Враца - родове и личности


Виолета Шонева - Враца в моите спомени: Кемера, Ученически години и Първа любов


Категория : Моята история / нашата история
photo

Виолета Шонева - Враца в моите спомени: Кемера, Ученически години и Първа любов

КВАРТАЛ  “КЕМЕРА”
БАБА ДАНКА
 
В къщата в квартал „Кемера” през 1865 година се ражда баба Данка – майка на майка ми. Има и две сестри, които умират нелепо. Едната при падане от дърво, а другата  - при раждане.
В майчиния род се разказваше, че когато турците бягат за София, пътят им минавал през квартал “Кемера”. В къщата били останали само дядо Тодораки, жена му и прабаба ми Димитра - братовата му жена и вдовица. Дядо Тодораки вижда, че от коня на един турчин пада голяма чанта. Той изпраща братовата си жена, за да я вземе. Тя му се примолила: “Страх ме е, баке”, но той й заповядал да излезе и да му донесе чантата. Нямала друг избор, излязла навън, грабнала чантата и бегом обратно в къщата. Тичайки, успяла да види, че в чантата има златни пари. Дядо Тодораки грабнал чантата от ръцете й я прибрал. Това злато се скрива, но не носи добро на семейството му. След години синът му се пропива и е намерен удавен в локва.
Баба ми била хубаво момиче, но започнала да учи поотраснала и била най-голяма в класа. Ходила с налъми на училище, но го напуснала, защото учителката я карала всеки ден да ходи и да й купува боза, а нея я било срам. Познаваше цифрите и буквите и можеше да чете. Беше природно интелигентна. Синът на сестра ми, Жоро, като малък и казваше: “Баба Данка, примерна и добра стопанка”.
Тя се омъжва за Димитър Грамчев и живеят заедно със семейството на брат му Тончо Грамчев в един двор на сегашната улица “Леонова” 24, близо до черквата “Св. Възнесение Господне”. Тук са се родили майка ми и вуйчо ми Апостол, който умира от скоротечна туберкулоза, след като се връща от войната.
След смъртта на прадядо Апостол – баща на баба ми, семейството отива да живее в “Кемера”. Тук са се родили вуйчовците ми Евстати и Георги.
Дядо Димитър е бил много грижовен баща и обичал целия род на баба ми.
Спомням си и дядо Тончо – неговия брат, който беше набожен, много духовит и пееше хубаво. Рецитираше стихотворението “Опълченците на Шипка” и пееше възрожденски песни.
Аз ходех на лозето във Веслец при баба Данка, а там беше и лозето на дядо Тончо. Село Веслец беше наблизо и винаги на празника “Св. Богородица”, ходехме да се причестяваме в черквата на селото, натоварени на волска кола.
Дядо Тончо ходеше винаги с евангелието в ръка. Сутрин ни събуждаше рано с неговата внучка, за да си кажем молитвата и след това да закусим.
Съпругът на сестрата на дядо Димитър и дядо Тончо е бил опълченец и се е сражавал на Шипка. По време на Ботевите тържества във Враца  студентите и учениците го носеха на ръце. Казваше се Димитър.
Съвсем до къщата на лозето във Веслец течеше река “Речка”. Тя беше неголяма, но в нея имаше много раци, а по брега много дренки. Всяка вечер ходехме с фенер да ловим раци, след това ги слагахме в голям съд, захлупвахме ги и на другия ден ги сварявахме.
Обичах да ходя при баба Данка на лозе. Когато тя се разболя, аз се грижех за нея и за благодарност ми подари златна пара. След това аз пораснах и ходех по-рядко, а и вуйчо Евстати се пенсионира и живееше при нея на лозе.
Баба Данка почина на 20 юли 1948 година.
Когато баба Данка умира е била сама на лозе. Майка ми живееше в една къща с брат си Евстати и жена му Мара, който в този момент отсъства от града. От лозе идва осиновеният племенник на Мара и й казва:” Баба Данка е много зле и ме изпрати да ти кажа”.  На другия ден я докара умряла. Майка ми много тежко понесе смъртта на майка си, която беше нейната опора след смъртта на татко.
 
 
ОЩЕ ЗА “КЕМЕРА”
Кварталът беше малък и хората живееха задружно и винаги си помагаха.
Спомням си, че в началото на улицата отдясно беше къщата на Стоян Тончев и съпругата му Липа. Те имаха две деца – Георги и Николина, на която казвахме Нели.
След това – къщата на Цено и Ценка Рачеви с 9 деца. Цено беше инвалид от войната, ходеше с бастун и работеше в инвалидния дом.
Третата къща беше на Цено и Кръстьо и техните съпруги – Денка и Янка. В тази къща растяха общо 6 деца.
Четвъртата къща беше на Никола и Мара,   те имаха четири деца.
Следваше къщата на Цено и Динка Пелинкови с техните пет деца.
В тази поредица беше и къщата на Йордан и Костадина, дошли от Осиковци. Техни деца са Тодор Иванов – известен партиен функционер и член на ЦК на БКП, Ангел – адвокат и също активен член на БКП, Пешо умира рано и дъщерите им Цветана, която става учителка и Мария – съпруга на Йордан Лютибродски.
Нашата къща е шеста по ред. Тук живееха наследниците на Тодораки Тодоракиев, които са в едната половина на къщата. Това са децата на починалия Тодор – Ангелина и Любомир.
В другата половина сме ние – наследниците на Апостол Тодоракиев – баща на нашата баба по майчина линия Йордана          / баба Данка/.
През 80-те години на 20 век къщата беше обявена за паметник на културата от местно значение. Разрушиха я, за да бъде възстановена отново, но за съжаление през следващите години този проект беше изоставен и сега на това място няма нищо. 
Седмата къща е на Цено Нанков, който имаше три момчета – Димитър, Кольо и Иван / Вичо /.
Осмата къща е на Младен и Йонка Бабачкови, които имат осем деца – Екатерина, Бистра, Вергиния /Ечка/, Борис, Йордан /Дачко/, Йорданка, Цецка и Благо.
Деветата къща е на Ценка Тринина, вдовица с едно момче Павел.
В десетата къща живееха Тронинци. Те имаха две момчета – Стефан и Цеко.
Единадесетата къща беше на Гена Жандарска, която живееше с момичето си Йонка.
В последната къща от дясната страна на улицата живееха дядо Йордан и баба Кева. Тази къща, както и предишната, която е на тяхната дъщеря, беше построена на камъните, без двор. Имаше и чардак и беше само с една стая, коридор и веранда   / язлък с дървена ограда/. Зад къщите имаше само една пътека и започваше Балкана. Беше непроходимо.
От другата страна след реката през дървен мост беше воденицата на Карло. След това къщите на Петър Станков, Лазар Пилчев, Анка Торбанката, Кета Гановица, Кета Гьошевица, Мария Станкова / в тази къща сме живели след смъртта на баща ми/, Никола Новкиришки. Имаше и няколко изоставени къщи от старо време.
От другата страна на река Лева, на баира имаше три къщи. Минаваше се по каменен мост, без парапет. В тези къщи живееха много бедни хора.
В едната живееше семейството на Вачо и жена му Вела. Те имаха две деца – Мара и Гьошията / така го знаехме всички/. Бащата работеше при месарите, разнасяше месо по къщите срещу малко заплащане. Но месарите му даваха месо и карантии. Това семейство беше много добро и чисто, макар и бедни не посягаха на чуждо.
Във всичките тези къщи живееха много деца. В цялата махала те бяха около 57. Като се съберяхме вечер на улицата, имаше страшна олелия. Играехме на различни игри – на стражари и апаши, на криеница, на топка, на кленза /изострено малко дърво, което се хвърляше надалече/, беряхме джанки и ги печахме на тенекия.
През зимата правехме пързалки. Градината на братовчедката Гина в нашия двор беше малко нависоко и с малки шейни или налъми се спускахме направо на улицата, защото нямаше ограда. Вечерно време заливахме с вода и ставаше много хлъзгаво, а баба ми, за да иде до тоалетната по-късно засипваше с пепел. Ние на другия ден от рано започвахме да заливаме с вода, а тя след нас пепел. Като поотраснахме ходехме да се пързаляме на прохода “Вратцата” с две шейни с кормило. Ние обаче рядко се возехме на шейните. Хващахме се отзад, един зад друг и с налъмите летяхме надолу почти до последната къща. После теглехме шейните обратно нагоре до Вратцата. Прибирахме се към 9-10 часа вечерта – мокри и премръзнали. Понякога си взимахме натоплени тухлички.
Един път стана голяма беля. Шейната беше засилена надолу, а този който държал кормилото, го изпуснал и шейната от моста направо в заледената река. Всички деца в шейната пострадаха. Имаше счупени ръце и крака и премръзвания. Спасиха се само тези, които се бяха хванали отзад, защото като видели накъде лети шейната са успели да се пуснат и изпопадаха по пътя. Аз и още няколко деца не успяхме да се хванем отзад и така се спасихме. Пострада Любето, син на братовчед на майка, с когото живеехме в една къща. Той бил седнал срещу кормилото и като паднали цялата тежест била върху него. Счупва си и двата крака. Той беше сирак и извикват сестра му Гина и майка ми, за да го приберат. Моята баба без да знае, че има счупени крака, го залива с много топла вода. Идва лекар и откарва всички пострадали в болницата. Всички оздравяха, но най-пострадал беше Любето. Добре, че реката била замръзнала и това спасило всички от още по-лоши поражения.
На другата година пак се пързаляхме. Идваха вече и по-възрастни хора от града,за да се пързалят. Тази зимна картина и сега е пред очите ми – тиха зимна вечер, голяма луна, снегът свети и като стъпваш хрупти.
През пролетта връзвахме люлки на баира от другата страна на реката. На Тодоровден идваха и възрастните, за да се люлеят.
Ходехме и за цветя в Балкана. За кокичета на “Градището”, където е било “Лудото езеро” и започват скалите. Там сме се качвали, защото имаше празно място с много кокичета. Беряхме ги, а момчетата ги продаваха вечерно време по ресторантите.
След кокичетата беряхме теменужки, те бяха по-близо под скалите. Следваше кукуряка, но баба ни не ни позволяваше да го носим вкъщи, защото кокошките нямало да снасят яйца.
Беряхме люляк, здравец, иглики, незабравки. За коприва ходехме само с някоя възрастна жена, защото тя растеше далече след белия мост на Вратцата, по пътя за Згориград.
В края на лятото ходехме за гъби “лютивки”, които нямаха двойници. Те растяха в една гора по пътя за София и Леденика. През есента беряхме дренки и лешници високо в Балкана в местността “Зимевица”. Слизането беше много трудно, защото имаше малки камъни и сипеи и се свличахме направо надолу. След това дрехите ни висяха на парцали.
В подножието на Балкана имаше поляна и две дървета, където ходехме на прохлада през лятото. Носехме си и храна, връзвахме си люлки и беряхме ягоди. Имаше много змии, които излизаха да се препичат на слънце. Ние ги убивахме с камъни. Носехме си и учебниците, за да учим. Но ученето ставаше вечерно време на газени лампи.
Когато през лятото се засушаваше, старите хора ни казваха да направим “Герман” и да се помолим за дъжд. Това ставаше след като се съберем всички деца и тръгвахме с кошници по къщите да събираме брашно, боб, лук. Без яйца и орехи, защото имало поверие, че те носят градушки.
Правехме малко човече от кал, слагахме го в керемида, обсипвахме го с цветя и го слагахме във водата. Някои от момичетата плачат  и нареждат: “Умрял Герман от суша и отива за киша”. Останалите готвят боба в гърне. След като всичко е готово се събират и възрастни жени от махалата, а ние хвърляме вода върху тях. След като всички са намокрени “Германа” го покривахме с друга керемида и го заравяхме. До реката се постилаше черга и започвахме да ядем. Запомнила съм, че след този ритуал, още докато сме до водата, започваше да вали дъжд. Ритуалът се извършваше само от възрастни жени и деца, защото нямат грехове.
Като поотраснахме ходехме всички деца от махалата да работим в частната бубарница на Петър Танков. Слагахме пеперуди от копринените буби в пликчета. Пашкулите слагахме в телена мрежа с рамки, а след две седмици, ходехме да взимаме само женските, които са излезли от пашкулите. Те бяха по-дебели и по-големи от мъжките. Слагахме ги в пликчета с малки дупки, нанизвахме ги на много дебел конец и ги окачвахме на летви. Така престояваха 10 дни. След това разтваряхме пликчетата  с дървени ножчета, стържехме във вода потопените пликчета. Изсушените яйца от пеперуди се мереха с напръстник. Предаваха се в опитната станция по бубарство, която се намираше близо до гробищата. Който искаше да гледа буби, си купуваше семената оттам.
Тази работа беше лека и приятна и добре платена за децата. С парите, които изкарвахме си купувахме учебници, дрехи и обувки за училище.
Във всяка къща се отглеждаха буби и ходехме да берем черничеви листа в местността “Дудака”. Срещу “Лудото езеро” имаше изворче и се говореше, че на това място е имало манастир.
Хубаво живеехме в “Кемера”. Моята майка беше много духовита и всички съседи я обичаха. Веднъж имаше две сватби и на другия ден всички жени се събират на почерпка “на блага ракия”. До майка сяда една съседка – Ценка Рачова. Домакинята раздава на всички чемширени китки със станиолов лист, за да си ги сложат в косите. Стринка Ценка Рачова отказала да вземе китката, защото мъжът й не разрешавал да ходи по такива веселби и тя дошла тайно от него. Майка ми леко поставя китката на главата й, без тя да усети. Веселбата свършва и всички си отиват по домовете. Прибира се Ценка Рачова и сядат да вечерят с мъжа си. Той вижда китката в косата й и пита:”Вчера имаше в квартала две сватби ?” А жена му спокойно отговорила:”Нали знаеш, че не ходя по такива веселби”. Той се засмял и показал китката на главата й.  Тя веднага се досетила, кой е сложил китката там.
Жителите на квартала бяха весели и задружни, въпреки че не живееха охолно.
Майка ми много обичаше Гина, дъщерята на братовчед й, която живееше с брат си Любомир в другата половина на къщата. Тя остава сираче много малка, заедно с по-големия си брат Тодор, който умира млад и по-малкия Любето.  Тези деца израснаха под опекунството на вуйчо им Ангел Бузов. Живеехме в една къща, само един коридор ни делеше и бяхме постоянно заедно. Гина беше голяма чистница и не позволяваше на брат си да пуска други деца да си играят вътре  и когато те искаха да влязат, той им казваше:”Не може, Гина е чистила”.
Веднъж, Гина вече беше по-голяма, беше почистила и подредила, защото чакаше гости. Майка ми и приятелката на Гина, Кети, влизат в спалнята, без тя да ги види и слагат в леглото стол, обувки и бомбе. Покриват ги, сякаш в леглото има човек. След малко Гина идва и моли майка ми да дойде и да види, кой е легнал в кревата й. През това време идват и гостите, а майка ми отмята завивките и пада голям смях.
Гина също не й оставаше длъжна.  Веднъж при майка трябваше да дойдат стринка ми Ценка и други приятелки. С Гина приготовляват сладкиши и кафе. Майка застила масата с хубава покривка. Гина я издебва, взима цукалото, слага в него букет цветя и го поставя на масата. Гостите идват, майка ми весело ги посреща и ги кани в стаята, отваря вратата и застива, като вижда какво има на масата. Разбира се, веднага се досеща, кой го е направил и пада голям смях.
 
ПРАЗНИЦИ И ОБИЧАИ
Искам да разкажа и за празниците – Коледа, Нова година, Василовден, Заговезни, Великден.
За сурвачките ходехме в горичката под Балкана, за да си нарежем пръчки от дрян, които украсявахме с разноцветни хартийки. След това водехме по-малките си брат или сестра да сурвакат  близки родственици. Аз водех брат си Любомир чак в махалата “Не чуй петел” до гарата при леля ми Йонка. Братовчед ми Митко идваше у дома, за да сурвака, отиваше и при кравата, и нея да сурвака.
Една година по Коледа, брат ми Любчо, отива с група приятели да пеят коледарски песни на хората, които живеят на водениците покрай реката под Вратцата. Била късна вечер и изведнъж той вижда две сенки, облечени в бяло да играят в реката. Брат ми беше страхлив и веднага накарал всички да се върнат обратно. След това разказваше, че е видял самодиви.
За Заговезни редовно се маскирахме и всички съседи излизаха на улицата, за да разпознаят, кой и как се е маскирал.  Този, когото не го разпознаят получаваше подарък. Възрастните се маскираха със старовремски дрехи вечерта и ходеха по къщите. Появяваха се със запазени булчински рокли, потури, воалетки, бомбета, чадъри. Имаше задължително и баба Яга. Беше много весело.
Преди Великден започваше голямото почистване. Белосваха се стените, в реката жените перяха чергите, миеха се прозорци. В четвъртък всичко светеше от чистота и започваше боядисването на яйцата  и месенето на козунаците. До събота приготовленията трябваше да са приключили.
Преди празника жените и децата от махалата ходеха заедно в Турската баня. Тя беше голяма сграда с голям купол, влизаше се в голямо помещение с няколко стъпала. От едната страна имаше нещо като стаичка, в която седяха кадъните, а от другата страна в голямо помещение се оставяха дрехите, без да има отделни стаи. След това всеки си познаваше своите.
Месеха се много козунаци, а децата помагаха, като ги носеха за печене в хлебарницата на Арон, евреина, малко след моста. Там се изпичаха най-хубаво. Имаше и една пекарница срещу джамията. Всеки слагаше някакъв белег в тавата за разпознаване. Ние децата носехме тавите с козунаци и на съседите, които са ни помолили за помощ. След известно време тръгвахме пак, за да върнем обратно вече опечените козунаци. И така цял ден – отиване и връщане.
Майка правеше специално изплетен козунак за кръстниците. А яйца боядисваше много, за да има и за люлките, за въртележките, за стреляне, а най-вече за чукане. Носехме козунаци и яйца на лелите и на чичо Цено. Макар и вдовица, майка ми се стараеше нищо да не ни липсва, най-вече храна, дрехи и обувки. А на празника ни прегръщаше и плачеше, че сме сами без татко.
На самия празник врачани се разхождаха до Вратцата или посещаваха ресторантите “Чайка” и “Лидо Венеция”. В “Лидо Венеция” имаше езеро с лодки и оркестър, който се намираше на дървена площадка  . Наоколо бяха разположени масите. За да се стигне до ресторантите се минаваше през “Кемера” и нашите хора седяха на столчета пред къщите си и оглеждаха, кой минава и как е облечен. Ако по пътя минеше свещеник, всички ставаха прави и поздравяваха с “Христос Воскресе”.
Хората почитаха паметта на мъртвите като в петък вечер преди Задушница се ходеше на гробища, за да се прелеят гробовете и да се разнесе жито и симид. След това вкъщи имаше сготвен претрит боб с лук и хляб, които се прикадяваха и се разнасяха на съседите. В събота сутринта на задушница ходеха на черква, там се поменаваха умрелите и се разнасяше сварено жито.
 
УЧЕНИЧЕСКИ ГОДИНИ
Началното си образование до четвърти клас започнах през 1929 г. в училище “Митрополит Константин”, известно със старото име “Медресето”. Учители ми бяха    Тодор Младенов в първо отделение, а след това дойде съпругата му Иванка Младенова, която ни учеше до трето отделение.  В четвърто отделение дойде Тодор Велев, който пееше много хубаво.
В прогимназията учих в училище “Иванчо Младенов”, което се намира в центъра до читалище “Развитие”.
До шести клас учих в полукласическа паралелка в гимназия “Кузман Тричков”. Класна ръководителка ни беше Мица Партова – математичка.
След това се разболях тежко от малария и напуснах гимназията. Когато оздравях, се записах в училище “Мария Луиза” в София, където, заедно с другите предмети, ни обучаваха на шев и бродерия.
Като ученици в гимназията имахме вечерен час и ако ни срещнеше учител след 7 часа, взимаше ни номера, който беше зашит на ръкава на дясната ръка и на другия ден в дирекцията даваш обяснение, намаляваха и поведението. Същото се случваше ако ни хванеха някъде на “жур”. Обикновено се събирахме в дома на някой съученик или съученичка на танци. Ако ни хванеха направо следваше изключване. Най-голямо наказание отнасяше този, в чийто дом беше събирането.
Веднъж правехме жур в дома на моята приятелка Катето. Те имаха в двора две къщи. Едната на улицата, а другата в двора с изход на другата улица. Във вътрешната къща живееха на квартира ученици и там се правеха журовете. Винаги оставяхме бабата на Катето на главната улица да ни пази. В двора оставяхме ученик, който се сменяше на 20 минути. Страхувахме се от доносници и проверки. Не само ние правехме журове и много ученици и ученички бяха изключвани или им намаляваха поведението.
Винаги ходехме с черни престилки, бели якички, барети с надпис къде учим и в кой клас сме, а на ръкава имаше пришит номера в класа.
За всеобщо забавление, всяка събота на площада до паметника на Христо Ботев, свиреше духова музика. Там са и двамата директори – на девическата и мъжката гимназии. Заставаха в средата на хорото на своята гимназия. Не позволяваха на момчетата да се хващат за момичета.
Като ученичка в гимназията пеех в църковния хор към черквата “Свети Царей”. Веднъж закъснях на спявката след вечерния час и прибирайки се срещнах директора. Той само ме спря и записа номера ми. На другия ден давах обяснение къде съм закъсняла. След това директорът отново ме извика и ми каза, че се е свързал с диригента, разбрал е къде съм била. Разбрал се и с диригента, да не ни задържа до късно.
Аз също се страхувах да се прибирам вечер, защото в началото на квартала имаше старо гробище, което беше нависоко и се свличаше. Виждали сме кокали и черепи.
Една вечер се прибирам сама в осем часа вечерта. Беше през есента и имаше мъгла. Друг път винаги се събирахме голяма група от центъра и се прибирахме заедно.  Сега тръгнах сама и както винаги, когато минавахме покрай старото гробище си пеех. Точно минавах на “страшното” място и някой се хвърли на гърба ми и започна да ме души. Аз не мога да извикам, но успях да се обърна и виждам мой съученик от отделенията, който живееше наблизо. Успях да бръкна в джоба си и да извадя голямата игла, която носех винаги със себе си и започнах да го бода. Той избяга, но аз се прибрах вкъщи ни жива, ни умряла от страх. Не казах на майка, защото щеше да се разтревожи, а и нямаше да ме пуска да излизам. На другия ден беше някакъв празник, на площада свири музика, аз излизам и виждам двама приятели, които работеха в полицията. Разказах им какво съм преживяла и в този момент виждам нападателя си. Те леко се приближиха до него и тръгнаха към полицията. След известно време се върнаха и ми казаха, че друг път едва ли ще напада. След това, той като ме видеше бягаше далече.
Нашите майки също ни държаха строго и не ни даваха да закъсняваме. Веднъж, вече по-големи, бяхме на хижата и танцувахме. Аз виждам, че майката на моята приятелка Митка идва сърдита и разчорлена. Веднага намерих Митка и я предупредих, а тя веднага хукна, а аз също се скрих. Митка се прибрала на бегом и си легнала, а майка й като се прибрала казала: “ Тия простаци,  само ме разиграха”, казала и името на хората, които я изпратили на хижата да търси дъщеря си.
Аз също се прибрах и разказах на майка ми какво се е случило, а тя ми каза:”Проста жена, вкъщи може да се скара, ама така да хукне да излага дъщеря си, не бива”.
Вече попораснали, вечер излизахме на улицата, а момчетата пускаха грамофон и ние се учехме да танцуваме в присъствието на нашите майки. Това ставаше всяка лятна вечер.
Всички момчета и момичета се събирахме отвъд реката в една акациева горичка. Носехме си грамофон, пеехме модерните по онова време шлагери и танцувахме.
Аз пеех в черковния хор, а диригент ни беше отначало Кольо Попето, след него Дечо Гиздов и Кръстьо Пешев.
 В хора пееха повече ученички и ученици. Ходехме заедно на екскурзии в манастирите “Св. Иван Пусти”, който беше високо в Балкана до с. Бистрица и до “Св. Илия”. Разхождахме се до Вратцата и по течението на река Лева до Згориград .
В хора пееше нашият съученик Николай Гаубич, който стана известен оперен певец.
През лятото бяхме свободни и ходехме по лозята с големи компании. Приятелката ми Катя Ждерева и сестра й Филипка имаха лозе. Там се събирахме с наши приятели и съученици от другите лозя, които бяха наблизо. Това ставаше винаги в присъствието на родителите. Имаше хубава ливада, на нея постилахме одеяла и покривки и си правехме общи трапези. Свиреше грамофона с голямата фуния и се чуваше над цялата могила. Събираха се много младежи и танцувахме до сутринта.
Най-много хора се събираха на празника “Св. Богородица”. На оброчните камъни колеха агнета и ги печаха на шиш. Събираха се и младежи и възрастни. Беше голямо безгрижие и веселие през годините от 1934 до 1940. Моята майка ми е разказвала, че и през нейните млади години е имало такова дружно веселие, само че нямало грамофони, а са играели хора и други игри, предимно на “тунел”.
След това започна войната и хората се разпиляха.
През зимата ходехме на танци в подофицерския дом в центъра на града.
През летните нощи много ни правеха серенади, най-много на сестра ми Йорданка, на която казваха “царицата на Кемера”. След като тя се омъжи и замина за София правеха серенади и на мен. Ако не се покажеше някой да им благодари, свиреха до забрава и докато не събудеха целия квартал.
Заради летните горещини отваряхме прозореца на стаята, който беше към двора и беше по-нисък. На него серенададжийте слагаха грамофон и пускаха музика. Майка ми леко се приближаваше до прозореца и взимаше грамофона. Започваха големи молби да го върне, защото щели да ходят да свирят и на други моми. А майка ми се сърдеше заради съседите, които щели да се събудят.
Те на другата сутрин питаха:  “Кой  тази нощ толкова хубаво пееше? ”
Много серенади ни правеше братовчед ни Митко Шонев. Той идваше под прозорците с приятелите си и пееше с пълно гърло. Имаше хубав и силен глас – тенор. Често пееше серенадите на Шуберт и Тозели. Майка ставаше, светваше лампата и ги черпеше. На сутринта съседите казваха: “Тази нощ много хубаво пяха на Виолета, друг път пак да дойдат”, а майка ми с гордост обясняваше, че това е на девера й момчето.
 
ПЪРВА ЛЮБОВ
Както вече разказах, аз пеех в черковния хор в църквата „Св. Царей”. Хорът се състоеше повече от ученици и ученички от горните класове на гимназията. След служба често ходехме до прохода Вратцата. Между хористите имаше един много хубав и висок ученик, казваше се Константин, но всички му казваха – Динчо. Пееше много хубаво и всички ученички го харесваха, а той гледаше все в мен и на снимките беше винаги до мен. Бяхме вече по-големи и  диригентът често ни събираше на журове. По това време диригент ни беше Кръстьо Петев. Често танцувахме с Динчо и той не криеше, че ме харесва. Срещахме се повече през ваканциите, защото „Матадорът” – така наричахме директора на гимназията, зорко бдеше за доброто ни поведение в училище.
След завършването на 8-ми клас, последната година от училището, се виждахме по-често, но той замина за  София, в Школата за запасни официри, за да отслужи войниклъка си. Аз се записах в училището „Мария – Луиза”, за да изуча шеф и кройка. След отслужването на войниклъка, той се върна във Враца, а аз останах в София. След като и аз се върнах, дружбата ни продължи, но майка ми негодуваше, че били бедни, не били от род. На майка му казвали „Гурунгена”. Но тя отгледа и изучи пет деца с много труд. Вкъщи ставаха непрекъснати скандали, но ние сме все заедно. При едно увеселение на „Хижата взехме награда за най-добре танцуваща двойка. На това увеселение, едно познато семейство  го запознава с тяхна племеница, която му обещава издръжка за следването му. Той постепенно се отдръпна и от мен, и от компанията. Момичето, с което го запознават е болно от туберкулоза. След една година Динчо се появява и иска да подновим приятелството си. Аз му казах: „Ние сме до тук!”. След един ден той дойде у дома и ме кани да отидем на забава в „Хижата”. След един месец научих, че заминава да учи и работи в Германия. Беше 1941 година, аз бях завършила Самарянските курсове за медицинска сестра. Знаех деня и часа на неговото заминаване, но не го потърсих.
Негов приятел ми предаде, че е казал да го чакам. Само една седмица след заминаването му, аз получих назначение в Тутраканската болница като медицинска сестра и така всичко приключи.
Това бяха най-хубавите ни години до 1941-ва. След това животът се обърка, едни заминаха мобилизирани, а аз завършила вече курсовете за самарянка /милосърдна сестра/, заминах за Добруджа. Там на 3 март 1943 година се омъжих за    д-р Владимир Филипов от Видин. В Силистра живяхме до 1950 година и след това се преместихме във Видин, за да съм по-близо до майка и роднините във Враца.
През 1945 година в Силистра се роди дъщеря ми Филипка, а през 1951 във Видин -  дъщеря ми Тодорка.

Информатори / Автори
Виолета Шонева / Враца в моите спомени от началото на ХХ век, 2012
Споделяне

Истории от Враца - родове и личности

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa