Курбан в Неделята на слепия &ndas...

Очин дол


Празникът на „Дядо Йоцо гледа” и курбанът в Неделята на слепия


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

Празникът на „Дядо Йоцо гледа” и курбанът в Неделята на слепия

Курбан в Неделята на слепия – комплекс „Дядо Йоцо гледа”.

Паметникът „Дядо Йоцо гледа” е изграден по инициатива на Огнян Петров през 2005 г., а ежегодните празници започнали да се провеждат през 2006 г. Идеята за курбана също е на предприемача, който открил в църковния календар „Неделя на слепия”. „Целта е, както героите на Вазов в разказа, хората да прогледнат за родолюбие, да прогледнат за България” – разказва той. И така – вече повече от десет години се провежда. Подготовката е голяма – колят се 3-4 жертвени животни. Събират се хора от цялата страна – над 500 са само участниците, които пеят, танцуват, свирят. От седем години фолклорният събор е национален. Животните са заклани предния ден и в деня на събора на мястото се вари чорбата – поне в 3 казана. В готвенето вземат участие местни опитни готвачи. Курбанът се освещава от свещеник точно в 12.00 часа. Тогава музиката и танците спират, съборът прекъсва и освещаването става на мястото, където се вари чорбата, тъй като още няма оброчен знак. Накрая попът ръси присъстващите за здраве. Курбанът се раздава на всички.

По разкази на: Огнян Христов Петров, р. 1958 г. в Очин дол, предприемач и общественик, основен организатор на всички оброци в селото и Димитър Илиев Димитров, р. 1944 г., пенсионер, работил като механик в Елисейна, краевед.

***
"Разнесе се слух, че ще прокарват железен път из клисурата на Искъра: инженери вече мерили там. Тоя слух стигна и до ушите на дяда Йоца и разтресе като с чук душевната му летаргия. Събуди се в дълбочините на паметта му един заспал отколешен спомен: той бе слушал в младини от един врачански чорбаджия, чорбаджи Мано, как паши и големци и френски мендизи казвали, че железница не е край да мине из устието; че милиони и милиони да се похарчат - нахалост е...
- Как? Българска железница?...
Той не искаше да повярва. Железница?... Из това устие, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?...
- Една голяма царщина не се нае, та ние ли?
Но слухът упорствуваше, продължаваше да смущава въображението на слепия старец; той даде работа на ума му - по всичко друго останал в състояние на детска незлобивост.
Но обадиха му един ден, че се захваща направата на железницата из устието. Селяните се наемаха за работници и слазяха долу при Искъра.
Удиви се старецът.
- Види се, намериха се някъде още по-учудени инженери - свят голям... Френци ли са пак?
Казаха му, че са българи.
Смая се старецът.
- Как, наши? Български инженери! Дето паши и учени френци казваха, че не може! Та сме имали по-учени хора ние?... Ами милионите у хилядите милиони дето казваше чорбаджи Мано?...
- И милионите си имаме... Който си има брада, има си и гребен!...
Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, и учени хора, и милиони, и чудосии над чудосиите!
Сега "българското" му се предствави нещо велико, могъществено, необятно... Неговият убоги умне можеше да побере всичкото това величие. Досега символите на "българското" се изразяваха за него само в еполетите на околийския началник и в сабята на войника, които бе попипал и целувал; сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му, българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!
Де сега Мана чорбаджи, да видим какво ще каже?
Когато чу първите пукоти на канарите, които се строполяваха долу от мините, той си отри с ръкав очите, защото се просълзиха.
* * *
Оттогава негово любимо място за стоене беше скалата на петдесетина крачки от държавата му, надвиснала над дълбоката клисура на Искъра, загърмяла от трескава работа.
От заран до вечер той стоеше на скалата, слушаше гълчът, пукотите, ударите на мотиките в земята, търкалянето на колцата, движението, смесения шум от усилията на гигантското дело.
Железницата се свърши и заработи. Дядо Йоцо чу с трепет първите писъци на свирката на паравоза, трещенето на колелата по релсите.
Пищеше и трещеше "българската железница"! Той сякаш оживя, възроди се.
Отиваше редовно на скалата, щом наближаваше часът на влака, за да чуе свирката и да погледа българската железница как фучи из устието.
Железният път се свързва в мислите му с понятието за свободна България. Той му говореше с гърмежа си ясно за новото, за "българското" време. Както преди нищо не наумяваше в селото за него: само "свирката" му обаждаше това. И когато наближаваше тя да изпищи, той зарязваше всичко и тичаше с тояжката си на канарата, за да гледа...
Пътниците, изправени на прозорците на вагоните да гледат живописните завои на пролома съгледваха учудени на един рът отсреща, че стои един човек и им маха с шапка. Това беше дядо Йоцо. Той поздравяваше по тоя начин нова България.
Съселяните му привикнаха да го виждат всеки ден на скалата и си казваха ухилено:
- Дядо Йоцо гледа ...
Тоя умрял за живота и за света човек възкръсваше само при ехтежа на влака и му се радваше с детинска радост. Само той вече олицетворяваше пред него свободна България; понеже не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България.
Слепотата и умствената му незлобливост бяха запазили като с броня душата му от разочарованията на тъмните й страни, които разочарования изпитваме ние, окатите...
Честит слепец!
Често някой нов кондуктор, учуден, че вижда все на същия час на канарата един старец, който маха с шапка към летящия влак, запитваше на ближната станция селяните, що се качваха в третия клас:
- Кой е този човек, дето все маха с шапка там от канарата? Някой луд?
И селяните отговаряха обикновено:
- Не бе, дядо Йоцо гледа ...
* * *
Една вечер Йоцо се не върна вкъщи. Заранта син му отиде да го дири право при скалата, мислейки, че може да е паднал в пропастта.
Но той го завари умрял там с шапка в ръка.
Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравлявайки нова България..."
Иван Вазов. Из "Дядо Йоцо гледа"

Информатори / Автори
Калина Тодорова, "Оброци и оброчни дейности по Искърското дефиле", 2016

Истории от Очин дол