеше
Ереми баш хайдутина
с негова верна дружина.
Ереми мене продума:
-    Янке ле, булче хубаво,
нещо ще те попитам –
ако си жалиш живота,
право да ми кажеш:
кой е чорбаджията в селото,
чорбаджи баш болярина?
Аз си му продумах:
-    Тате и чичо двамата –
те са боляри,  баш чорбаджии.
Ереми мене продума:
-    Янке ле, булче хубаво,
искаш ли, Янке, искаш ли
да дойдем довечер у вазе –
всички ще си изтрепем,
теб за мене да вземем.
Аз си му, свекре, продумах:
-    Довечера гуляй ще има:
ще дойдат девет булки на прошка,
с техните мъже заедно.
Но дойдете, Ереми, по-късно,
на порти да почукате,
дорде си гуляй завърши.
Аз ще изляза –
кучета да си нахрана,
порти да ви отворя.
Янка си навън излезе,
кучета да си нахрани,
гости да си посрещне…
Като ги Янка посрещна –
в изба ги заведе.
Нали бе Янка умна-разумна,
наточи вино червено –
всичките пиха и се напиха
и си сладко заспаха.
Ереми на Янка изрече:
- Янке ле, булче хубаво,
ние ще ги, Янке, всичките изколим –
тебе за мен ще взема.
И при Дамян отиде:
- Свекре Дамяне, Дамяне,
и вие девет батьове,
вземете остри ножове,
грабвайте чифте пищове,
да идем в нашите изби дълбоки.
Като си всички изклаха,
Дамян на Ереми продума:
- Виде ли, Ереми, виде ли,
Кой е чорбаджия в селото,
чорбаджи, баш болярина?!
И си му глава отсече.
Ереми глава скачаше
и си на Янка думаше:
- Янке ле, булче хубаво,
Защо ме мене излъга,
та ми дружина погуби
и на мене глава отсекохте?!

 

Автори/Информатори

Ивана Захариева, Регионално краеведско дружество - Враца

Истории от Зверино