ОТ ДУНАВ ДО ТЕМЗА – МОДА И ОБЛЕКЛО В РАЙОНА НА ОРЯХОВО ПРЕЗ ПЪРВИТЕ ГОДИНИ НА ХХ в.

Севернякът е трудолюбив човек. Работи неуморно и в голямото село, и в малкия град. Цени земята, на която е роден, но се вълнува и от онова, което става в Европа. Още докато е поданик на султана, той учи в чужбина, пътува и търгува, отваря кантори в големи европейски градове. Новото го привлича и започва да се интересува от европейските дрехи и модерния начин на живот.

Данните за облеклото и модата в района на Оряхово в началото на XX в. са оскъдни. Шивачеството и обущарството са сред малкото занаяти, развити там още през Възраждането[1], макар че през този период „градско“ облекло носят малко хора – чиновници, търговци, учители. Скоро Севернякът изоставя потурите и елеците, за да се премени в изискан костюм, а кротката му, но суетна съпруга бързо сменя сукмана и вълненика с малакоф и капела.

Към самото начало на XX в. в Оряхово „дрехари“, тоест шивачи, са Тодор Абаджиев, Христо Лалов и Илия Георгиев[2]. Повече информация има само за Тодор Абаджиев, който е и член на църковното настоятелство на храма „Св. Георги“. Той е преселник от гр. Плевен. Бил е шивач и собственик на магазин за дрехи. Никой от синовете му не поема неговия път. Първородният Йордан е юрист и политически деец, Петър, който умира млад, е преводач, а Аспарух става военен. По-късно като шивач работи и Тодор Златарски, ветеран от Първата световна война[3] и есперантист.

В града обущари са Др. Лалов, М. Ненков и Събев[4].

Майстори шивачи в Селановци са Тодор Върбицин[5], Горан Къновски, Пешо Брегарски, Шанко Банкин, Иван Дунчев, Петко Коцов и др.[6] Тодор Върбицин е първият известен по име професионален шивач в селото. Няма данни кога е роден, умира през 1923 г. Той и съпругата му Пена имат три деца – Иван, Мита и Тодора. Няма сведения някой от тях да е наследил занаята на баща си.

В Остров шивачи са Хр. Йосифов, П. Младенов и А. Павлов; кожухари са П. Макавелийски и Н. Пенчов[7]. За другите села данни няма. Известно е само, че от Галово „излиза хубаво сирене и вълна“[8].

В района се произвеждат вълна, коноп и лен, но дрехите на Северняка са и копринени. За бубарство и копринарство в района информация има още от началото на XIX в. Тези занаяти се практикуват в Оряхово и близките села като допълнителен поминък, а произведената коприна се използва предимно в семейството – за шиене на ризи и ръкави, за покривки, забрадки и др.

За село Остров се знае, че: „Мнозина селяни се занимават с обработването на старите лозя, а някои и с бубарство и пчеларство“[9]. В Лесковец селяните „се занимават още и със скотовъдство, риболовство, градинарство, лозарство, птицевъдство и отчасти с бубарство“[10]. Повече данни има за бубарството в Селановци през първата половина на XX в. Бубеното семе (яйца от копринена буба) се купува от Враца, но в селото ежегодно се открива пункт за изкупуване на пашкули[11].

В самото начало на XX в. Севернякът получава възможност да покаже способностите си пред цяла Европа. България участва в няколко световни изложения, а през 1907 г. в Лондон е организирано Балканско изложение. Група англичани, заинтересовани от бъдещето на Балканския регион, начело с Ноел Бъкстон, през 1903 г. основават Балкански изпълнителен комитет. Тяхната цел е да накарат правителството да се намеси в политиката на региона, за да освободи народите от османска власт. Секретарят на Комитета Артър Мур, след посещение на Балканите през 1905 г., споделя идеята си за изложение, което ще привлече погледите към проблемите на региона. Основни организатори на изложбата са председателят на комитета Пол Кревю-Жавал и изпълнителният директор Харолд Хартли. Те посещават всички балкански държави, но Гърция и Румъния отказват. Така в Балканското изложение в Лондон вземат участие само България, Сърбия и Черна гора[12].

Изложението продължава от май до октомври 1907 г. Организатор от българска страна е министърът на търговията и земеделието Никола Генадиев. Българският павилион е украсен от художника Хараламби Тачев – създател на герба на София. Страната е представена в 20 групи и 96 класа – от образование и изкуства до миньорство и лозарство. Част от участниците присъстват лично, други изпращат стоките си в дървени сандъци, като сами заплащат цената на пратката.

И ето го нашият Северняк в Лондон! Той, който почти не е напускал родното си село, е пътувал дни наред с кораб и влак, прекосил е Ламанша. Можем само да гадаем дали Темза му се е видяла малка в сравнение с Дунав, дали Тауър го е впечатлил повече от крепостта в родния му град. Едно е сигурно – Севернякът вече има самочувствието на европеец!

Сред няколкостотинте участници от България са и Иван Йолов и Лазар Шейтанов от Селановци – производители на пчелен мед. От Оряхово своя продукция излагат Петър Драшански, Лулчо Попов и Иван Ставрев с мед, Спас Траянов с вино и уиски, и отново Спас Траянов и Иван Ставрев с царевица. Попов е носител на сребърен медал и диплома, която се съхранява в Историческия музей в Оряхово под № 2744. Както разбираме от сведенията на друг участник, Кино Табаков от Троян, „който внесе пари за медала, ще му пратят медал; без пари не пращат медал“[13].

Николина И. Цанкова от Оряхово представя детски дрехи[14], а Игнат Цанков, също от Оряхово, участва с кожени шапки и дамска кожена боа[15]. Любопитна подробност е, че боа представят само още двама участници – Цочо Василев и Димитър  Величков, и двамата от София. За Игнат Цанков се знае, че е роден през 1873 г. в с. Войници в семейството на Цанко и Димитра Игнатови. По-късно се преселва в Оряхово. По професия е търговец. Николина е негова съпруга, женят се през 1900 г. и имат син на име Боян. Игнат Цанков умира в Оряхово през 1936 г.[16]

Сред производителите на коприна най-много са врачани – 30 от общо 47. Има и няколко майстори на дамско облекло. На изложението свои материали показва и Държавното училище за свилено тъкачество във Враца. Копринени платове представя и Е. Т. Облакова от Кнежа.  

Макар и оскъдни, данните показват, че в първите години на XX в. модата вече е важна част от живота в Оряховския край. „Дрехарите“ се превръщат в „модисти“, а красивите северняшки носии, изведнъж станали старомодни, са прибрани в бабините ракли. Извървял пътя от Дунав до Темза, Севернякът се завръща в малкото градче или в голямото село с нарасналото самочувствие на човек, който знае, че е достоен да се мери с европейците.  

Информатори / Автори
Деница Петрова/По дрехите посрещат: Облеклото в Северозападна България - ХХ век, 2023