ОТ ПЛАВАЩИТЕ ВОДЕНИЦИ ДО ВАЛЦОВИТЕ МЕЛНИЦИ

Величествената река Дунав е втората по дължина река на континента Европа. Един основен белег, който я отличава от всички останали големи реки на нашия континент е това, че тя тече в посока от запад на изток, минава през много държави и се влива в Черно море. Този голям воден път дава уникална възможност за по-лесен начин на общуване на хората, заселили се и живеещи по нейните брегове. Оказва се, че река Дунав е важна транспортна артерия, по която са се развивали търговските връзки между хората от Западна Европа и Балканския полуостров. Реката се използвала за такива цели още от древността, а през трети век от новата ера тя е северна граница на Римската империя. Именно римляните започнали да прилагат най-древния двигател – водното колело. Най-напред водното колело се появило във водите на река Тибър. След това тази нова технология се разпространила из пределите на цялата Римска империя. При водното колело имаме преобразуване на енергията на водния поток във въртеливо движение. Най-голямо приложение водното колело намира при смилането на зърно.

Хората от горното и средното течение на река Дунав са взели този многовековен опит използван в Римската империя, усъвършенствали са го и са го прилагали масово, особено в края на осемнадесети и деветнадесети век. Появили се Дунавските плаващи воденици. Градчетата от Австро-унгарската империя разположени по течението на река Дунав станали типични воденичарски центрове, които обработвали зърното, добито в голямата унгарска равнина Алфьолд. След време броят на тези плаващи воденици станал толкова голям, че за всички нямало работа.

Към края на ХIХ и началото на ХХ век от Унгария за България тръгнали с плаващи воденици унгарски икономически емигранти, без да бъдат организирани и в различно време. България в този период е изостанала аграрна страна, но с трудолюбиво население, което започнало да обработва старите бейски имения и пустеещите в турско време плодородни земи. Подемът в развитието на селското стопанство бил очевиден. Условията на които попаднали унгарските воденичари, които пристигнали по тези места били благоприятни и те се захванали да упражняват своя занаят. След време напускат плаващите воденици и построяват валцови мелници. Така те станали първите мелничари и механици, основоположници на съвременното мелничарство в Северозападна България. В една от тези групи, заселили се в България били и  основателите на рода Сабадош – Йохан и Мария, моите прадядо и прабаба.

Основателите на рода Сабадош –  Йохан и Мария са родени в градчето Апостаг, Унгария. То се намира на 76 км южно от унгарската столица Будапеща по течението на река Дунав. Йохан и Мария идват в България с плаваща воденица с цел препитаване. Заедно с тях във воденицата пътуват и две от децата им, които са родени в Унгария. Това са Дежо, който след години завършва Роберт колеж в Истанбул, но почива твърде млад след боледуване и вторият син Янош (Иван) – носител на подчертана интелигентност, който по-късно е избран в комитета по построяване на читалището в Козлодуй и допринася много за реализацията на този проект. Другите четири деца на Йохан и Мария са родени в България, в град Оряхово. Това са Имре (Илия), човек с определен вкус, естет и хуманист, който става собственик на валцова мелница в с. Селановци, Оряховско. Четвъртият син се казва Виктор. Той построява валцова мелница в Козлодуй, която е най-модерна в технологическо отношение в района. По време на Втората световна война, той реконструира основния двигател (газожен) и мелницата не спира производство. С това дело Виктор спасява от глад населението на Козлодуй и околните села. Виктор е моят дядо. Следващият син се казва Миклош (Никола), който загива през Първата световна война при защитата на град Добрич. Шестият син се казва Арпад (Аспарух) и почива твърде млад от болест, след като е създал семейство.           Защо семейство Сабадош избират България и град Оряхово за тяхно ново място за работа и живот?

Йохан е наблюдавал как пътуват по Дунава препълнените шлепове със зърно, идващи от България и отиващи за Будапеща и Виена и това му подсказало, че по онези далечни земи може да се намери много работа за тяхната плаваща воденица.

Две години преди тях с парахода „Ориент“ е минал по същия маршрут, доведен от Стефан Стамболов българският държавен глава княз Фердинанд, който е техен сънародник от Австро-Унгария и това окуражило младото семейство.

Град Оряхово е бил много известен център на търговия със зърнени храни, а в околните села е имало много трудолюбиви земеделци, които обработвали  плодородната земя.

Българското правителство ръководено от Стефан Стамболов приема Закон за  насърчаване  развитието на местната индустрия, като ги подпомага с данъчни облекчения.

По пътя към България семейство Сабадош преодолява много трудности, изпитания и премеждия, особено когато преминават през пролома Железни врата. Те достигат до спокойни води и закотвят плаващата воденица в река Дунав до град Оряхово през 1889 – 1890 година. Семейство Сабадош започнали честна и почтена работа, като смилали зърно с цел получаване на брашно и обслужвали местното население.

Но какво представлява една плаваща воденица и как работи тя?

Плаващата воденица е съоръжение за смилане на зърно, разположено върху два шлепа малък и голям изработени от дърво, които са свързани помежду си здраво и стабилно с греди. Получава се платформа (понтон). Между тези два шлепа е монтирано задвижващото водно колело. Колелото обикновено е разделено на шестнадесет равни части на които са поставени дъски, за да поемат силата на водата от течението на реката. Така се получава въртеливо движение на колелото. Това задвижващо водно колело е закрепено върху хоризонтална ос. Единият край на тази хоризонтална ос лагерува в опорен лагер, разположен върху малкия шлеп (думбаз), а на другият край на оста (която завършва на големия шлеп) има монтирана система от зъбни колела, които контактуват с вертикална ос, която е закрепена към подвижния воденичен камък. Така воденичният камък получава въртеливо движение и може да работи. Работното помещение на воденицата се намира върху големия шлеп. В това работно помещение има и отделна стая на воденичаря, в която той живее. Плаващите воденици, които са с един воденичен камък достигат дължина 12 метра, а когато има повече воденични камъни и пресевни машини, дължината им е около 30 метра. Зърното на клиента пристига от брега до плаващата воденица с лодка. От лодката до борда на воденицата товарът (зърното) се транспортира посредством макара с въже. Връщането на готовата продукция (брашно) става по обратен ред, като лодката доставя брашното на клиента на брега. Клиентът не присъства на самото смилане на зърното. Много голямо значение има точното определяне мястото за работа на плаващата воденица, защото воденичният камък трябва да достигне нужните обороти. Как ставало това? Воденичарят хвърля във водите на реката кофа във формата на цилиндър с определен диаметър, която е завързана с въже с определена дължина. На другият край на въжето има поставено най-обикновено домакинско кантарче с пружина. Водите на реката понасят по течението кофата, а кантарчето отчита и показва силата на течението на реката. Когато кантарчето достигне необходимите показания, задвижващото водно колело може да подържа определените обороти и воденицата е готова за работа.

Няколко години след като семейство Сабадош пристигат със своята плаваща воденица в град Оряхово, други унгарски семейства идват също с плаваща воденица,  заселват се и започват работа във водите на река Дунав край село Остров.

Янош Насфади и Мартин Борбелов, които са от град Дунафелдвар, тръгват през 1900 година заедно с техните семейства с плаваща воденица по течението на река Дунав за да търсят по-добри условия за работа и живот. Те насочват своята воденица към румънски води и я закотвят в района на град Калафат. След няколко години съвместна работа, купуват още една плаваща воденица, двете семейства се разделят и започват самостоятелна работа, но вече в български води. През 1918 година плаващата воденица на семейство Насфади достига до село Козлодуй.

Годините от началото на 20-ти век са характерни с това, че заселилото се в Оряхово унгарско семейство Сабадош продължава да смила зърно на местното население, а Йохан Сабадош започва да се занимава и с търговия на брашно, като открива в Оряхово складове за съхранението му. В този период в град Оряхово е имало три параходни представителства и Йохан е използвал техните услуги за да превозва брашното по река Дунав.

През 1914 година плаващата воденица на семейство Сабадош е продадена на други унгарци установили се в село Остров, а Йохан и Мария закупуват в Оряхово къща и двор в Чаршийска махала. Следващата година, вече с подобрено материално състояние, семейството открива магазин в Оряхово и построява валцова мелница в село Селановци, което се намира близо до Оряхово.

Тримата братя Имре (Илия), Виктор и Миклош (Никола) макар и етнически унгарци участват в Първата световна война (1916 г.) и защитават българските земи от агресорите. Никола Сабадош загива във войната, а Виктор се завръща като герой и е награден с Военен орден „За храброст“. 

Вторият брат от фамилия Сабадош – Янош (Иван), който е служил в Австро-унгарската армия вече е довел съпруга от Унгария, която се казва Ержина и младото семейство се заселва в село Козлодуй през 1917 година, където Янош (Иван) започва работа като мелничар.

1918 година се оказва фатална за семейство Сабадош. При поредното отиване за доставка на въглища за своята мелница до Черна вода, Румъния при пожар на парахода Йохан се удавя. След кончината на основателя на рода Йохан, мелницата в Селановци поема третият син Илия, който създава семейство с унгарката Маргит от село Остров. Имат четири деца – Маришка, Елена, Ани, Васил.

След десет дни го продава на много изгодна цена. Така през 1920 година той отива в Козлодуй и започва работа заедно с брат си Иван като мелничар. Малко по-късно Виктор закупува в Козлодуй от грък на име Янис дворно място от 9,5 декара с малка мелница.

През 1923 година Виктор започва строителството на нова мелница, като мелничните машини и оборудване са закупени от фабрика „Мюлхаупт и сие“ град  Русе със заем от самата фабрика. Същата година Виктор се жени за унгарката Тереза Насфади, която произхожда от воденичарско семейство на дошлите с плаваща воденица и заселили се в Козлодуй унгарци. Имат четири деца – Илия, Ирина, Лидия и Мария. 

Трябва да отбележим предпочитанието на унгарските мелничари от българското Подунавие да създават семействата си със свои сънародници. Това е естествен процес на обвързване в живота със сродни по съдба и език. Освен Имре Сабадош, който се свързва с Маргит Чорба в Оряхово и Виктор Сабадош с Тереза Насфади в Козлодуй, създават семейства и Янош и Ержина Сабадош в Козлодуй, Милан Борбелов и Илона Насфади в Добри дол, Гюла Насфади и Екатерина Аман в Козлодуй, както и още много други унгарци, заселили се в България. Така почти всички унгарски мелничари влизат в някаква родствена връзка и заедно празнуват, радват се или пък скърбят.

Друг факт, който трябва да отбележим за дошлите от Унгария мелничари и техните деца е това, че те са общували помежду си на родния език. Сега далечните им потомци използват българския език, който за тях е роден, а браковете са смесени.

С идването си в България унгарските мелничари донасят една нова култура от своите родни места, която е характерна за западноевропейците. Начинът на обличане, кулинарната кухня, самите обноски се различават коренно от тези на местното българско население. А то възприема от тях хубавите неща, копира и започва да прилага.

През 1924 година Виктор Сабадош построява къща до мелницата, а през 1925 година е завършена сградата и пусната в действие новата мелница. По-възрастният брат Янош (Иван) започва да работи с плаваща воденица, закотвена във водите на малкия ръкав на река Дунав край Козлодуй, която потъва през 1934 година след удар от ледоход.

През 1940 година Виктор Сабадош наема мелница в село Букьовци (Мизия). Управител на наетата мелница става брат му Иван Сабадош. Така в земите на Оряховския край мелничарите от фамилия Сабадош създават верига от валцови мелници, които работят за прехраната на местното население, а из цяла Северозападна България може да открием присъствието и работата на родови унгарски плаващи воденици и валцови мелници. Освен в Оряхово плаващи родови воденици е имало в     с. Остров, с. Козлодуй и с. Долни Цибър. Родови валцови мелници на унгарците са работели в с. Селановци, Козлодуй и Букьовци – Врачанско; Мокреш, Медковец, Расово – Монтанско; Добри дол, Антимово, Иново – Видинско.

При смилане с воденичен камък на плаваща воденица, материалът еднократно минава през камъка и зърното се смила. При валцовите мелници вече имаме нова техника и технология на работа. Материалът (зърно) многократно и последователно се смила и пресява. Основната мелнична машина с която се извършва смилането се казва мелничен валц и те могат да бъдат различен брой. За пресяване най-често се използва машина, която се казва планзихтер. Сградата на самата мелница, в която са монтирани съоръженията и машините трябва да бъде най-малко на два етажа. По този начин се използва така наречения „самотек“ и материалът сам се транспортира от горните етажи надолу. За да се изкачи той наново нагоре се използват съоръжения, наречени  елеватори.

Сградата на мелницата на Виктор Сабадош в Козлодуй е на три етажа, мазе и таван. До основната сграда има помещение в което се намира основния двигател – газгенератор (газожен мотор), който задвижва всички трансмисии, а те от своя страна движат машините и съоръженията на мелницата. В козлодуйската мелница двигателят е газгенератор система „Ютен Шлюхер“ – 80 конски сили, произведен в Германия. За гориво най-напред са се използвали въглища, а след като Виктор Сабадош прави реконструкция горивото вече е дърва, които се намират в голямо количество в района. Бригада от работници постоянно е секла за да може да се подържа огъня в пещта и двигателят да работи нормално.

В мелницата е имало монтирано динамо, което произвеждало електрически ток за осветлението на мелницата и къщата, която се намира в съседство с нея. Когато мелницата работела електрическият ток е осветявал тези сгради. Може би в Козлодуй първата електрическа крушка е светнала в мелницата на Виктор Сабадош.

Характерно за унгарските мелничари е използването на няколко грисмашини в технологичната диаграма. С това се цели да се постигне по-високо качество на брашната. За да няма компромис с качеството, Виктор Сабадош довежда двама унгарци (майстори мелничари), които са овладели до съвършенство занаята, а мелницата се прочува с най-доброто брашно в околията.

В двора зад мелничната сграда е имало свинеферма, кравеферма. Отглеждали са се овце, птици, патици, гъски. Всеки член на персонала е получавал безплатен обяд.

Клиентите чакали с дни за да им дойде реда за смилане. Навсякъде из мелницата както и на трите етажа били наредени чувалите със зърно на хората. За улеснение на клиентите таксуването за смилане ставало чрез уем, а не с пари. Освен за хората, смилало се е и зърно за фураж за домашните животни. Нали и те трябва да се хранят.

В онези години мелницата е била особено притегателно място за местното население от Козлодуй и околните села. Всяко семейство е идвало на мелница за да смели собственото зърно и получи брашно с което ще омеси хляб за прехраната си. Тогава всички хора са приготвяли своя хляб вкъщи. Освен това на мелницата са се осъществявали социални контакти, общували са. При дългото чакане всеки научавал последните новини. Възрастните хора обикновено са разказвали спомени от изминалите войни в които те са участвали или пък са споделяли други случки. Всички са си помагали при товарене и разтоварване на чували, което ги сплотявало.

Дори и много бедните хора, които са нямали собствено зърно са идвали на мелницата. Виктор Сабадош им давал малко брашно за да могат да преживеят, а те са се отблагодарявали за човещината му. Освен това персоналът на мелницата е бил голям. Виктор е създавал работни места. Имало е място както за специалисти, така и за общи работници.

На 23 декември 1947 година възходът на мелничарите от рода Сабадош спира, защото комунистическия режим в България национализира техните мелници, а самите собственици са обявени неоснователно за народни врагове. През 1949 година под претекст, че може да бъде извършен саботаж от бившия собственик семейството на Виктор Сабадош е прокудено с помощта на въоръжени милиционери от собствените им къща и двор, като ги оставят без никаква покъщнина. Братът на Виктор, Иван Сабадош ги приютява в своята къща.

Съкрушен от изминалите събития през 1953 година умира Виктор Сабадош. Илия Сабадош умира в Оряхово през 1956 година. 1964 година умира Янош Сабадош в Козлодуй.

Децата на Виктор Сабадош доживяха да видят провала на социализма и през 1992 година станаха собственици на построената от баща им мелница, съгласно законите на Република България. Управител на дружеството, което стопанисва мелницата на Виктор стана синът му Илия Викторов Сабадошев, който е популярно лице от миналото на Козлодуй. Той е активен участник в културни мероприятия на Козлодуй и околностите. Известен е като основател, организатор и дарител на футбола в Козлодуй през четиридесетте години на ХХ век. От есента на 2000–та година козлодуйската мелница се стопанисва от Венелин Сабадошев – син на Илия Викторов Сабадошев.

Информатори / Автори
Венелин Сабадошев – гр. Козлодуй