Дяконът във Враца /Николай Дойнов

Лято 1872.
    Глухи удари отекнаха по тежката дъбова порта на Огойския хан, блъскаха се в широкия сачак и се понесоха по дървените стълби, които водеха към високия язлък.
    От горния кат, по прозорците край дългия коридор се замята едрата сянка на ханджията. Прещракаха железните резета, скърцаха остро кованите панти и жълтата светлина на газеника се промуши през пролуките на парапета. Гологлав по риза, ханджията се надвеси от язлъка. Понечи да попита, но го превариха:
- Отвори, ханджи! Търговци сме, българи!
    Стоян Огоецът заслиза по дървените скали, отлости тежката врата и пропусна късните гости. Бяха двама. Водеха за поводите уморените си коне.
    Ханджията замърмори:
    - Що щете тука, люде, по този късен час и в тия размирни времена? Турците са побеснели. Дирят комити, грабят и убиват по пътищата мирните българи. Заптиета са плъзнали навсякъде.
    - То на турците това им е работата, ханджи – да си пазят държавата. А нашата е друга. А ти я виж, та ни настани нейде, че скоро ще съмне ! – прекъсна го единият, млад, облечен по европейски мъж.
    Светлината на газеника запрескача по стълбите. Другият остана да настани конете. Ханът отново притихна.
    Сутринта на другия ден, църковните камбани забиха рано. Беше празник. Храмът „Възнесение” беше препълнен с богомолци. Едва се чуваше монотонното пеене на свещеника. Отведнъж по високите, опушени сводове отекна плътен, ясен глас. Онези, които бяха по-назад към вратите, занадигаха глави. Там, при аналоя, стоеше млад, снажен момък с буйни руси коси и мустачки, с широко лице и ведро-сини очи. Беше облечен с шаячени, ушити по европейски, дрехи. Той пееше.
    След отпуск църква Гроздю се приближи незабелязано до непознатия певец и тихо му прошепна:
    - Видя ли, Дяконе, онзи до тебе при аналоя? Даскал бил, Подбалкански го викали. Той ще ти покаже Анкова.
    Дяконът забърза през навалицата, тръгна редом с посочения от Гроздя и го заговори:
    - Даскале, диря Мито Анкова, що търгува с вълна, агнешки и ярешки кожи. По наши, търговски работи имаме приказка с него.
    Младият учител трепна, позна певеца при аналоя, поведе го напред и като пресрещна Анков, смутено продума:
    - Негова милост теб дири...
    Анков тутак си разбра кой беше непознатия и за миг се обърка.. Дяконът се затули зад учителя и му даде знак да покаже, че се познават. Той разбра. Обърна се към него:
    - Отдавна се надявах да наминеш. С ярешките кожи сметката още не сме оправили.
    Даскал Симеон Подбалкански отпрати с поглед двамата търговци и се смеси с шумната празнична тълпа. Те се отправиха към Огойския хан. Дяконът и Анков влязоха в една от стаите на хана. Гроздю беше вече там и ги чакаше. Пръв заговори гостът:
    - Казвай, брате Анков, как вървят работите в комитета? Готови ли са момчетата? Колко пушки събрахте и джепането ще стигне ли?
    - Стотина вече заклехме. Чакаме кога ще подадете знак, та да скочиме връз тиранина. Пушки има, но не стигат. Пък и сиромаси има – мъчно събират по осем турски лири за онези пушки, шестоогненките.
    - Туй знам и от Димитра Общи, що те е срещнал преди две недели в Лютаково. Разказа ми за комитетските ви работи. И във Враца е бил и за тебе ми разказа. Кажи сега къде ще съберем довечера момчетата?
    Анков пристъпи към прозореца и посочи насреща Балкана.
    - Видиш ли оня висок камък, дето е като стена? От него се спуща вода. Скакля му викаме. Там, долу под него вечери е най-тъмната сянка и е на затул. Там ще събера всички и ще те чакаме.
    Като остана сам, Дяконът се замисли: беше свикнал от пръв поглед да премери комитетските хора кой за какво го бива. Харесваше му този млад момък. Но трябваха още хора, още оръжие. И сигурно място трябваше, от дето да се препращат куриери и пушки. В някои селища още нямаше комитети.
    По тъмно излязоха с Гроздю. Отминаха последните къщи и се заспускаха към буйния поток. Отвъд него ги пресрещна нарочно поставен комитетски човек и ги поведе по стръмния сипей. Нейде отгоре се затъркаля камък. Гроздю наостри слух и прошепна:
    - Не познавам тези пътеки, Дяконе, и не е зле да се пазиш! Премного вярваш ти в хората..
    - Нас народът ни пази, Гроздю, нему аз вярвам! – отвърна дяконът и ускори крачки.
    Пътеката залъкатуши между едри камъни. Водачът позабави вървежа си, дочака ги и им посочи:
    - Ей там, зад онази скала са. Вървете, а аз тука ще остана!
    В тъмнината не се виждаше нищо. Двамата не видяха хората, но тях ги видяха. Размърдаха се, наставаха.
    Заскърцаха под многото крака ситните камъчета на сипея. Някой сподавено възкликна:
- Дяконът! Левски!
    Левски повече усети, отколкото видя вперените в него стотици очи. Заговори, още непоел си дъх от бързането, тихо, но твърдо. Той напътстваше: да се избере за председател на комитета Мито Анков; да се кръсти в комитетските работи Рилският манастир, защото там е сигурно убежище за комитетските хора; да се посветят и всички села и да са готови за уречения час; да се събира оръжие. И завърши:
    - Братя! Българи! Иде решителният час, когато ще вдигнем оръжието за свободата на майка България! Нека да сме готови за този подвиг и да дадем кръвта си!
    Стана още по-тихо. Ни възглас! Всички бяха прави, онемели. Само горещият дъх на стотици гърди и свити юмруци. Откъм скалата долиташе шум от разбитите пръски, а вятърът на талази разнасяше ситния им воден прах.
    Хората потънаха в тъмната нощ, отнесли със себе си по въглен от живата жар на неговото слово. А Левски беше целия жар!

* * *
    В ранната утрин двама тежки търговци, на коне, бавно слизаха през Бутовдолската капия, по пътя що водеше към Берковица. Единият от тях беше млад, снажен момък, с буйни руси коси и мустачки, с широко лице и ведросини очи.
    Беше трийсетия ден от месец август, лято хиляда осемстотин седемдесет и второ.

Николай Дойнов / Из "От Дунав до Балкана", 2005

Информатори / Автори
Худ. Людмил Младенов / Три верни сина на една родина