Христо Даскалов и неговата автобиография – ценен източник на информация за врачанската история

Преди известно време излезе от печат първото издание на „Автобиография“ на Христо Никифоров Даскалов. Издаването й стана възможно чрез кандидатстване на РИМ – Враца по проект за финансиране от фонд „Култура“ на Община Враца. Със съжаление трябва да отбележа, че това е първото издание на тази автобиография, която е ценен източник на информация както за врачанската история през 70-те и 80-те години на XIX век, така и за общонационалното просветно развитие през Възраждането и за културните, образователни и политически процеси след Освобождението.

Кой е Христо Никифоров Даскалов?

Роден в Трявна през 1843 г. Учи първоначално в родния си град, след това в Габровското училище. Негов пръв учител е Петко Рачев Славейков. С голямо вълнение Христо Даскалов разказва за грижата и вниманието, с които Славейков се е отнася към него.

„Когато се ожени майка ми за втори път, една сутрин дойде във Взаимното училище даскал Петко (П. Р. Славейков) при мене и ми каза да си взема книгите и да ида при граматиците (Славейков учеше граматиците). Оттогава станах и аз граматик, макар и да бях малък. Защо ме премести Славейков при него, като бях малък и не отговарях на ценза – едва можех да прочитам и до днес не мога да знам. Славейков ми обръщаше голямо внимание, никога не ме оставяше непригледан, зорко бдеше над поведението ми, често пъти ме повикваше в стаята си и ми даваше съвети; даваше ми да канерхам в църква и да чета Апостола. Този надзор на Славейков ме накара да вземам повече присърце учението и в скоро време задминах другарите си и стигнах по-горните.“[1]

Поради безпаричие Даскалов е принуден да стане учител, но това се превръща в житейското му призвание. Учителства в Трявна, след това в Лясковец. През 1873 г. е „условен“ за учител във Враца, след Освобождението на два пъти в Оряхово, след което се завръща в родната Трявна като директор на Тревненското трикласно мъжко училище, а в края на професионалния си път преподава в Търновската мъжка гимназия. След 35 години родолюбива служба на просветното поприще, Даскалов е пенсиониран през 1901 г. „Последните години от живота си до лятото на 1917 г. Даскалов посвещава на грижа за своите близки, най-вече внуците си, наглежда семейните имоти, но също така развива плодотворна книжовна дейност, която съпътства живота му още от периода на неговото обучение през 50-те години на XIX в. През тези години бившият вече учител не се откъсва и за миг от обществения и културния живот в родната Трявна, като особено продължава да се вълнува от развитието на образованието както на местна почва, така и на национално ниво.ˮ[2]

Безкрайно интересен е разказът на Христо Даскалов за неговото детство и израстване като грамотен човек, за спецификите на българското образование през Възраждането. Наказанията и боят с пръчки са били нещо нормално и естествено, но и в тях прозира различното отношение на учителя. Например 5 удара с пръчка на някой си учител Стефан се равнявали на 50 удара с пръчка на Славейков. Разказва как учителят го наказал, защото му донесъл присади от вкъщи.[3] Или затова, че учителят наказал едно дете, защото телето им не било пораснало. „Както вашето теле не е порасло телесно, тъй и ти не си дорасъл душевно!... И тъй Райко яде бой, защото телето им не порасло.“[4]На нас днес логиката на учителя (или дори липсата на такава) ни звучи странно и неразбираемо. Но тези примери, както и други, изложени в разказа на Даскалов, са  доказателство за огромния авторитет на учителя във възрожденското общество. Никой и нищо не може да подложи на съмнение неговата правота, а физическите наказания са били обичайна практика и право на подход на учителя. Когато го наемат за учител, общинарите го съветват: „Да се вардиш да не ти вземат юлара веднъж! Строг да бъдеш, винаги да си между тях с пръчката в ръка и когато пишат, и когато четат!“[5] За авторитета на учителя през Възраждането можем да съдим и от друг интересен епизод от живота на Христо Даскалов. Когато го „условят“ за учител във Враца, той се отправя на дълъг път и отсяда в един хан в сегашното село Вировско. Когато ханджиите разбират, че пътува за учител във Враца, предлагат да му изпържат яйца, дори да заколят кокошка[6], нещо необичайно за условията в попътните заведения по това време.

Труден път извървява Христо Даскалов до решението да стане учител. Дори мога да кажа, че не той избира това поприще. То му е наложено от житейските обстоятелства, от безпаричието и безизходицата, в които попада в зората на живота си. С присъщата си скромност Даскалов описва притесненията си дали да приеме работата, дали ще се справи с учителстването, отговорността ляга с цялата си тежест върху плещите му. Ето и разказа му за първите часове, в които остава насаме с учениците си:„Чорбаджиите си излязоха и аз останах сам при учениците. Всичките ученици се умълчаха, мене гледаха, види се, какво ще правя – струваха ме сеир. Аз не бях даже надниквал в училището, когато се преподава, не знаех какво да върша. Понавлязох по-навътре из полукръговете, децата ме зяпат, и те още не знаят какво да мислят за мен. Обиколих всички полукръгове, но не вярвам да съм видял нещо или да съм чул, ако нещо са ми казали учениците. По едно време дойде един ученик и ме попита: „Ще кажете ли третий образ?“ – „Казвай си, както знаеш!“, проговорих. Какво е това третий образ – яде ли се, пие ли се, нищо не разбирам. Оставих на главния да ръководи обучението, а аз само наблюдавах и не разбирах какво става около мене. По едно време дойде даскал Кънчо и ми каза: „Защо не си пуснал още децата?“ Казах му откровено, че не знам какво да правя и че мисля да напусна, не се наемам. Кънчо се позасмя: „Ти ще се научиш!“, каза и заповяда на главния да пусне децата. Главният пусна децата по установения ред, в присъствието на главния учител и мене, който стоях като замаян.“[7]

Решението му да стане учител не идва веднага и категорично. За просветния процес в тези години на XIX век е характерно „условянето“ година за година на учителите. За всяка следваща учебна година този процес се е повтарял в зависимост от това доколко учителят се е справил със задълженията си през предходната година, доколко общината има финансова възможност да го наеме, но при всички случаи „условянето“ е предшествало началото на работата през новата учебна година. И тъй като нашият литературен герой, поради присъщата си скромност, не е имал самочувствието за собствена значимост, колебанията и временните спадове в настроенията са съпровождали целия му професионален път до идването му във Враца. Дори, в един момент, обмисля да приеме предложение за „запопяне“. Решаваща е позицията на любимата му леля, която, изглежда, е имала силно влияние върху неговото изграждане като личност. Ето какво разказва Даскалов за този епизод от живота си: „Аз съобщих на леля намерението си, че ще се попя. Трябваше човек да присъства, да бъде добър физиолог, за да разбере впечатлението, което направиха думите ми на леля. С измъчено лице и глас тя ми каза тези думи: „Не е зле, Христо, това, което си намислил, но … ние нямаме поп в рода си! …“[8]Тези думи ни говорят за това колко важна в ония времена е била родовата традиция, занаятът, който е предаван от поколение на поколение и за това колко обвързан е бил всеки наследник с възприятията на неговите предци за родова приемственост.

След учителстване в родната Трявна и в Лясковец, Даскалов отново изпада в състояние на безизходица. Тогава му се притича на помощ старият му учител Петко Славейков, чрез своя син Иван Славейков. По това време Иван Славейков, съвсем млад (когато идва за учител във Враца е едва 18-годишен) се опитва да преобразува врачанското школо по модерен за времето си начин. Трябва му доверен и способен човек. По негово настояване врачанските общинари се обръщат към Даскалов. Той разказва за преписката между него и врачанските първенци, в която се договарят за заплащането: „В телеграмата се казваше буквално: “Даскал Христо за 5 000 гроша е приет. Незабавно насам.“ Отново преминах от единия на другия полюс. Но сега не почувствах така рязко промяната, защото в разстояние на 20 дни, от Коледа, почти всеки ден преминавах от смърт към радост. Още тогава отговорих по същия Митю: „След пет дни ида!“ Отидох си весел у дома. Започнах да се стягам за далечен път.“[9]

Във Враца го наемат срещу 5 000 гроша заплата, след като 6 000 гроша са получавали само габровските учители, завършили в Русия. В края на 80-те години на XIX век влиза в сила Живковият закон за народното просвещение(по името на тогавашния министър Георги Живков), според който заплатите се урегулират, и се прекъсва „условянето“ на учителите.

Много интересни за нас са разказите му за врачанската история. С идването си тук ни представя врачанските общинари – Иванчо Николакев, Иванчо Кръстеняков, Николчо Кръстеняков, Иванчо Анков, Георги Пенчов и Георги Павлов. Разказва как са го разпитвали какво се случва по другите краища на Българско, както и за една тема, която вълнува българите тогава – за Васил Левски – дали го познава, как е уловен и др. Христо Даскалов не дава конкретни сведения в автобиографията си за личността на Апостола, дали се е познавал с него и т. н. Може това да е от съображения за сигурност, тъй като в тефтерчето на Левски името на Даскалов фигурира и се предполага, че той е един от двайсетината тревненци, с които Левски се е познавал и е поддържал връзка.

До този момент училищата във Враца са към четирите врачански черкви – „Св. Никола“, „Възнесение“, „Св. Св. Апостоли“ и т. нар. Кимерска „Св. Св. Константин и Елена“. Първите две са имали общо училище, създадено от владиката Агапий; при църквата „Св. Апостоли“ е действало девическото училище, което, по неговите думи, е било смесено (и по килийния, и по Бел – Ланкастеровия метод); в Кимерското училище при църквата „Св. Св. Константин и Елена“ се е учело по килийния метод, а учебниците са били Псалтира и Наустницата. За главно се е смятало Възнесенското, или още наречено „Даскал Симеоново“ училище по името на Симеон Подбалкански, когото Даскалов описва като интригант. Училищата били независимо едно от друго, а махалите сами си уговаряли учителите и им плащали от прихода на църквите. Започва борбата на двамата млади учители да обединят училищата. Намират подкрепа сред „младите“, групирани около читалището. По-личните младежи – членове на читалището са: Мито Анков, поп Коста Буюклиев, Костаки Анков, Сава Петров, Цено Ангелов, Тодорин Ванов, Коста Бошнаков, Стефан Савов, Мито Ангелаков и др. Това са врачани, които се включват и в революционната борба, като ръководство и членове на създадения по времето на Васил Левски Врачански революционен комитет. И нещата се случват – училищата се обединяват, оформят се степени на образование и се спира прехвърлянето от училище в училище, въвеждат се правилници и главни книги и т. н.

Не със злоба и нездраво любопитство, а с доза закачливост и в духа на добросъвестния разказвач ни споделя за интригата между владиката Агапий, Кръстьо Пишурка и учителката Цвета Кръстенякова, как момите около училището били луди по младия и хубав даскал „Славейчето“ и как Тодораки Хаджийски много мразел Иван Славейков, защото някога жена му била любовница на Петко Славейков.

Христо Даскалов става свидетел на всички важни процеси във възрожденския и следосвобожденския живот на Враца. Разказва увлекателно за старата история на града така, както я е чувал от старите врачани – за заселването на града първоначално отвъд Вратцата, към Войводин дол и село Згориград, за превеждането на вода от Крушовишкия извор в Балкана, за двете кули и за „Циганската чешма“.[10]

Ценни сведения оставя Христо Даскалов за икономическото развитие на Враца през 70-те години на XIX век, като заключава, че „главният поминък на врачани беше земеделието и лозарството, местна вътрешна търговия и занаяти за местни нужди“[11]. В същото време откроява Димитър Бошнака като единственият, търгувал чак с Немско. „Врачанинът се задоволяваше с това, което сам си изработваше.“[12] Споменава за „прочутите врачански платна“[13]. Наблюденията му върху демографското състояние на Враца през този период са интересни от гледна точка на това, че отчасти се разминават със съвременните изследвания по въпроса. Той споменава за 3000 къщи във Враца, от които 1200 турски и около 20 – 30 еврейски. Което означава, че християнските домакинства са представлявали едва половината от цялото население на града. В своя труд за развитието на балканските градове през XV – XIX век академик Николай Тодоров пише, че при първото преброяване в Османската империя през 1831 г. броят на мохамеданите е едва 9 % от цялото население, а християните са 89 %.[14] Друг изследовател твърди, че в навечерието на освобождението на града немюсюлманското население представлява 91,6 % от общия брой, докато мюсюлманското е едва 8,4 %.[15] Докато се чудим на кого да се доверим, Даскалов ни предлага поредното предизвикателство, твърдейки, че „врачани са чисти българи. Турците също по потекло са българи, те помнят това и го разказват… Всички врачански турци знаят и говорят с българите на български. По тази причина българите във Враца, макар и постоянно да се срещат с турци, не знаят турски“[16].

С голям респект Христо Даскалов ни представя влиятелните врачани по онова време – хора с икономическа и обществена тежест, „самите турци се бояли от тях“[17]. Разказва ни за Георги Болярина с неговата християнска „църквица“ в турската махала, за Николчо Занкин, изкусен в бродерията, за най-богатия врачанин – Хаджи Мано Кръстеняка, за прямодушния Димитър Бошнака, за Тодораки Хаджийски, за Иванчо Николакев, който е бил „най-младият в общината, но той колеше кучето“[18] и др. Затвърждава това, което знаем за Димитър Хаджитошев, но подсилва още повече краските: „Х. Мано Кръстеняка казваше, че като чорбаджи Димитраки няма вече да се роди такъв човек. Той качвал и откачвал човек от въжето. Когато минавал през града, и турци, и българи му ставали на крака и стоели прави със скръстени ръце, докато премине. Когато отидел някой сиромах при него да се оплаче, не се връщал празен; „турците и „нашите изедници“ трепереха от дъха му, казваше Х. Мано, затова го и много мразеха и най-после го заклаха във Видин“.[19] И обобщава в едно изречение: „Врачанските българи са горди, те не признават други да бъдат по-умни и по-учени от тях, считат се за първи между българите“.[20] Това признание, от устата и ума на човек – пришълец, натурализиран врачанин по силата на житейските обстоятелства, звучи доста силно и достоверно. Може би оттам идва до ден днешен нашият основен проблем – сблъсъка между самопреценката за мястото ни в историята и непрекъснато насаждания комплекс за периферността на това място.

Разказва с много разбиране и любов за събитията около подготовката и „неслучването“ на Априлското въстание във Врачанско – за печално известната сделка с лоя и пастърмата, за въоръжаването на Ботевата чета, за спасяването на града от опожаряване със заплащане на една сума от 12 000 гроша, за погромите по улиците на града и последвалото разкарване на врачанските първенци по затворите – едната група през Оряхово, а другата през Берковица – за Видин. Описва условията в затворите и по пътя, издевателствата върху тях на турските заптиета, които ги придружават. Сякаш Даскалов иска да реабилитира от несправедливия съд на историята града, с който е свързал професионалната и житейската си съдба, че ни разказва как „през зимата и пролетта на 1876 г. имаше такова въодушевление, че ни се струваше, че само да гръмне една пушка и турците ще се озоват в Анадола“[21]. Даскалов описва революционната ситуация през 1875 г. и ни помага да разберем, че трудната, дори невъзможна комуникация между отделните райони на Османската империя е една от основните причини за неслучването на бунтовните събития в тяхното единство и цялост. От него научаваме точния списък на основателите и ръководителите на Врачанския революционен комитет, както и за дейността на изпратените от Гюргево апостоли за подготовката на Априлското въстание 1876 г.

Автобиографията на Христо Даскалов потвърждава някои вече известни факти от врачанската история, като например за прословутата сделка с лой и пастърма, в резултат от която е закупено оръжие за въоръжаване на врачанските съзаклятници. Както и факта, че оръжието не успява да стигне до предназначението си, а с него е въоръжена Ботевата чета. Тук сведенията на Даскалов не са от първа ръка, тъй като не е бил свидетел, а чува от други за тези обстоятелства, но цифрата 300 за закупените белгийски пушки ни хвърля отново в размисъл, тъй като се знае, че само35 - 40 от Ботевите четници са били въоръжени с белгийски пушки. Според твърденията на Даскалов „за въстаници се записаха повече от 3 000 души, разделени на четири чети“[22]. Едва ли Даскалов има причина да преувеличава и фалшифицира фактите, пишейки за ентусиазма, обхванал дори и най-фанатизираните чорбаджии, които „не смееха да откажат, дори сами молеха да помогнат“[23]. В книгата на Даскалов може да се намери интересна информация как едно турско заптие спасило врачанските първенци от клане, като ги предупредило да не се връщат по същия път, по който ги следвала потерята. Той хвърля светлина и върху драматичните (и трагични) събития по улиците на Враца на 19 май 1876 г., когато са зверски заклани 25 души, сред които и един от водачите на революционния комитет – поп Коста (Косто) Буюклийски.

Като за нещо обикновено и подразбиращо се Христо Даскалов разказва как, заедно с учителя Константин Десимиров, прибират и укриват всички калпаци, барут, фишеци и „други въстанически неща“, изгарят знамето на Кременската чета и уреждат да бъдат погребани шестима от убитите по улиците в двора на Възнесенската църква.[24]

Не се наемам да преразкажа всичко, случило се тогава и след това. Христо Даскалов го е разказал с такива покъртителни подробности, че никой читател не би могъл да остане равнодушен. За разкарването на врачанските първенци по затворите във Враца, Оряхово, Берковица и Видин, за нечовешките условия и мъчения, на които са били подложени. За това как някои от тях намират смъртта си по пътя, а другите тръпнат в очакване да ги окачат на бесилото. Даскалов също е част от едната група, която се придвижва от Враца, през Оряхово, към Видин и е непосредствен свидетел на всички издевателства по пътя. След дълго странстване по затворите и прекарано заболяване, през м. август 1876 г. Даскалов се завръща във Враца, където намира жена си, със своя син Богомил, когото е оставил на 40 дни, а вече е на четири месеца. След всичко изтърпяно, чистата човешка радост ни гледа от редовете : „Каква радост, не мога да опиша…“[25]

Едва успели да видят семействата и учениците си и да подновят учебния процес, от началото на 1877 г. започва нов емоционален период. „Постоянно се движеха войски, турски офицери постоянно кръстосваха Враца. Градът стана главно стоварище на провизии за турската войска; джамии, църквата „Св. Николай“, турското училище „Руждие“ се пълнеха с храни: жито, булгур, писмет[26], ориз, масло и др. Фурните постоянно печаха писмет. Турците се готвеха за война.“[27] И войната наистина започва, няколко месеца по-късно. А разказът на Даскалов за освобождението на Враца в края на м. октомври (стар стил) 1877 г. е широко известен и цитиран. Информацията за струпаните в града продоволствия потвърждава тезата за важното стратегическо значение на събитията от гледна точка предотвратяване снабдяването на турската армия и пресичането на пътя й в посока Северна централна България, където по същото време се затяга блокадата около Плевен. Даскалов разказва: „На 28 октомври руските генерали Леонов и Клот превзеха Враца. Посрещнахме генералите на полето. Турската войска беше още по планината и стреляха с мартинките си, чиито куршуми пищяха около нас. Русите ги поздравиха с топовни гърмежи и турците се умълчаха. Русите превзеха града след една кратка престрелка, на полето имаше десетина турски трупове, а от русите беше убит само един кавалерист и то от една кадъна вътре в града. След като поднесохме на генералите сол и хляб, ги поведохме към църквата. Свещениците, в църковни одежди, с кръстове, икони и евангелието в ръце. Ние, учителите, с учениците и църковни песни, като „Достойно есть“ и др., стигнахме в църквата „Възнесение“, където се извърши молебен от свещениците“[28].

С присъщата си скромност Даскалов отказва да стане секретар на избраното Временно правителство, за което е арестуван, но „въпреки това пак стоях на своето да си остана учител“[29]. Описва ни Кетхудов – първият губернатор на Враца като човек, обичащ веселието и овациите, и сменилият го Лукашов, който никога не се усмихвал, но карал селяните да си отварят училища.

След кратко преподаване във временния педагогически курс през 1880 г., Даскалов приема предложението да отиде за учител в Оряхово. Там става свидетел на политическите дрязги и противоборства между либерали и консерватори, по време на Режима на пълномощията и Стамболовия режим. След кратко прекъсване в края на 80-те години на XIX век, учителства в крайдунавския град до 1891 г. През 1891 г. излиза първият за освободена България Закон за народното просвещение, с който образователната система се централизира, управлението и надзорът на всички учебни заведения се предоставят на Министерството на народното просвещение, предвижда се откриването на професионални училища (педагогически, търговски, индустриални и духовни). Въвежда се степенуване на учителите. Промените, както и потреса от обноските на колегите му, както сам се изразява, го връщат в родната Трявна, където седем години е директор на Тревненското трикласно мъжко училище. В края на 1899 г. получава назначение за Търновската мъжка гимназия, където преподава до края на професионалния си път.

В край на професионалния му път усещаме огорчение, и в същото време съзнание за изпълнен дълг и следване на житейско призвание: „… през последните месеци на учебната година сам министърът господин Вачев посети гимназията. При запознаването ни той ми каза, че трябва да се пенсионирам, намек, че ще ме уволнят, и наистина – получих съобщение от Министерството, че се уволнявам поради прослужени години. И на това благодаря! След 35-годишна непрекъсната учителска дейност, между учениците си имах вече министри, като министър-председателя Тодор Иванчев, после Иван Славейков и Васил Кънчев, учители и професори (П. Райков). От любов към учителстването, не потърсих друга много по-доходна държавна служба, както направиха всички учители след Освобождението, а се видях изхвърлен от училището, като изцеден вече лимон“[30].

Много неща можем да научим от сладкодумно разказаната автобиография на Христо Даскалов. Ще завърша с неговите думи в края на повествуванието, което той завършва през 1910 г., седем години преди смъртта си:

„Ако някога тази моя биография попадне в ръцете на някого и той има търпението да я изчете, ще види, че трудът и постоянството са главният капитал и главният учител на човека. Човек може да победи всичко, но не изведнъж … Може и да не съм направил нищо такова, което биха направили някои от сегашните млади, но аз не съм могъл да направя нищо повече, а човек, щом направи това, което може, той е направил всичко“.[31]

Изключително щастлива съм от факта, че имах търпението и вложих труд и постоянство, за да направя тази автобиография достъпно четиво за любознателните българи. От нея читателите могат да почерпят не само информация от първа ръка за важни възрожденски и следосвобожденски събития, но и усещане как един човек може да преодолява трудни житейски обстоятелства със спокойствие и мъдрост. Защото ни липсва именно такъв тип историопис – добросъвестно съпреживяна и осмислена.

Използвана литература:

 

1. Даскалов, Хр. Автобиография, Враца 2024 г.
2. Петров, П. Съдбоносни векове за българската народност, С 1975 г.
3. Тодоров, Н. Балканският град XV – XIX век. Социално-икономическо и демографско развитие, С 1972 г.
4. Терзиев, Вл.Преклонението на един ученик към неговия учител: по примера на Христо Н. Даскалов и Петко Р. Славейков, в: Годишник на СУ «Св. Климент Охридски», том 107, 2024 г.

Информатори / Автори
Нели Стоянова, Регионален исторически музей - Враца