В събота се събират слушачите на момчето и си готват, прават си ястия и отиват в момичето с музика и целото време по пъта си играат хоро и си пеят. Слушачите – жени и мъже. Отиват в момичето. Там те са се стегнали и вечерат, свират хора, играат. И след това пък тия от момчето връщат – слушачите на момичето отиват в дома на момчето. И там играат.
На другия ден сутринта булката се облича – ама тогава не беше в бела рокля, а в цветна рокля с воал. Това педесе и четвърта година. И тогава на момичето роднините, близките, шаферите с уруглицата, с бъклицата отиват у дома на момичето – там ги посрещат на масата. Майката дава дарове в дома на момичето – кувертюри, дава покривки, дава карета – такива неща. Майката на момичето дарява. А момичето има чеиз. И идва каруцата с конете, товарат куфара на момичето и отгоре на куфара – чеиза: килими, черги, одеала, юргани, кувертюри, които момичето си е правило, чеиза… И отгоре – пълнени възглавници, шити, най-различни. И отгоре – ние плетехме миля – мильото отгоре и се качват две шаферки – две отпред, две отзад да държат багажа и колата тръгва. Булката ходи пеша с гостите, със сватбарите, а отзад е каруцата с даровете.
Има кръстник, кръстница, кум и кума, има старокя и старокеница. Старокята носи уруглицата – като байрак, знаме. Само че знамето а шито от двете страни червено – как е от едната, така и от другата страна, а по средата е копринена кърпа (свилена), некога са си шили и са си плели дантели на тия кърпи. И такава кърпа непременно требва да бъде на уруглицата. Бела свилена кърпа и отстрани червено – и на трите места – нали уруглицата тука, и тука, и по средата се слага китка цветя и червена ябълка. И старокята я носи.
Първо отиват в черквата да се венчат – от черквата отиват в дома на момчето. Закарват багажа. Там свекървата ги посреща, почерпва ги с мед и хляб и чаша вино. И ги въвежда вътре с такава кърпа – бела: фаща ги така и двамата през врата и ги въвежда вътре. (Премята бяла кърпа през вратовете на двамата и така с кърпата ги въвежда. – К. Т.) Сега свекървата дава ако има жълтичка, ако има гривна… Когато посреща – и после ги въвежда.
И след това - трапезата с ядене, с пиене, с музика, с хора… Като едът вече и почнат вече (да) преяждат - свършват обеда – почва да свири музиката Шареното оро… Като преяждат – тогава вече булката почва да дарява най-напредсвекъра, свекървата, девера, зълвата, ако има такива и после дарява кумовете, староките и после роднините и близките, комшии – на сичките дават дарове. Различно – напремер на свекъра и на свекървата са дава чаршаф, риза, пижама, те такива неща, и на свекървата такава бела риза – риза от бела платно дерме със среди тука, с дантели, специално шити. Това се дава на свекървата: престилка, възглавница, кърпа – сичко й са дава. И на кръстника така, и на старокята така. И почват да играат. Старокята води танеца. Почват да играат Шареното оро и секи кой е донел подърък, например тава, огледало, тенджера, тиган – секи си носи подаръка и си играе Шареното оро – със сички дарове и с подаръците са играе Шареното оро… И булката играе, и младоженяка играе – води го старокята с уруглицата.
- Като ти кажат „Шареното хоро”, ти за какво се сещаш?
- Сещам се за това – подаръците, булката, старокята, къде води танеца… Играат със сички подаръци! Нема човек да не донесе подарък на булката и на младоженяка. Това до вечерта.
Вечерта вече ще изпращат старокята. Това е вече се стъмва, хората се разотиват, а близките си остават, роднините и вътре си пак вечерат и играят хоро. И ще изпращат старокята. Старокята зима уруглицата и свири ръченица и тръгват по улицата да го изпращат до дома му. Изпращат го, изпращат го донякъде и он изведнъжка изчезва. Скрива се. Изчезва. Тук старокя, там старокя – нема го. И така. С уруглицата. После си я дава на другия ден чупат дървото на уруглицата. Те така – на два пъти на коленото – тие си, домашните – на коленото: трас и го чупат и го фърлат. Ама го счупват. А ябълките ги дават на такива млади дечица – момиченца – да ги изедът ябълките. Така – на другия ден. Ама уруглицата, преди да стане сватбата – на предната вечер се шие на дръвника и се пее песен. На дръвника са шие и са шие коя … Най-напред почва да шие това момиче, което е майчино и бащино – което има живи родители – то започва да шие с червен конец. И шият, и пеят на дръвника и така…
…
На сутринта се гее ракия и са ходи на чешмата и са праи от това е – чемширо са откъсва и са лепат от такова – варак му викаме ние – като злато се налепат и свекървата праи таа греяната ракия и оди у майката – та й занесе греяната ракия. Играят.
Като се свърши сватбата, музиката отива у дома на момичето и тия, най-близките като почнат да играат – нали знааш у село, какива паянтови къщи – една голема стая и една оттука и оттука по-манинка и като почнат да играат оно дървенията, това мертеците, дървенията – пода така са люля! Пода са люля! И са преправят – жените на мъже и мъжете на жени и са червосват, и са праат щуротии… Беше много весело да ти кажа!
Уруглица са прави и бъклица се прави и днеска! Ако някоя е преженила – младоженяка плаща.
…
Некога чеиз – сичко на ръка правили майката и дъщерята… Даровете – купени, ма и това, което са шили – килимчета, покривки, възглавници – това ки е от тех – майката и дъщерята. Чеиза – сичко домашно. Чергите са домашно изтъкани, кувертюрите домашни – ние му викаме такова чаршаф – наводки – е още ги имам у гардеробо. Майка е тъкала.
…
Тука (в Живовци – К. Т. ) са тъкали повече на разбой. Тия са килимарки и са ис тъкале такива чипровски килими. Момичета… Килимарките беха към берковица, обаче у Чипровци са се учили… И после си останаха у село и се групираха по две, по три и си тъчат – на таа изтъчат, на другата изтъчат – и така. Към шейсетте години. На практика (учат занаят) там при други килимарки – у Чипровци учат, не на училище. Отиват и тъчат там и са научат. И си дойдат и са съберат – тъчат. Как Цветана и кака Дешка – най-напед двете, Норка – три, Ванка – четири, Лиляна – пет, Филонка – шес, ванка Гуслата – седем, Маргарита – осем, Бина – девет, Костадинка – десет, Калинка – единайсе, сестра й – дванайсе… Абе 15-20 човека. Например като настноват килима на едната от тех, тъчат у тех, докъде го изтъкат. И после го основат у другата къща – на другата там тъчат – пак така. Те зимаха прежда от Берковица. Тъчееа чак докъде дойдоа тука. Даже и тука некои продължиха, ама после са отказаа.
…
И после (след сватбата- К.Т.) се оди у кръстника – оди са с колаки у кръстника – булката отива и младоженяка, и свекървата, у кръстника. Ами да кажем на Коледа – втория ден на Коледа са оди у кръстника – с колачки, с вино, с подаръци. И на Великден са оди с перашки, с козунаци у кръстника. Кръстника е най-важен! До ден днешен кръстник не се остава – да кажем да го оставиш и да не го потърсиш, що не е на добро! Ше му се случи нещо лошо на семейството. Стар кръстник не се остава! Ние си имахме стар кръстник – на мъжа ми, на моя мъж – там по фамилия и си го фанааме и докрай – докъде почина човека. Не се остава! Не се отказваш от кръстник!
…
Ние у Живовци имааме 4-5 музики – много музиканти… Най-известната живовска музика – Димчовата… Музиката на Димчо – що той е свирил по ноти и е свирил сички хора на Дико Илиев. Са били приятели с Дико Илиев. Сички хора свиреха – и „Шареното”, и „Чичовата”, и „Право хоро”, и „Възвачанка”, и „Потропанка” и така…
Абе беше си хубаво да ти кажа. Сека неделя имаше музика у село. Илезнеме на поляната там е – извън селото – равно, зелена трева, свири музиката, играеме докъсно вечерта. Сека неделя, на празници, на сичко… А зимно време – на Коледа, Ивановден, Нова година, праиме вечеринки, представления…
…Ние бехме у равното. Равно – като тепсия! Два декаре парцела – пуснеме мотора – връви вода – не спира! Тука кво – у баира…
Тодорка Трайкова Исайков, р. ХІ. 1936 г. в с. Живовци, обл. Михайловградска (Монтана). Разказва за сватба в Живовци през 1954 г. на своя приятелка и комшийка, на която тя е била шаферка. Разказва и за килимарките от несъществуващото вече село Живовци, които тъчели чипровски килими. 31.ІІІ. 2012 г. гр. Монтана, зап. Калина Тодорова и Димитър Церовски.