Враца - родове и личности


Виолета Шонева - Враца в моите спомени: Моите родители, Пожарът 1923 г., Воденицата


Категория : Моята история / нашата история
photo

Виолета Шонева - Враца в моите спомени: Моите родители, Пожарът 1923 г., Воденицата

МОИТЕ РОДИТЕЛИ
Баща ми Тодор е работил като телеграфист на гарата. Приятели са му били младежи от известни врачански фамилии. Останали са негови снимки с Марко Пупов, Мито Пецов, Мито Андров Кабатлийски и още много други.
През   1915 г. той се жени за майка ми Тодорка / Тодорица / Димитрова Грамчева. Тя е родена във Враца на 25 септември 1896 г.   По майчина линия тя е от рода на Тодоракиеви, които са живели в квартал “Кемера”. Нейният дядо се е казвал Апостол Тодоракиев. Той е имал много ханове и кръчми  със стаи за нощуване на хора и животни, когато са слизали от балканските села, за да разменят картофи и дърва за газ, брашно и вино.
Майка ми е завършила прогимназия, което е било добро образование за момиче по онова време. Нейната майка, баба Йордана /Данка/ е искала тя да се изучи за учителка, но е срещнала съпротивата на майка ми, която искала да учи шев и бродерия, за да си шие хубави рокли. Имали са голям спор и нейната баба Димитра и дава тайно пари, за да се запише да учи шев и бродерия при Маринка, така се казвала учителката. Това дава занаят на майка ми, който я спасява от мизерия в годините, когато остава вдовица с три малки деца.
Майка ми ходела на вечеринки, но само с братовчед си и била харесвана от много ергени. Баща ми също я харесвал , но тя не му обръщала внимание. За да я дразни, той често изпращал някой да се хване на хорото до нея, но тя веднага го напускала. Веднъж изпратил един небръснат и раздърпан човек да се хване до нея. Тя веднага напуснала хорото, но човекът се обидил и тръгнал след нея. Веднага се намесил братовчед й и едва я спасил от разправия. Завел я вкъщи и й се скарал, като я заплашил, че вече няма да я води на вечеринки.
Баща ми изпращал и жени сватовници, за да я склонят да се омъжи за него. Майка ми все отказвала, защото тя живеела до черквата “Св. Възнесение” на днешната улица “Леонова”, а той живеел на пазарището / Армана / и щяла да бъде далече от майка си и баща си. Била е галено момиче между трима братя.
Упоритостта на баща ми я накарала да склони и да се омъжи за него. Правят голям годеж с много роднини, приятели и музика.
В деня преди сватбата в дома на булката подреждали чеиза й.  Идват съседи, близки и роднини да го разглеждат. След това го нареждали във файтони и шарени каруци. В каруците слагали сандъци за чергите, юрганите, дюшеците, килимите и скрин за бельото.
Подреждало се и шествието на сватбарите. Напред вървяла музиката, след нея са шаферите и шаферките, които носят на подноси даровете за свекър, свекърва, девери, зълви и за кръстниците. След тях са файтоните и каруците с чеиза. Цялото шествие минава през целия град и хората са излезли да гледат и да коментират.
На другия ден женихът, шаферите, приятелите и роднините отишли да вземат булката, но вратата е заключена. В дома на булката има шафери и шаферки и приятели. Музиката свири и шаферите на булката искат откуп и вратата ще се отвари само ако са се споразумели. Тогава музиката тръгва напред, следват шаферите с даровете за кръстниците и свекъра и свекървата, следват булката и шаферът, след това младоженецът и шаферката.
Венчавката е извършена в църквата “Св. 12 Апостола”, а годината е 1915, месец май.
След толкова години мога да кажа, че брака на майка ми и баща ми, през годините , които им бяха отредени да живеят заедно беше щастлив. От него се раждат пет деца. Първото им дете била Марийка, но умира от дизентерия само на девет месеца. Живее от месец февруари 1916 г. до 4 октомври 1916 .
През 1917 г. баща ми е мобилизиран и заминава на бойното поле в Първата световна война. След неговото заминаване на 22 юни 1918 г. се ражда второто му дете Йорданка. Майка ми живее при болната си свекърва Мария. Заедно с тях е и един стар човек дядо Лазар, близък сродник, който много им е помагал. На фронта са и двамата ми чичовци Христо и Цено.
Майка ми е разказвала, че веднъж отишли с дядо Лазар на воденицата, за да вземат брашно и други продукти. Времето било мъгливо и студено. Те са в каруцата с два коня и на връщане чуват вълчи вой. Конете се изплашили и започнали да скачат. Дядо Лазар хвърлил едно въже да се влачи след каруцата и започнал да хвърля запалени топки сено.  Така са се спасили, но били много уплашени.
През месец ноември 1918 г. войната свършва и чичовците ми Христо и Цено се връщат. Умира баба Мария, а за баща ми няма никакви сведения.
Баба ми Данка иска да прибере дъщеря си  заедно с детето, но майка ми категорично отказва: “ Мъжът ми тук ме е оставил, аз няма да ходя никъде. Тук е моят дом.”
А през това време баща ми е заточен на остров Тасос и едва след две години успява да избяга. Връща се във Враца брадясал, окъсан и почти бос. Майка ми не е могла да го познае, а той вижда сестра ми Йорданка, родена в негово отсъствие и пита:” Кое е това дете?”. Тя се разплакала и казала:” Това е нашето дете”. Разплакал се и той , но не ги пипнал докато не се изкъпал, преоблякъл  и обръснал, защото бил въшлясал.
Веднага радостни при “уке Тошо” дошли синовете на леля ми Йонка, които живеели в друга къща, но в същия двор. Събрали се всичките роднини, за да им разказва своите преживелици на заточеник. Другият брат Христо след като се прибрал от войната, живеел в Никопол, защото бил военен.
След радостното посрещане и след като се посъвзел, баща ми започва работа на гарата като телеграфист. В семейството се ражда второто дете Георги през 1920 година, но той живее само три месеца и умира от пневмония. През 1921 година на 2 август се раждам аз, Виолета, а на 3 август 1925 г. се ражда брат ми Любомир.
Освен със службата на гарата баща ми се заема и с грижите за имотите и воденицата. Преценява, че е по силите му и на брат му Цено да направят цветущ чифлик и напуска държавната служба.
 
ПОЖАРЪТ  1923
Но съдбата готви нови изпитания. През 1923 година избухва Септемврийското въстание. На 30 септември комунистите запалват погребите и Враца. Нашето семейство и това на чичо ми Цено живеем в една къща до пазарището. Там най-напред се запалил един артилерийски склад с боеприпаси. Ударната вълна изпочупила прозорци, изкъртила врати, съборила стени и цели сгради. Пожарът продължил до другия ден. Разрушени и изгорели са около 500 къщи, а над 2450 души остават без покрив над главите си.  При пожара изгаря пазарището, военния клуб и всички къщи в квартала. Загиват много невинни хора. Изгоря нашата къща и тази на леля ми Йонка. Ние оставаме без дом, без покъщнина, без дрехи.
Леля Йонка е обгоряла и най-засегнати са очите й. След това ходеше с бастун и цялото и тяло беше в страшни белези.
По време на пожара баща ми, майка ми, жената на чичо Цено - стринка Ценка, сестра ми на 5 години, аз на две години и братовчед ми Митко на година и половина сме били на воденицата. Баща ми чува гърмежи и вижда пушек откъм града. Качва ни всички в каруцата и потегля за Враца, която е на 16 километра. По пътя срещат много хора с каруци и пеша, които носят багаж и им казват да се върнат обратно, защото Враца гори. Баща ми се отбива в лозето на негов приятел. И аз, въпреки че съм била на две години помня, че на синия имаше сложен просеник, аз и братовчед ми Митко сме се разплакали за хляб, но домакините не ни дадоха дори и парченце от просеника. Вероятно всички са били много уплашени.
Баща ми продължава пътя и влизайки в града вижда, че той е опустошен и целия квартал “Армана”, около пазарището го няма. Вижда, че къщата ни е изгоряла. Вижда и чичо Цено, почернял от сажди, защото се е мъчил да спасява имуществото. Успял е да спаси техния багаж, а от нашия е успял да изнесе само панера с мръсните дрехи и шевната машина на майка ми. Едва се спасил от горяща греда, паднала до него. За наш късмет в панера с мръсното бельо майка ми била скрила известна сума пари. Това било всичко останало от нашия дом.
Чичо Цено, семейството му и ние се приютяваме при приятели.
Съдбата на много хора е променена трагично. Спомням си след години едно момиче, Катето, останало след пожара недоразвито, ходеше из града и си говореше:” Враца голе`, майка голе`”. Майката се върнала да вземе парите, които имала. Пада горяща греда и я затрупва. Парите, които скрила под мишницата си не изгорели, а само били зацапани от мазнината на горящото тяло.
 
СЛЕД ПОЖАРА
След приютяването ни за кратко от близки хора, отиваме да живеем в къщата на баба Данка в квартал “Кемера”, в частта на неин братовчед. Тук живееха, също така, жената и трите деца на този братовчед, който беше починал. В тази половина на къщата имаше две стаи и една преходна стая, която се използваше за кухня. Помня, че имаше и камина / оджак /. Съпругата на този братовчед се казваше Ценка, а децата и се казваха Тодор на 14 години, Ангелина на 10 години и малкия Любомир на 5 години.
В другата половина на къщата живееха баба ми и тримата ми вуйчовци – Апостол, Георги и Евстати. Апостол умира след войната от скоротечна туберкулоза.
През цялата къща имаше дълъг коридор, който завършваше с издигнато място, нещо като вътрешен балкон. Той беше от дъски и два прозореца откъм южната страна и по един на изток и на запад. Прозорците бяха с железни пръчки, които преграждаха стъклата. Оттам се наблюдаваше пътя от всички посоки. На този вътрешен балкон имаше маса и столове, ползваше се от всички. Отдолу къщата имаше дюкяни с капаци. Гледана от улицата къщата беше на два етажа, а откъм двора на един етаж. Дворът се издигаше нависоко и следваше Балкана. Входната врата беше от дебели дъски и се затваряше с големи железни халки. Отстрани на вратата имаше по един прозорец, пак с железни пръчки.
Преди да бъде разрушена, къщата е снимана и сега може да се види в книгата “История на град Враца”, 1976, с. 301.
            В тази къща живяхме около две години и тук се роди брат ми Любомир.
След това се преместихме да живеем под наем в самостоятелна къща, която беше в близост до тази на баба Данка. Тук имаше две големи стаи с дюкян, голям двор, яхър за животни и голяма ограда откъм улицата. Дворът беше застлан с калдъръм.
 
ВОДЕНИЦАТА. ЩАСТЛИВИ ГОДИНИ
С парите, получени като обезщетение за изгорялата къща, баща ми и чичо Цено купуват материал за нова къща и започват да строят мелница. Купуват мотор, сито за правене на брашно, оправиха яза, който събира водата, и канала до воденицата. Оправиха улеите, които отвеждат водата, за да върти колелата и моторите за мелене на пшенично и царевично брашно.
Построиха на воденицата и къща за живеене с 20 стъпала. Знам, че са толкова, защото всеки ден ги броях и така се научих да броя. Беше отделено място за съхранение на жито, ечемик, овес. Царевицата и слънчогледът бяха в други помещения, заградени отвън с тънки летви на големи разстояния за проветряване.
В голямата стая за живеене имаше голям нар, застлан с хубава черга, одеяла и много възглавници. Имаше едно легло с табли с много хубави рисунки и бюфетче. Два прозореца откъм южната страна с решетки и малко прозорче на север. Къщата имаше голям язлък / веранда / с дъски отдолу и отстрани заграден с големи летви. Долу под стаите имаше яхъри за конете, обори за кравите и телетата.
Зад воденицата имаше голямо помещение за кокошките, пуйките, патиците, гъските и зайците. Къщата беше обградена с дървета – дъбове и брястове, а на юг беше открита. Вечер се слагаше фенер, който осветяваше целия двор и се виждаше от пътя. В началото на двора имаше геран с вода за пиене. Той беше под голям бряст с красива корона, а стеблото му не можеха да обгърнат 5-6 човека. Сянката му пазеше водата в герана и тя беше винаги много студена. Кофата, която се спускаше за вода, беше завързана за дълъг синджир, закрепен за едно подвижно дърво и накрая имаше завързано дървено трупче за баланс. Геранът беше заграден високо, за да   не се замърсява и да се избегне неприятен инцидент. Понякога в него се спускаше кошче, което не достигаше до водата и в него се слагаха храна и питиета за изстудяване. Готвеше се два пъти на ден - за обяд и за вечеря, за да е прясно яденето.
Имаше една сграда, свързана с воденицата и стая за човека, който се грижеше за воденицата и за животните. Непосредствено до тази стая беше готварницата с хубава пещ. Там майка ми и стринка ми печаха хубави хлябове. Имаше и подница за печене на пресни питки и просеник / хляб с царевично брашно /. Просеникът се завиваше с орехови листа и се захлупваше с железен капак за печене. Отгоре се нареждаха горещи въглища и пепел. След като се опечеше, хлябът или просеникът се изваждаше и се намазваше още горещ с яйца. В готварницата се хранехме, а там имаше едно издигнато място като нар, на него се нареждаше инвентар – центрофугата за извличане на мед, специални сандъци за брашно, колело за наточване на ножове и други сечива за обработка на земята.
Срещу голямата къща и около нея имаше много красива градина с цветя и ограда от изплетени върбови клони. Върху тях имаше изплетена тел и трендафил, донесен от Казанлък. Входът беше също ограден с трендафил. Вътре в градината имаше много рози и цветя – пролетни и летни. Имаше маса с две пейки, а отстрани бяха наредени кошерите с пчелите. Баща ми с часове наблюдаваше пчелите, полегнал на пейката, а аз бях винаги с него. Далече от пчелите имаше орех, който правеше сянка.
Когато татко проверяваше пчелите  си слагаше голяма шапка с мрежа от тюл, за да не го жилят. Слагаше и на мен шапка, за да държа пушилката за опушване. Само мен пускаше при пчелите, защото не се страхувах.
Веднъж бяха излезли много пчели и жужаха. Баща ми взе едно кошерище и маточина, с която започна да бърше отвътре кошера и да вика: “мат, мат”. В това време братовчед ми Митко, взима маточина и си натрива потника и той вика:”мат, мат”. Изведнъж всички пчели се насочват към него и залепват за гърдите му. Целият почерня от пчели. Той се изплаши, а ние другите деца запищяхме. Баща ми също се изплаши, но му извика:”Не мърдай!”. Отиде при него и леко извади една голяма пчела. Това била “царицата”, която излязла, за да търси друго място за пчелите. Слага я в кошера и всички пчели се насочиха натам. Митко се отърва само с уплахата, но след това бягаше далече от кошерите.
С братовчед ни Митко /почетният гражданин на град Враца Димитър Шонев/ – син на чичо Цено, прекарахме не едно прекрасно лято на воденицата. Един ден аз, сестра ми Данчето, брат ми Любчо и Митко хвърляхме камъни в канала на воденицата. Митко заедно с камъка и той цопна във водата. А тя беше дълбока за дете на 5-6 години. Започнахме да пищим и баща ми веднага влезе във водата да го извади. Друг път, пак сме там и пак хвърляме камъчета, за да видим кой по-далече може да хвърля. Митко този път падна обратно в копривата, а ние сме на циментовата пътека, която води към зеленчуковата градина. Баща ми чува виковете ни, идва и окосява копривата. Митко беше много палав и веднъж когато падна от парапета на стълбището много се нарани. Баща ми сложи пясък отдолу и ни предупреди да внимаваме и да не се пързаляме по парапета. Но кой чува? На другия ден сме пак на парапета.
Нямаше дърво, на което Митко да не се е качил. Първо се качваше той, след него сестра ми и децата, които идваха от село Лиляче, за да играят с нас. Митко и сестра ми Данчето хващаха малки врабчета и ги слагаха в кафезите, направени от татко. Майките им идваха, писукаха жално около тях и им носеха храна. На мен ми примъчняваше, а брат ми плачеше за тях. При първа възможност аз ги пусках на свобода. А после -  бой от Митко и скубане на коси. Брат ми също пускаше птиците, но аз отнасях боя.
Митко и сестра ми се катереха по дърветата и бъркаха в дупките, за да хващат птици. Веднъж бръкнал и нещо изсъскало, а сестра ми била на дървото след него. Изплашват се двамата и падат. Понатъртват се малко и пак всичко се повтаря отначало.
Много се радвахме, когато баща ми ни водеше на реката, за да ловим риба със серкмето. Митко винаги искаше да е пръв до татко и да носи котлето. За да няма разправии, той го носеше пръв, но като се понапълни и започнеше да тежи, го взимаше сестра ми, защото беше най-голяма. А имаше много риба. И винаги вкъщи имаше риба - пържена, на чорба и готвена. Чичо Цено готвеше много вкусна чорба, слагаше много люти чушки, слагаше и киселец, който растеше в ливадите наоколо. След като сготвеше, винаги казваше: “Хайде яжте, да ви пукат ушите!”
Майката на Митко - стринка Ценка, не идваше вече на воденицата, защото гледаше болното си дете - Марийка, която пада от люлката и остава парализирана.
Често идваха много гости, приятели на баща ми и чичо ми. Беше весело, свиреше грамофон и се пееха песни. Яденето се приготвяше от майка ми и от баща ми. В пещта печаха прасенца, кокошки, гъски, зайци. Правеха се вкусни питки и се сервираха със сирене.
Баща ми Тошо и брат  му Цено много се обичаха и често пееха заедно “Черней горо, черней сестро, двама да чернеем”. Всички веселби ставаха до герана под дебелото дърво с голямата сянка.
Мен ме караха да показвам  как зайците си мърдат муцунките.
Чичо Цено идваше всеки петък вечер с каруцата с медните съдове, които произвеждаше и продаваше в Криводол на другия ден. Ние чувахме тропота на каруцата още от “Ямански връх”, една местност по големия път. Тичахме да го посрещнем, а той ни качваше на каруцата и се прибирахме  пеейки   с пълен глас. Митко сядаше до баща си и взимаше камшика, за да управлява конете. Каруцата завиваше наляво от главния път към воденицата, която се виждаше отдалече. След като пристигнем, чичо Цено ни казваше да завием конете, а ние сме малки и слагахме столче, за да ги достигнем и да ги завием добре. След това ги решехме, а те цвилеха радостно. А чичо Цено отдалече ще извика:”Слагайте котела за качамак!”. Много го обичаше и много хубаво го правеше. Не много гъст, изпечен хубаво, избъркан гладко. Изсипваше го на синията / ниска кръгла масичка с дървени подпори /. Взимаше каменна сол и я разтапяше върху качамака, слагаше отгоре и сирене и казваше:” Хайде яжте, да ви пукат ушите”. Качамакът се ядеше винаги с пържени яйца. Но веднаж го беше пресолил и само рече:” Сега яжте вашта м ...... Аз не съм гладен.”
Чичо Цено беше много страхлив и не понасяше змии. Веднъж идват на гости сестрите му леля Йонка и леля Ката. Те взимат една умряла змия на пръчка и тръгват срещу него. Той прежълтява, започва да им вика да хвърлят змията и грабва пушката, за да стреля. Обръща се баща ми и изтръгва пушката от ръцете му, а на сестрите си се скара, никога повече да не го плашат.
Друг път в една късна есен на воденицата са дошли синовете на двете ми лели на мъжка сбирка, за да ловят зайци. Петък е, чичо Цено пристига за пазар в Криводол, да продава бакърени съдове – тави, тенджери, котли. Времето е мрачно и мъгливо. Чичо ми вече е пристигнал и прибира конете, когато чува наблизо вълчи вой. Качва се бързо в каруцата и върху главата си захлупва голям котел. Кучетата започват да лаят силно, навън излизат баща ми и братовчедите и започват да стрелят. Излизат и хората от воденицата, които са дошли да мелят брашно. Запалват голям огън, но не виждат чичо ми. Вълците избягали и чак тогава го виждат с големия котел нахлупен на главата му. Пада голям смях, а той е уплашен и не отива на другия ден на пазара в Криводол.
Бягаше и от пчелите. Все казваше:”Аз съм по качамака и по рибената чорба”.
На воденицата имахме голяма градина с плодни дървета и черници. Сините сливи заемаха площ от четири декара. От тях майка ми и стринка Ценка правеха мармалад в тенекии и конфитюр в големи глинени делви. Имаше и за ракия, която продаваха.
Имаше и много цветя. При поливането се включваха всички – сестра ми Данчето, която беше най-голяма, аз на 6-7 години, братовчед ми Митко, с който сме почти на еднаква възраст, без брат ми, който беше много малък. Нареждахме се на верига и взимахме вода от басейна / керепа/ с малки бакърени котлета, направени от чичо Цено.
Близо до пчелина и до реката имаше голяма зеленчукова градина. Тя беше разделена на равни части, за да има и за хората, които ни обработваха земята. Имаше и за нас отредено място за зеленчуци. Хората, които работеха на воденицата се грижеха за него.
На воденицата имаше три кучета. Запомнила съм Мечо – кафяв и много умен, но много стар. Буби – бял, който много лаеше и се спускаше да хапе, но не всеки. Бирникът на село Лиляче, когато минаваше покрай воденицата, винаги носеше пръчка, защото кучето се спускаше да го ухапе.
Третото куче се казваше Шаро, защото беше шарено и лаеше, но никога не хапеше.
В ония години до смъртта на баща ми през 1929 година работата във воденицата вървеше добре и живота беше спокоен. От село Лиляче идваше още един човек, чичо Ангел връстник на татко. Двамата много се разбираха. Беше честен и много работлив. Имаше три деца – Петко, по-голям от нас, Минка - връстница на сестра ми и Георгица, която беше моя връстница. Майка им - стринка Гица, беше връстница на майка ми и идваше да помага почти всеки ден. Когато се събирахме много деца ставаше много весело.
По пътя преди нашата воденица беше мелницата на Никола Липовански. Тя беше по-голяма, но със същия мотор и сито като нашата воденица. Къщата им беше по-малка и нямаха животни и пчелин, нямаха зеленчукова градина и геран. Имаха чешмичка с медна чаша за вода, завързана със синджир, а наоколо имаше много цветя. Имаха вече и електрическо осветление.
Никола Липовански имаше брат Борко, с когото баща ми и чичо ми много контактуваха. Водата от мелницата на Липовански се събираше в голям басейн / яз / и оттам се отправяше по направен от баща ми канал до нашата воденица. Каналът  беше нависоко и водата не се разливаше по нивите.
Никола Липовански не беше женен, имаше племенница Мария, с която си играехме и в по-късните години се къпехме в големия яз. Мария плуваше много добре.
Животът на воденицата беше много хубав. Всяка година през месец август в Криводол имаше голям панаир. Натоварваха ни на каруцата и кабриолета - деца и възрастни и всички отивахме на панаир. Радост голяма за децата на люлките, виенското колело, сладки шарени пръчки, сладък памук, кебапчета, лимонада и всичко, което бихме поискали. Спомням си, бях много малка и на един панаир, когато си тръгвахме за воденицата, аз изведнъж се сещам за кебапчета и започвам да плача и да нареждам:” Мирише ми, мирише ми”, без да уточнявам какво ми мирише. Накрая баща ми се сеща и казва:”Кебапчета ли?”. Купуват ми, но аз ги нося на воденицата и не ги ям, защото вече са студени. Оттогава братовчедите ми като ме видеха ми казваха:”Мирише ми”.
Когато ме остригаха до кожа, за да ми порасне гъста коса, всички ми викаха ”кьосе”, а аз много плачех и ходех с шапка даже и през лятото.
Бях много ревливо дете. Спомням си един случай, когато сестра ми Данчето беше ученичка в отделенията, а аз бях на 5-6 години. Едно дете от техния клас беше ухапано от бясна котка, детето умира, а всички деца от този клас са изпратени на лечение в София за 20 дни. Майка ми заминава със сестра ми и малкия ми брат Любчо, който е на три години. Аз оставам с татко на воденицата, но рев голям за тях и защо не са ме взели и мен. Отказах да се храня, плачех и ходех с баща ми навсякъде. След като се върнаха ми донесоха голяма кукла.
Животът на воденицата кипеше от ранна пролет до късна есен. След като сестра ми тръгна на училище, на воденицата ходехме само през лятната ваканция, а татко отиваше рано на пролет , за да види пчелите и се връщаше в града.
Чувахме от по-възрастните, че се издирва опасен убиец. И един ден, спомням си, че беше мрачно и дъждовно време, привечер, всички сме се събрали в готварницата на воденицата. Кучетата започнаха да лаят яростно и при нас влезе човек с качулка на главата, наметало /опанджак/ и с тояга в ръка. Беше небръснат и гледаше особено. Поиска хляб и храна. Баща ми и чичо Цено веднага му ги дадоха, а той се нахрани, като все се оглеждаше. След като се нахрани, си тръгна по главния път. Баща ми и чичо ми започнаха да си говорят разтревожени и  шепнешком.
На другия ден видяхме полиция около воденицата и казаха, че във “Върбака” е убит страшен убиец – Дако Йолов. От него била пропищяла цялата Врачанска околия. Ние не сме и знаели, че полицията го следи в нашето землище.
Една вечер, също на воденицата, привършвахме с вечерята, когато идват двама мъже, много зле облечени – дрипави, с военни дрехи, обшити със сребърни конци. Чичо Цено и татко се поизплашиха, а те започнаха да говорят на друг език. Огледаха ни, нас децата и започнаха да плачат. Разбра се, че са руснаци, а годината беше 1927. Поискаха храна и започнаха да разправят, че са от Русия и били военни. Единият се казваше Сергей, а другият    /по-смугъл/ се казваше Николай. Баща ми ги остави да спят в готварницата. Те останаха за дълго време с нас на воденицата и започнаха да помагат във всичко – събираха изсъхнали върбови дърва, слагаха ги наредени на трупчета, хранеха животните и пилетата. Работеха през целия ден. Хранеха се много възпитано и сдържано. Татко и чичо Цено сядаха с тях на ракия и раздумка. Те разказваха как са избягали от Русия, как много време са се лутали, докато дошли в България, преплувайки  Дунава. След известно време правителството ги прибра и те заминаха в неизвестна посока. Баща ми им купи дрехи, даде им и пари и те се разделиха с нас с много сълзи и благодарности.
Спомням си и едно наводнение на воденицата. Заваля пороен дъжд и водата излезе от канала и стигна до петото стъпало на къщата. Майка ни изпрати, нас децата – аз, сестра ми, брат ми и Митко, да вървим на лозето на леля Йонка, което беше на осем километра по главния път в местността “Пиперката”. Дъждът спря, но водата продължаваше да приижда, защото язът беше пробит. Преминахме водата до колене и тръгнахме по пътя, като през повечето време тичахме. Вуйчо Симеон веднага нареди на бате Георги и бате Тодор, да впрегнат каруцата и да доведат и майка, за да не остава сама на воденицата. А майка ми, заедно с воденичарят и семейството му се били качили на втория етаж на воденицата, при машините. Братовчедите доведоха и майка, но два дни след това ходеха да проверяват докъде е стигнала водата и да почистват калта.
Моят разказ няма да е пълен, ако не спомена и за братовчедката ми Васка, малката  дъщеря на чичо Цено. Тя беше по-малка от нас и не участваше в нашите игри като брат си Митко. Когато беше на 5 години тя падна в керепа / басейна с водата, която върти колелата на моторите на воденицата /. Бате Георги, синът на леля Йонка я вижда и веднага я хваща и изважда оттам. Друг път, тя пак пере, пада и водата я повлича. Васка започва да пищи, а бате Георги скача долу до колелата и я спасява. Така братовчед ни й става спасител два пъти и много я обичаше, както и тя него. Наричаше го “бацко Георги” и много му помагаше докато беше жив. Той не се ожени и до смъртта си остана сам, защото майка му не позволи да се ожени за момичето, което обичаше.
Васка беше много добро дете, а и като порасна си остана отзивчива и внимателна.
От малка обичаше да пере и едно лято беше ни дошла на гости в “Кемера”. Майка ми й даде много изрезки от платовете, които шиеше. Тя си тръгва с куклата и парцалките за квартал “ Не чуй петел”, където живееха. Аз предложих да я заведа до тях, но тя каза, че си знае пътя. След известно време у дома идва една съседка и каза на майка, че онова дете, което ни беше на гости, е долу на реката в началото на квартала. Ние с майка ми хукваме и я намираме навела се над реката и пере. Най-спокойно ни обясни, че не се е загубила, знае си къде живеят, но пере на куклата дрехите. След този случай, когато ни идваше на гости, чичо Цено идваше с колелото да си я прибере.
Вече като по-големи отиваме с нея двете на воденицата, а там само дядо Тано и баба Костадина. Те си живееха в отделна постройка, а ние двете в голямата къща. И като започнахме едно чистене. Аз варосвам стените, а тя чисти прозорците. Изтупахме одеяла, черги, изпрахме и до вечерта всичко изсъхна. През целия ден Васка пееше популярната по онова време песен “Облаци бездомни”.
Постояхме няколко дни, а баба Костадина ни пържеше мекици и ни готвеше. Дядо Тано забъркваше качамак, слагаше го в котле и отгоре изплетени клони от бряста. Слагаше котлето под воденицата във водата и след час – два ще го извади. А вътре риба и раци. Правеше рибената чорба както я правеха татко и чичо Цено. През това време баба Коста вече е опекла погачата и е изпържила рибата. Като си тръгнахме за Враца ни напълниха една кошница с яйца и ни изпратиха до спирката.
Тези дни, прекарани от нас двете на воденицата са останали като хубав спомен.
Когато станах по-голяма, аз ходех през лятото и при баба Данка на лозето във Веслец. Митко и той порасна и ходеше на воденицата по-рядко и само когато майка ми е там. Сестра ми все помагаше на майка и беше около нея.  Бате Георги ходеше само ако трябва да се помага, а и майка ми да не е сама. Той си спеше в тяхната къща, която беше до герана. Те имаха около три декара имот.
 
ЗАБОЛЯВАНЕТО МИ
През 1928 година аз се разболях тежко и не можех да ходя. Това беше резултат от постоянното ни стоене в река Лева, която минава покрай квартал “Кемера”. Реката не беше пълноводна, защото минаваше по канал за Карловата воденица, която беше в началото на улицата. Реката беше пълноводна само  когато  валя- ха дъждове, но през по-голяма част от годината оставаха големи гладки камъни с малко вода. Всички деца от махалата през целия ден бяхме там, прескачахме камъните или си правехме вирове, за да се къпем, без да ни видят родителите  .
В деня, когато се разболях, бяхме пак там и мен изведнъж ме заболяха  силно краката и не можех да се помръдна. Викат родителите ми, взимат ме на ръце, а от носа ми тече кръв и краката силно ме болят. Идва лекар и започва лечение. Спомням си, че бях с много подпухнала глава, която не можех да държа изправена, а и болките бяха силни. Не можех и да уринирам. Лекарят се чуди какво ми е, след като е приложил лечение, а нищо не ми помага. Започна да казва:”В това дете има нещо дяволско”, но продължава да идва  вкъщи всеки ден. А той беше известен лекар – доктор Кунов / старият /, защото имаше още един д-р Кунов, който имаше частна клиника.
Майка ми случайно се среща с една баба Маруца, която живееше над прохода Вратцата, в началото на село Згориград. Нейният син имаше ресторант „Лидо Венеция” с езеро и лодки . Майка ми и казва, че съм болна и тя пожелава да дойде да ме види. Баба Маруца беше нещо като знахарка. Когато идва вкъщи, още от вратата започва да се прозява и да говори неразбираеми неща. После каза: „Това дете е пикало на самодивско пепелище / огнище/”. Аз веднага потвърдих, че веднъж, когато с другите деца бяхме на Вратцата, от дясната страна на Балкана намерих пътека и огнище и аз се изпишках отгоре му, а другите деца настрана. Сега, за да се излекувам, майка ми трябвало да намери три щъркелови гнезда, да ги раздели на 9 равни части и да ги вари поотделно девет пъти. След това да донесе “мълчана” вода от три чешми. Трябва да мълчи като ги носи рано сутрин. С тази вода да ме къпе.  Майка ми направи всичко това и аз се почувствах по-добре и подпухналото спадна.
Лекарят продължаваше да идва на прегледи, но не му казаха, че ми правят такива бани, защото той не обичаше знахарките. Изпраща ме на минерални бани в Хисаря и тръгваме трите деца и майка. Сестра ми беше на 11 години, аз на 8 и брат ми на 4 години. Татко ни придружи до Хисаря, настани ни на квартира и се върна във Враца. Аз пия минерална вода и тримата се къпем в басейна. Изхвърлих камъни и пясък от бъбреците си и бях вече много добре. След двадесет дни татко ни прибра на воденицата, но вече ни забраняваха да се къпем в реката.
 
СМЪРТТА НА ТАТКО
Същата година, преди баща ни да умре, бяхме на воденицата и седяхме с него, чичо Цено и братовчедите на пейката. Татко поиска да му донесем прясна вода, но ние си играехме и не отидохме веднага. Той се разсърди и отиде сърдит да си налее. В този момент кучето Буби се спуска и го захапва за крачола на панталона. Връща се татко от герана и разтревожен казва: „Щом куче хапе господаря си , не е на добро”, взима пушката да го застреля. Ние се разплакахме, намесиха се и братовчедите, които ни гостуваха и на Буби му се размина.
След известно време ние пак сме на пейката пред воденицата с татко и една кукумявка започна да издава звуци срещу нас. Баща ни пак се уплаши и каза: „С мен ще се случи нещо лошо”. Взе пушката и я застреля.
През месец септември 1929 година животът ни рязко се промени, когато татко внезапно се разболя много тежко с висока температура. Майка ни извика фелдшера от Криводол, който беше много добър приятел на баща ни. Той му даде да пие хинин и каза, че това е малария. Минава ден, два, но температурата не спада. Майка изпраща сестра ми с влака във Враца при чичко Цено, за да му каже, че брат му е много зле. Обяснява й къде да слезе във Враца и моли пътниците да й помогнат. Тя отива при чичо Цено, но дете, не преценява какво се случва и не му казва, че татко е много болен и чичо ми не идва веднага. Майка изпраща мен, защото вижда, че става по-зле и от носа на татко тече кръв. Тогава бях осемгодишна. Качват ме на влака за Враца. Аз слизам от влака, веднага отивам при чичо ми и от вратата започвам да плача, че татко е много зле. Той веднага приготви каруцата и конете и потегли за воденицата. Още до вечерта пристигна в града с татко, натоварен на каруцата върху много сено. От носа му течеше кръв като фонтан, прежълтял и едва ходи подкрепян. Викат лекар, който веднага го закара в болницата с файтона си.
Няма да забравя погледа на татко към нас децата, които бяхме на двора. Обърна се и каза: „киу-киу” на брат ми, който така свиреше и пееше на мандолината, която му беше направил от върбово дърво. На братовчед ми Митко каза:”Ей, Чичкане”, така Митко се обръщаше към него. На нас двете момичета каза само: „Милите ми деца”. Едва ходеше, подкрепян от чичо ми и чичо Ангел. Отиде в болницата, а лекарите не можаха да направят нищо, за да го спасят, защото изгубил много кръв. Не можаха да му поставят и диагноза. Само един от лекарите казал на майка ми, че е трябвало с върха на обгоряла игла да набоде върха на черните пъпки, които са се появили след като е вдигнал високата температура. Така е щяла да изтече отровната кръв. След години се омъжих за лекар и той ми обясни, че вероятно татко е починал от хеморагична треска, която се причинява от ухапване на кърлеж.
Баща ни умира в пълно съзнание на 29 септември 1929 година. На нас никой не ни казва. Ние, трите му деца, сме в дома на чичо Цено. От болницата идва баба Василка, майка на стринка ни Ценка и започва да си мие ръцете. Аз отивам при нея и питам за татко, а тя ми отговори, че е добре. Аз по отговора й се досетих, че нещо е станало и започнах силно да плача. Дойдоха сестра ми и брат ми, които си играеха на двора и те заплакаха. Плакахме цяла нощ неудържимо. Зорка, сестрата на стринка Ценка беше дошла от Лом да ни вземе и до сутринта се разхождахме по улиците на Враца. Разказваше  ни, че и тя е останала без баща много малка.
На другия ден идва бате Тодор, син на леля Йонка и с файтона ни заведе в “Кемера”, където живеехме. Аз започнах да пищя от улицата, влизаме вътре в стаята, където е поставен ковчегът, а роднините не можеха да ни успокоят. На погребението бяха дошли много хора, свиреше военната музика, а един човек носеше знаме.
Вечерта след погребението двете ни лели останаха да спят при нас, за да не сме сами. През нощта се изви силен вятър и непрекъснато по калдъръма на двора се чуваше някакво чукане. На сутринта разбрахме, че през нощта не е дошъл духът на баща ни, а е потропвала кратуната, която майка използваше, за да си полива при пране.
Лелите ми много се бяха уплашили и бяха решили, че това е духът на татко, който им беше сърдит преди да умре. Преди да се разболее те имаха конфликт с него за четири декара нива. Бяха завели и дело срещу него без да знаят, че баба Мария му ги е прехвърлила  преди да умре. Баща ми беше много обиден, че те не са го попитали и не са проверили как е станало, а са го помъкнали по съдилищата. Той беше почтен във всичко и никого не би ощетил, а и майка му останала при него след смъртта на дядо ни Таско. Така татко си отиде огорчен от сестрите си, които много обичаше. В предсмъртния му час, когато те отишли при него в болницата, той само си обърнал главата и махнал с ръка.
След неговата смърт сестрите му не повдигнаха въпрос повече за тези четири декара и много помагаха на майка. Особено леля Йонка и чичо Симеон.
 
СЛЕД СМЪРТТА НА ТАТКО
Така ние се разделихме с нашия баща с много мъка и болка, а майка ни остана вдовица с три деца само на 33 години и без дом. Тя трябваше да поеме грижите за воденицата, животните и земята. Чичо Цено идваше в петък, събота и неделя. В понеделник трябваше да бъде във Враца, където имаше дюкян  за бакър. Той трябваше да си гледа занаята, но не ни оставаше. На помощ идваха и синовете на леля Йонка – Никола, Георги, Атанас и Тодор. Поклон пред тяхната памет!
Баща ни беше напуснал службата си, за да поддържа воденицата и всичко вървеше добре. Имахме шест крави, телета, много кокошки, пуйки, гъски, прасета, малки прасенца. Имаше и 30 пчелни кошера.
След смъртта на татко, майка ми продаде телетата и три крави, една от кравите подари на чичо ни , по заръка на баща ни и с млякото от останалите две крави се издържахме. Правеше се сирене и масло, а майка продаваше мед и яйца.
Преди да умре, баща ми става поръчител на братовчед на майка ми – Коста Благия, който искал да си купи автобус, за да превозва пътници. След смъртта на татко, той отива да живее в София и спира да изплаща кредита си. От банката задължават майка ми да погасява кредита и тя го прави, за да не й вземат имота. Майка ми с труд ни изучи, не се омъжи повторно, не ни разпиля.
Една година след смъртта на татко, баба Данка ни прибра да живеем при нея, след като се освободи една стая и кухнята от вуйчо Георги. Баба ни слезе да живее на първия етаж, там където е била кръчмата.
Животът продължаваше сравнително добре. Вече не бяхме сами в чужда къща. Майка ни шиеше, за да ни издържа. Беше ни останала една крава, която през зимата държахме в една къща през пътя, защото там имаше яхър и складирано сено. Имаше мляко за нас и за целия квартал. През лятото кравата заедно с нас отиваше на воденицата. Там за нея се грижеше един самотен старец, дядо Никола, който се грижеше и за воденицата. В нея бяха останали само два воденични камъка, които той можеше да поддържа и се мелеше само царевично брашно.
Дядо Никола беше ходил много по света и знаеше да разказва много приказки. След вечеря слагаше котел с тикви  и котел с царевица да се варят, ние се нареждахме отстрани и започваха приказките. Така слушахме, че по някое време дядо Никола казваше:” В този дол има ли вода, или няма ?”. Така ни подсещаше да долеем вода в котлите.
Веднъж бяха хванали много риба, а аз се учех да готвя и трябваше да направя рибена чорба  и да изпържа риба. Всичко бях приготвила, но братовчед ми Митко и сестра ми ме ядосаха за нещо. Аз взех котлето с рибената чорба и го излях на земята. Дядо Никола само извика:”Какво правиш? Защо така ?”, а аз спокойно му отговорих, че щом ме ядосват, няма да ядат. След това Митко ме натупа, защото много обичаше рибена чорба, в която имаше и раци и киселец, набран от него от ливадата. След години, вече пораснали, когато ме срещнеше, винаги питаше:” Витке, помниш ли колко бой изяде, заради рибената чорба?”.
През лятото по цял ден бяхме по река Въртешница, къпехме се в малките вирове и ловяхме риба, предимно кленове. Веднъж аз хванах голям клен, а Митко веднага го взе и отиде да се похвали на майка ми, че той го е хванал, а аз плача, че рибата е моя.
Ние се къпем, а кравите са вързани да пасат на дълъг синджир. Никой от нас не се сеща, да ги отвърже, да ги напои и да ги отведе на сянка. Те започват да мучат силно, а дядо Никола идва да ги отведе на сянка и ни се кара:”Довечера няма приказки!”.
След време дядо Никола се прибра при своите близки, защото много остаря, а беше много грижовен старец. За воденицата на майка ми най - много помагаше бате Георги, един от синовете на леля Йонка.
След дядо Никола на воденицата дойдоха да помагат дядо Тано и баба Костадина, също много честни и работливи хора. Баба Костадина печеше много хубав  хляб  с вкус на симид. Когато идваше на воденицата чичо Цено отдалече се провикваше:”Танее, слагай котлето за качамак!”.
Дядо Тано имаше малки внуци – Тано и малкия Георги, които идваха на воденицата, но те си играеха повече с брат ми или четяха по цял ден под големия бряст. Георги е почетният гражданин на Враца – Георги Гетов.
Бяхме много палави и винаги имаше някой от нас, който е сериозно пострадал. Веднъж сестра ми падна от едно сливово дърво, нарани си крака, а и клечка се беше забила в него. Веднага майка ми я води в болницата във Враца, но част от клечката остава в крака. Раната заздравява и след години, когато бяхме в Хисаря, клечката сама излезе, вероятно от лечебната вода. Същата година я ухапа стършел. Цялата подпухна и вдигна висока температура. В Криводол й направиха инжекция против тетанус и тя се оправи.
Друг път в “Кемера” сестра ми, за да се качи на голямо черничево дърво, се покатерва на стара порта, в която има забита голяма желязна кука. Закачва си ръката на куката и пада. Раздира си цялата ръка. Майка ми не беше вкъщи, а на гробища. Съседите водят сестра ми в болницата. Лекарите са на мнение, че ръката трябва да се отреже. Майка ми категорично отказва, взима сестра ми у дома и всеки ден я води на превръзки в болницата. Започва да я лекува и по “бабешки”, като й прави бани с различни треви. Ръката след дълго време заздравя, но трябваше да се раздвижва, защото през цялото време беше опъната на дъска. Остана й голям белег.
За да ни издържа, майка много шиеше, особено за събора в село Лиляче, който беше на Спасовден. Всички моми идваха да си шият при майка, а тя за всяка измисляше различни модели и апликации за блузите. Полите бяха винаги плисирани. Сестра ми много помагаше при гладене и “изпичане” на плисетата, а мое задължение беше да поддържам огъня в ютията. В селото имаше много хубави моми. Иванка Падишарска беше любимка на майка – висока, руса и винаги беше на хорото с различни блузи. Като идваха други моми, за да им се шие, винаги искаха да им се направи дрехата като на Иванка. Майка ми винаги измисляше друго нещо и никога не повтаряше модела.
И ние ходехме на хорото, защото селото беше близо до воденицата. Ходехме всеки ден и на спирката на влака от София за Лом и Видин. Минавахме само един люлеещ се мост над река Въртешница и бяхме на спирката. Митко много обичаше да ни плаши, когато минавахме по този мост. Винаги тичаше пръв и започваше да люлее моста, а ние пълзим и пищим.
Носехме на пътниците от влака сливи “жътварки” и сини сливи, а те ни даваха вестниците си.
Няма да забравя и брането на орехи в средата на септември. Дърветата бяха покрай канала с водата, която отиваше за воденицата. Орехите падаха във водата, а ние ги събирахме оттам, носехме ги на сухо място и след това се разпределяха поравно. Чичо Цено ги прекарваше с каруцата до града, а през зимата баба Данка печеше ядките в тава.
Всичко това се загуби след национализацията. Разграбени бяха тухлите от къщата, моторите, изсякоха дърветата, а в герана някой хвърли умряло куче.
Много години след като от воденицата не остана нищо, моят брат Любчо, жена му Мария, братовчед ми Митко Шонев и сестра му Васка решават да отидат да видят мястото, където се намираше това райско кътче. Ловят риба в реката и виждат попадали орехи. Събират ги в торба, но в това време минава човек от село Лиляче, взима им орехите и ги кара да отидат с него до селото като крадци. Там ги освобождават, но не им връщат орехите, които са събрани от бащината земя. Добре, че не са ги накарали да върнат и уловената риба.

Информатори / Автори
Виолета Шонева / Враца в моите спомени от началото на ХХ век,2012
Споделяне

Истории от Враца - родове и личности

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa