ЕТРОПОЛСКАТА КНИЖОВНА ШКОЛА

Етрополе е селище с изключителна история. Малък планински град, който очарова и покорява с природата си, неповторим със своята архитектура и духовност. Разположен е в живописна котловина, по поречието на Малки Искър, между южните склонове на Предбалкана и северна Същинска Стара планина, в подножието на величествения връх Баба. Старопланинските върхове и проходи са обгърнати с предания и легенди, брулени от бури и ветрове, но ревниво пазят следите за отминали времена и епохи.

В хилядолетната и богата история на този край дълбоки следи оставят древните хора от праисторическата епоха, местните тракийски племена, останките от античните цивилизации, българското Средновековието, османското владичество на Балканите, бурното време на Българското възраждане.

   В околностите на Етрополе още през VІІ-VІ в. пр. Хр., възниква селище на важен кръстопът, свързващ Истър (дн. Дунав) с Беломорието и Древна Македония. Местоположението и превъзходните природни условия благоприятстват това селищно образувание да се развива през хилядолетията като важен рударски, търговски, занаятчийски, книжовен и просветен център. Строители и майстори през различните епохи съграждат тук, в полите на Етрополския Балкан уникално по своя дух и красота селище, съхраняващо и до днес своето богато културно-историческо наследство.

   На 5 км източно от Етрополе, на северния склон на старопланинския Черни връх, върху бигорна скала, се извисява един от най-красивите български манастири – Етрополският манастир  „Св. Троица”, известен още с името „Варовитец”.

Икономическото благосъстояние на будните и горди балканджии, стопанският възход на Етрополе като важен рударски и стопански център с дербенджийски статут през ХV-ХVІІ в., са предпоставка в българското селище и в манастира „Св. Троица” да възникне и процъфти Етрополската книжовна и калиграфско-художествена школа, която няма аналог по българските земи през тази епоха.

Интензивният живот, който кипи в Етрополската котловина през ХV-ХІХ в. създава условия за развитие и разпространение на книжовност и просвета. Нова светлина върху развитието на Етрополе като административен и икономически център и субект дава проф. Красимира Мутафова в статията „Етрополе – предизвикателствата пред един дербенджийски, рударски и книжовен център през ХVІ и ХVІІ век (по непубликувани османски документи)“.

В годините на османското владичество в земите, населени с българи, въпреки всички ограничения се твори висока духовна култура, фактор за съхраняване на християнската вяра и българската идентичност. Запазват се старите и изникват множество нови манастири, които се превръщат в пазители,  в непревземаеми крепости на българщината, в светилища на народностния ни дух. Съхранените духовни средища стават убежище на българския език и писменост, средоточие за култура и просвета, на българската православна вяра и духовност.

   Етрополският манастир „Света Троица”, известен и като „Варовитец” с огромната си книжовно-просветителска дейност е една от онези духовни твърдини, които оставят ярка и трайна следа в историята на българската култура и просвещение. Тук се ражда, развива и утвърждава Етрополската книжовна школа – пазител на знанието, словото и вярата.

   В миналото, а и днес, Етрополската котловина се оглася от тържествения камбанен звън на православните храмове на Етрополе – „Св. Петка”, „Св. Георги Победоносец”, „Св. Архангел Михаил”, „Св. Никола” и „Св. Пророк Илия”. Нашите деди ги построяват на кръст, за да закрилят селището и неговите жители. Етрополе заедно с петте си каменни църкви и манастира „Света Троица” е уникално селище –пазител и създател на богат, съдържателен духовен и културен живот в тъмните робски години. Подобни селища със значим икономически потенциал и развити занаяти са много, но малко от тях имат богатата духовна история на нашия роден град.

Етрополският манастир е основан през Средновековието в годините на Византийското владичество. При подновяването на манастира през 1858 г. игуменът Хрисант намира в развалините на старата черква две плочи с надписи, указващи годината на основаването на обителта – 1158 г., които са вградени в основите на новостроящия се манастирски храм. Освен тази каменна летопис, в Етрополски поменик^[1] на лист 5б игуменът Хрисант оставя приписка, в която описва възстановяването на обителта.

Една от легендите разказва, че самият Иван Рилски се установява по тези места в търсене на усамотение и покой в една от пещерите в местността Варовитец край едноименния водопад. В околността, обаче се добиват руди, наблизо минава и важен търговски път и това принуждава светеца да напусне тези места, и да се насочи към величествената Рила планина, където не е толкова оживено. Местното население обаче възприема мястото като свято и построява манастира (Цветкова, Мишева 2012, 8).

Друга легенда за основаването е за птица врана, която посреща монаси, търсещи място във височините в местността Суха Равен. Враната кацва до водопад, които е наречен на нея – Враната вода и сред това полита и достига до друг красив водопад Варовитец на една бигорова скала. Тя изграчила и последвалите я монаси приемат това за божий знак и вземат решение там да се построи обителта (Цветкова, Мишева 2012, 8).

Средновековната история на манастира се свързва с още две предания – едното, че е посетен от цар Калоян (1197-1207) и неговата съпруга царица Целкуба. Смята се, че след смъртта на царя тя се замонашва в този манастир. Оттук я взема провъзгласилият се за нов български цар Борил. Второто предание разказва за заточение на първия търновски патриарх/примас Василий (Цветкова, Мишева 2012, 9).

В многовековната си история Етрополският манастир преживява много възходи и падения, съграждане и разрушение. Обновен е основно през 1682 г. Този период съвпада и разцвета на манастирската книжовна школа, известна като Етрополска. Тя възниква в края на ХVІ – началото на ХVІІ век. Селището е с дербенджийски статут още в края на ХV в.През първите две столетия то е изцяло българско, едва в началото на ХVІІ век са регистрирани 4 домакинства на мюсюлмании 1 неженен мюсюлманин, всички с изключение на един са бивши християни (Мутафова 2022, 224).

Важно място в социалната структура имат свещениците. Регистрирани са няколко свещеници и техните семейства – поп Недялко, поп Стоян, поп Радослав-Добромир със синове – поп Йован, поп Никола, поп Мавре в муфассал дефтер от 1516/1517 г. (Мутафова 2022, 228). В описаните последващи данни от дефтерите при редовното преброяване на населението се споменават и копачи в мината, т.е. миньори, като изрично е упоменато, че са „дошли от чуждо място” – това са пътуващи потомствени рудари. Местните краеведи и историци ги описват като саксонци и сърби, но в преводите на новооткритите документи изброените имена са с общохристиянски произход, с изключение на няколко с подчертано сръбско звучене. Т.е. поне засега не се потвърждават краеведските данни за саксонци, които работят като копачи в местната мина, въпреки че има род, които се титулува Аламанови. Дали са с български корени или не, дали са дербенджии, рудари или занаятчии, търговци те имат достатъчно, за да прозрат, че книгите и знанието, за които те дават средства са особено значими и ценни, помагат да се разшири техният кръгозор, да разнообразят и допълнят своите знания, умения и начини за общуване, търговия, връзки с близки и далечни партньори.

Етрополе, макар и със статут на дербенджийско село и манастирът „Света Троица” се превръщат в най-големия книжовен и просветен център по българските земи на север от Стара планина. Свидетелство за това са откритите досега около 80 тома ръкописи, най-старият от които е Четвероевангелието от 1595 г.

Етрополската книжовна школа /ХVІ-ХVІІ в./ възниква благодарение усърдието и таланта на десетки книжовници, на материалната и морална помощ, която те получават от заможните етрополски жители, от дарители, от многобройните посетители идващи от всички краища на поробените български етнически земи.

Етрополските ръкописи са дело на усърдните монаси в манастира „Варовитец” – те са граматици, орнаментатори, подвързвачи. В условията на Османското владичество, когато българският народ е лишен от самостоятелна политическа и духовна власт, книжовната школа допринася за съхраняването на българската народност, език и литература. Тук се преписват предимно богослужебни книги, нуждата от които през тази епоха е огромна– четвероевангелия, минеи, требници, триоди, служебници, октоиси. Печатарската машина на Гутенберг е открита и работи, но в земите на Османската империя не се разпространяват печатни книги, те все още са преписвани, подвързани и изрисувани на ръка както е в Средновековието.

Най-голям разцвет книжовната дейност на школата достига в първата половина на ХVІІ в., когато в манастирара боти йеромонах Данаил, който е наречен Етрополски. Той е един изключително продуктивен книжовник, изкусен калиграф и художник. Започва работа в скрипториума през 30-те години на ХVІ в., оставя пространни бележки върху страниците на своите ръкописи, където подробно описва какво заплащане получава за тях, грижливо отбелязва иманата на поръчителите на книгата, изброява членовете на техните семейства. В приписките си той вмъква сведения за бита, за църковния и политически живот по това време, неговите ръкописи са ценни свидетелства за епохата. (Христова, Мусакова 2010, 7)

В школата творят над тридесет добре подготвени книжовници – граматик Йоан, Василий Софиянски, йеромонах Рафаил, йеромонах Захарий, иконом Йован, поп Йовко, поп Живко, монах Никита, граматик поп Паисий, Стефан Етрополски, поп Стойо, даскал Кою, Севлад Граматик, монах Теодосий, граматик Наум Матей, монах Калиник, граматик Янкул, граматик Никола. Скромността им оставя много от етрополскита ръкописи без подпис на техния автор.

Преписите на Етрополската книжовна школа са издържани в духа на най-добрите постижения на българската средновековна богослужебна литература и оформление, макар и да са запазени само единични образци. Всички етрополски ръкописи са оформени като книга. Подвързията е правена специално за ръкописите от добре обработени дъбови, букови или ясенови дъски, обвити с телешка кожа. В богатата орнаментална украса са кръстния мотив, птицата и човешкото лице. В тях личат особеностите на етрополското редовно и везано писмо, наречено „етрополски калиграфски полуустав”.

Запазените ръкописни книги от Етрополския манастир будят възхищение както с красивото си калиграфско писмо, така и с чудесните си орнаменти и везани надписи, които все още не са обстойно проучени. Етрополският стил на орнаментиране се възприема през ХVІІ в. от много книжовници от Средногорието, както и от района на Средна Стара планина. Книгите се поръчват и разнасят по цялата българска етническа земя чак до Атонските манастири, Белград – Сърбия и Санкт Петербург – Русия

Съхранените икони, датирани през същия период, ХVІ–ХVІІІ в. доказват, че в манастира „Света Троица” съществува и иконописно ателие. От този период са запазени десетки икони – храмовата икона на манастира „Старозаветна Троица” от 1598 г. на зограф Недялко от Ловеч, „Богородица Одигитрия”, „Св. Йоан Предтеча с житийни сцени”, „Христос Вседържител” и други.

Книжовната школа и иконописното ателие издигат Етрополе през ХVІ–ХVІІ в. като един от най-важните духовни центрове на поробения българския етнос в Османската империя и го позиционират в националната ни история като пазител на знанието, словото и вярата.

От високопродуктивния скрипторий на манастира до днес са запазени няколко десетки ръкописни книги, пръснати из библиотеките, манастирите, църквите и музеите на цяла България, и не само. Това дава основание на специалистите да определят явлението като „Етрополска книжовна школа“. По този начин в тежките за българската душевност и култура, времена на османското владичество, Етрополският манастир замества в известна степен и продължава традицията на книжовните средища, които възникват през Второто българско царство в манастирите около столицата Търново.

Към списъка на тези творби принадлежи и Евангелие от 1577 г., преписано от граматик Бойчо, което се съхранява в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София. Най-известни са ръкописите на книжовниците йеромонах Рафаил, дякон Йоан Граматик, Василий Софиянин, даскал Койо/ю от Тетевен, дякон Драгул, игумен Захарий, монах Никита, поповете Стою и Живко, граматиците Наум Матей, Севлад и Янкул.

Произведенията на йеромонах Даниил Етрополски^[2], изпод чието перо излизат „Пролог за месеците от Септемврий до Февруарий“, „Петогласник“, няколко евангелия, и др. са не само продукт на копист, но са и с художествено оформени начални страници, заглавки, винетки и концовки, което говори, че са изработени от сръчни художници. Освен това към школата функционира и книговезко ателие със записани в приписките имена на майсторите – Димитре, монах Онуфри, поп Влайо, поп Вълчо.

Етрополският манастир е най-значимият и продуктивен книжовен и просветен център (пазител) по българските земи през XVI-XVII век след Рилската Света обител.

Тук в манастира възниква едно от първи килийни училища в българските етнически земи. То е създадено през 1613 г., когато в школския регистър се споменава името на даскал Тодор. Съществува до 1790 г., когато преустановява своята дейност и духовникът Евтимий го премества в града. В началото на ХVІІІ в. килийни училища се откриват в града към метосите на Рилския, Гложенския и Черепишкия манастири.

През 1811 г. в града се открива първото обществено килийно училище, в двора на църквата „Св. Георги”. През 1828-1830 г. в Етрополе се строи една от първите училищни сгради в България построена по изискванията на взаимоучителната система на обучение. Втората училищна сграда е построена 1864 г. (строи се като надстройка на черковния метох при църквата „Св. Георги”). В нея през 1865 г. е открито първото самостоятелно девическо училище в Етрополе. През 1870-1871 г. се строи сградата на мъжкото класно училище и е открита от даскал Тодор Пеев, който оставя дълбоки следи в развитието на образователното дело в Етрополе.

Този малък град в полите на Балкана дава добро образование и в редица селища – градове и села по българските земи имат учители с етрополски корени – Враца, Ловеч, Тетевен, Видин, Оряхово, Белоградчик, Борован, Орхание, Правец, Златица и Пирдоп, Силистра, Кюстендил, Самоков, Перущица, селата от днешните общини Ботевград и Правец, Мирково, Старо село. Тези педагози остават трайна диря в историята на образователното дело в тези селища. (Стоянов 1984, 9).

В запазения Поменик на етрополския манастир се откриват и приписки за няколкократното възобновяване на обителта. Преди да бъде съборена старата църква на манастира, тя е обновявана няколко пъти. На лист 79б неизвестен летописец оставя приписка за последното възобновяване на старата църква, което е през есента на 1682 г.

За строежа на пристройките и каменния зид в манастира през 1833 г., сочи приписка на лист 93а, оставена от игумен Йоаникий. Тогава са построени три сгради със стаи за гости от жителите на село Лопян, от колибарския център Вранащица и от самарджийския еснаф в града.

Освен българските писмени документи за манастира са запазени и преведени, и османотурски документи – един от 1832 г. за разрешение на ремонт на църквата и Ферман на султан Абдул Меджид (1839–1861) от 13–22 юни 1857 г. за строежа на новата черква.

В манастира „Света Троица” е запазен ценен османски документ от 1832 г. Същият е преведен от ст. н. с. д-р Стоянка Кендерова – главен архивист на отдел „Ориенталски сбирки” в НБКМ.

Документът съдържа:

1)  Илям на ес-сеййид Мехмед Вехби, наместник-кадия на град Етрополе –  донесение от 5 септември 1832 г., с което се иска разрешение за ремонт на църквата при манастира.

2) Резолюция, най-вероятно от валията на Видин [а може би Великия везир], разположена вляво на листа над иляма – от 17 септември 1832 г., до заместник кадията-ефенди и до войводата-ага на Етрополе, в която се дава разрешение за ремонта, но: „… Според свещения шериат [при ремонта] на спомената църква [не трябва да се превишават размерите й] дори с едно зрънце повече от оригиналния строеж…”

3) Мюраселе на представител на кадийската институция в Етрополе, разположено вдясно над иляма – писмена заповед от 13 ноември 1834 г. с разрешението за строежа.

Друг ценен документ, който ни дава сведения за построяването на днешния храм „Света Троица” е запазеният в манастира Ферман на султан Абдул Меджид, син на Махмуд ІІ (1839 – 1861) от 13-22 юни 1857 г. град Костантиние (дн. Истанбул). Двата документа са безвъзмездно преведени от ст. н. с. д-р Стоянка Кендерова.

Манастирският храм „Света Троица” е забележителен паметник на българската култова архитектура. Изграден е от майстор Иван Боянин от Брациговската строителна школа. Строежът е започнат на 15 април 1857 г. като е направен макет на храма от 7 оки чист пчелен восък, който после е разтопен за свещи.

Местните краеведи Александър Тацов и хаджи Цено Христов описват точно процеса по изграждане на новата черква. Като надзирател на строежа е посочен Иванчо Даскалчето от Етрополе, а за настойници хаджи Пейо Христов и Павел Панчов. Дарители са стотици местни миряни.

Първият щедър дарител е игуменът по това време Викентий, който дарява всичките си спестявания от 16 000 гроша. Пътешественикът Феликс Каниц също съобщава, че етрополци събират и даряват за построяването на църквата 50 000 гроша (Каниц „Дунавска България и Балканът“, 1882 г.)

Дарители са и Куно Иванов от рода Парапанци със железни греди, а камбаната за храма е от Симеон Д. Златарев през 1894 г.

Представителят на Рилския манастир в Етрополе духовникът хаджи Поликарп дава 1 000 гроша за изработването на царски двери с дърворезба. За направата на керемидите идва специалист-майстор от Пирдоп, който оставя името си чрез издълбан надпис върху една от тях: „1858 АВГУСТ: 28:61 МАЙСТОРЬ ГЕОРГИ ТОДОРОВ ОТ ПИРДОПЬ“.

През 1860 г. Костадин Троянец боядисва куполите и стените на новата църква. В етрополските ръкописи са открити много записи за грижите, които местните полагат за манастира, това са все заможни граждани – занаятчии, търговци и др., хаджии, както и еснафските сдружения.

Храмът „Света Троица“ е осветен на 24 май 1860 г. Църквата е кръстокуполна, трикорабна сграда с 5 купола – един с осмостен барабан и четири са шестстенни. Корабите са отделени с колони. От северната и южна страна на наоса ѝ са разположени два параклиса – в чест на Св. Йоан Кръстител и на Св. Св. Козма и Дамян. Подът е от каменни плочи. По фасадите на храма има украса от пластични елементи.

На западната стена над вратата, има ктиторски надпис, с имената на дарителите: Тотка и Петко Георгиеви – 500 лв; Христо и Гена Ц. Буцови – 500 лв.; Тодор Дончев – 500 лв.; Христо Дончев – 500лв.; Лалка и Гаврил Хр. Билеви – 300 лв; Мария и Христо Хр. Нишеви – 300 лв.; Мария Х. Панчева – 200 лв.; Съба и Стоян Томови – 200 лв.; Мария и Тодор Червенкови – 200 лв.; Неделя и Христо Билеви – 200 лв.; Александър Ст. Кунов – 200 лв.; Анастасия и Хино Христови – 200 лв.; братя Шаранови – 200 лв.; Ангелина Хаджипанчева – 200 лв.; Мария и Никола Дочеви – 200 лв.; Димитра и Иван Ценови – 500 лв.; х.Пена К. Стайкова – 300 лв.; х.Мария Станева – 200 лв.; х. Мария И. Йотова – 200 лв.; Велю Съйков – 200 лв.; Пеша Ц. Йотова – 200 лв.; Вуна Г. Цветкова – 200 лв.; Васила, Дона, Костадина и Ивана – 200 лв.; Данка и Найден Бояджиеви – 200 лв.; Димитра Антонова – 200 лв. Стана Тодорова – 200 лв.; Юрдана Зосимова   - 200 лв.; Стефан и Рада Сърцанови – 200 лв.

Олтарната стена е семпла, с твърде лека резба. Царските двери са резбовани с мотиви от Самоковската и Тревненската школи. През 1931 г. при един от ремонтите на храма стените са боядисани със сиво-синя блажна боя.

Иконите от царския ред на иконостаса също са изработени с дарения на етрополци. В ляво на иконостаса са иконите: „Св. Богородица”, „Пресвета Троица”; „Св. Архангел Михаил и Св. Архангел Гавриил” – с подпис на нея: В. Радойков; „Архидякон Стефан” – с ктиторски надпис, на който четем имената на дарителите от Етрополския мутафчийски еснаф – Панчо Ценов, Мильо Ценов, Илия Симонов, Ценко Милюв, Вушко Йотов, Йото Ценов, Петко Димитров, Григор Дойнов, Иван Бончов, Цено Ицов, Бончо  Нинов, 11 май 1902 г. В. С. Попов; „Св. Иван Рилски Чудотворец” – подарена от братята Иван и Лазар Кесеви – Етрополе, 14 септември 1902 г.

Вдясно на иконостаса са иконите: „Исус Христос” – отново с ктиторски    надпис, подарена от Параскева Ножарова от Етрополе, 1897 г.; „Св. Йоан Предтеча“ – с ктиторски надпис, в който четем имената на дарителите Димитър Х. Мермеров и Цона Данчова 1897 г.; „Св. Георги и Св. Мина” – с подпис на автора В. Радойков,                    1898  г.; „Св. Архангел Михаил” – с надпис на автора Петьо Илиев от Казанлък, 1907 г. и дарители: Павел Кунчев, съпруга Найда, син Кръстьо със съпруга Цена и от Иван Гергов и жена му Рада със син Георги, 27 януари 1907 г.; „Св. Николай Чудотворец” – подарена от братята Иван и Лазар Хр. Кесеви от Етрополе, 14 септември 1902 г.

Стенописите в черквата са от по-късно време – създадени са през 1907 г. от Петьо Ганин от Казанлък. Всички стенописи от това време са с ктиторски надписи. През 2007 г. се извършва реставрация на стенописите и до изографисването на храма с благословията на Ловешкия митрополит Гаврил. Изграден е нов дърворезбен олтар от майсторите Димитър Христов и Слави Тошев, дарение от депутата Емил Димитров (41-то Народно събрание).

Южният параклис е посветен на Светите Безсребреници Козма и Дамян. Двамата братя Козма и Дамян имат чудотворната сила да лекуват всякакви болести. Те не взимат от хората никакви пари, а с имането, което наследяват, подпомагат бедните. Дори безнадеждно болни се обръщат с молитви към тях. Паметта на Светите Безсребреници Козма и Дамян се чества на 1 юли. Иконите в този параклис са изографисани с дарението на П. Х. Потайников и съпругата му Рада от Етрополе през 1896 г.

Северният параклис е посветен на Свети Йоан Кръстител. Според християнската религия Йоан Кръстител заема изключително място сред светиите. По божията воля Йоан е избран за пророк и кръстител Господен. Православната църква чества Свети Йоан Кръстител няколко пъти в годината, но най-тържествено празникът се отбелязва на 7 януари. Иконата на Св. Йоан Кръстител от този параклис също е дарение от П. Х. Потайников през 1896 г.

Най-ценните реликви от миналото на манастира за съжаление изчезват. Запазена е историята за тяхното създаване и пристигане в манастира. Те са уникални, това са два напрестолни сребърни и в последствие позлатени кръста от XV и XVI в. Изработени от майстори от Чипровската златарска школа. Единият е направен във Враца през 1492 г. от майстор Йован Янов и дарен от поп Стоян от с. Хърлец. Другият кръст е от края на ХVІ век по подобие на първия, изваян от ръцете на майстор Маврудия Драгулинов Стоянов от с. Камено поле. Майстор Бойчо от Етрополе изковава от сребро дарохранителница за мощите на Светите Безсребърници Козма и Дамян на 11 юни 1692 г., която е позлатена от катиничарския еснаф по настояване на йеромонах Симеон. (Цветкова, Мишева 2012, 33, 34).

Населението, обитаващо района на Етрополския манастир се включва активно на националноосвободителните борби. Десетки етрополци участват в четническото и комитетско движение. Изявен борец за църковна и народна свобода е и игуменът на манастира Хрисант, който неведнъж посреща Васил Левски и местните комити между които Тодор Пеев – председател на тайния революционен комитет в Етрополе, близък съратник на Левски, след това на Каравелов и Ботев.

И днес е запазено скривалището за комити в манастирската магерница. В тъмните робски години, за да бъде използвано е необходимо да се покаже специален нишан, които е съхраняван в хан в Етрополе и за него знаят само посветените в святото дело.

Храмовият празник на Етрополския манастир е в деня на Света Троица – Петдесетница. Големият християнски празник винаги е в неделя, 50 дни след Възкресение Христово. Тържествата са описан от местния краевед и учител Тинка Григорова: „Рано сутринта, по пътеката се точеше върволица от хора. От Етрополе, етрополските села и други краища на страната се стичаха хиляди вярващи, за да присъстват на тържествената служба…“.

Освен тържествена литургия в двора се отслужва водосвет и се приготвя курбан за здраве. Вярващите посещават манастирското лековито аязмо, намиращо се наблизо сред Вековна гора и водопада Варовитец, които се смятат за целебни места. И днес празникът е жив, миряните присъстват на тържествена литургия и водосвет, похапват вкусен курбан, измиват се във водите на аязмото и си откъсват орехова шума за здраве.

Проучването на движимите културни ценности – образци, които са запазени, както и просветителската дейност, която осъществяват възпитаниците на училищата към манастира и тези в Етрополе утвърждава значимостта на Етрополската книжовна школа и духовния, културен и просветен живот, които тя създава и разпръсква далеч от българските етнически земи. Всички други книжовни селища са повлияни от етрополския правописен устав.

За да бъде съхранена историята и значението на Етрополската книжовна школа, тя е обект на проучване още в първите години в следосвобожденска България от историци, краеведи, езиковеди, археографи, изкуствоведи и др. Десетки са изследванията на запазените образци, на значението и мястото ѝ в годините, когато българите са под чужда власт.

   Днес в Етрополския манастир е открита музейна експозиция за дейността на Етрополската книжовна школа, която разказва за славни времена на изкусни книжовници, калиграфи, книговезци и иконописци. Запазено е и скривалището от епохата на Българското възраждане, когато Васил Левски и неговите съратници, имат нужда от сигурност и убежища. Чрез тях се пази памет за значимостта на миналото за следващите поколения.

Етрополският манастир „Света Троица” е от онези свети български места, където всеки дошъл в обителта може да почувства величието и омаята на отминалото време, да остави своята лепта за благосъстоянието на манастира. Присъствието на днешния модерен век деликатно да се вписва в летописа на обителта.

   Етрополската книжовна школа и нейната забележителна история са пример за симбиозата на просвещение, на книги и образование, които са в основата на един малък, но проспериращ духовно, социално и икономически град в годините на робството, като оставя трайна и видима следа – пазител на знанието, словото и вярата, какъвто днес е и юбилярят тази година – Регионалната библиотека „Христо Ботев“, Враца.

 

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Божилов 1997: Ив. Божилов, „Български манастири”, С. 1997 г.;

„Български манастири”. С. 1974 г.;

Генчев 1988: Н. Генчев, „Българско Възраждане”, С. 1988 г.;

Гюзелев 2000: В. Гюзелев, „История на България”, С. 2000 г.;

„История на България”, т. 4, С. 1983 г.;

Кацаров: Ив. Кацаров. „Етрополе през вековете”, т.1, ЕМЕт,  рег. ІХ – инв.№ 77;

Матакиева 1981: Т. Матакиева. „Неизвестна колекция етрополски икони”, Известия на НИМ, С. 1981 г.;

Матакиева 1989: Т. Матакиева. „Изкуството на Етрополе”, ИМЕт, рег.ІХ, 1989 г.;

Начев, Ферманджиев 1984: В. Начев, Н. Ферманджиев. „Приписки и летописи”, С. 1984 г.;

Николов 1979: Б. Николов. „Огнища на българщината”, С. 1979 г.

Райков 1971: Б. Райков. „Йеромонах Даниил и Етрополският книжовен център” – В: „Старобългарска  литература”, С. 1971 г.

Стоянов 1984: Г. Стоянов. „”

Тацов:  Ал. Тацов. „Из миналото на Етрополе”, т.3 , ИМЕт, рег. ІХ-инв. № 86;

Христова, Мусакова 2010: Б.Христова, Ел. Мусакова „Етрополската калиграфска художествена школа от ХVІІ век”, С. 2010 г.

Христова, Муесакова, Узунова 2009: Б. Христова, Ел. Мусакова, Ел. Узунова, „Опис на славянските ръкописи в Църковно – историческия и архивен институт – София”, том І - Библейски книги, С. 2009 г.

 

Информатори / Автори
Галя Дикова-Иванова, Венета Мишева, ИМ-Етрополе