Очин дол


Преданието за Чокойския род


Категория : Откак се е село заселило
photo

Преданието за Чокойския род

     - Петро, Петро ма, ти нема ли  да пойдеш най-после! - викаше  Димитър на жена си, като чакаше пред къщицата с натовареното за път магаре.
     - Ида - обади се отвътре тя и почти веднага се показа на прага. Изведнъж къщата разцъфтя. Беше лято и Петра бе облякла риза с фатове ръкави и дантели на полите, ален вълненик и пъстра права престилка. Обула бе шарени чорапи и цървули със снежно бели върви. Под бариша се подаваха и стигаха до кръста две дебели черни плитки. На гърба си бе заденала торба.
Висока и стройна, със зачервени страни, широка усмивка на уста и грейнали очи тя рече благо:
     - Не се сърди, Димитре! Забавих се, доде стегнах багажа, да пооправа малко собата и да зема по нещо за децата.
     - Не се сърда – промърмори той, онемял от хубостта й. Вече толкова години бяха женени, а всеки път, когато я погледнеше, се прехласваше.
Тръгнаха нагоре към Кузманица, където живееха родителите на Димитър с децата му Анто, Гьоша, Ивана и Илиу. По пътя говореха само за едно - за пазарлъка на шилетата и пътя на стадата към Одрин.
     - Знаеш ли - рече Димитър - мисла си тая година да не викам брат ми Цено за Одрин, а да зема наш Анто. Вече е голем, а и това лето порасте млого. Разбира от овчарлак, па нека да види и свет.
     - Че порасте, порасте, ама Мите, тва е млого далеко, дали  ше устиска.
Било е времето между 1620 и 1650 години. Неизвестно кои хора и по-какъв начин са направили пробива и проправили пътя, създали са организацията, но вече години наред всяка есен овчарите от землищата на селата, закътани дълбоко в  Искърския пролом, Очин дол, Зверино, Олетня, Зимевица събирали мъжките агнета и по Голяма Богородица тръгвали с кюметата към Одрин и Цариград. Там ги чакали джамбазите и на Никулден изкупували шилетата. Празникът е християнски, но турците го почитали, като ден на търговците и шилешкото месо се търсело много. Особено високо били оценявани животните от нашия Балкан, едри и яки, със загладена вълна. На този пазар овчарите ежегодно продавали над две хиляди броя глави. Отглеждането на шилета за продан в далечните земи било важна част от поминъка на планинските селца и махали. Оттогава местностите, където пасели стадата, се именуват Малио шилегарник и Овчарнико в Очин дол и Високио Шилегарник в Зверино.
     - Петро, за три недели има време да стегнеш и мене, Анто за пакь!
Анто беше първородният им си. Наследил хубостта на майка си, мъжествеността и гордата осанка на баща си - най-хубавият ерген в Очин дол, силен и напорист. Майката обичаше всичките си деца, но по особен начин беше привързана към него. „Кога стана на седемнайсет години -мислеше си тя - вече не е момче, а мъж и току виж след година-две  може да му доведем и булка.” Петра се натъжи. До кошарата стигнаха мълчешком. Отдалече видяха Анто, който косеше на  Бърдото.
Щом посрещна родителите си, тутак си разбра за намерението на Димитър. За миг през ума му текна мисълта за малката Яна, но това бързо отмина и той се зарадва. Почувства се горд от доверието и усети, че вече може да се равнява с мъжете.
На Богородица овчарите събраха агнетата и поведоха кюметата. Изпрати ги цяло село. Петра прегърна сина си, прекръсти го, благослови го за добър път, с мисълта само да се върне жив и здрав за Коледа. Някъде от навалицата го съпроводила с очи Янка, но Анто не я видял.
Кюметата тръгвали от Малио Шилегарник през Кузманица, Кобилени стени, Остра могила, Аргото,  Пресветица и минавали Искъра през брода при Левище. Поемали нагоре към Дълбок дол, Козлов рът, Коренища, Ручева глава през Лакатското, покрай Издремец. Прехвърляли билото на планината и слизали в Софийското поле някъде около Саранци. Нататък, нататък през Ихтиман и Момин проход, надолу по течението на Марица стигали голямото Тракийско поле       при Саранбей,Септември. Минавали покрай Татар Пазарджик, Филибе, Хаджи Елес  и стигали до Одрин.
Прехода изминавали за около три месеца, затова се подготвяли дълго и премисляли всичко. Потягали самарите на магаретата, заделвали козяци и черги за постилки, дрехи, калайдисвали котлите за готвене, набивали обръчите на бъклите за вода, правели пахари и лъжици. Храната също била голяма грижа. Агнетата вървели пасейки, а овчарите трябвало да приготвят храна за себе си. Вземали гарди с извара, сирене в мехове, осолена сланина, хляб, брашно. Това, което жените слагали за из път, стигало най-много до Софийското поле. През Тракия те заменяли  животни за зеленчуци,  птици, яйца. Разбира се колели и по някое шиле. Кое е за клане са определяли още преди да тръгнат. В тази бройка са влизали и тези, които е трябвало да се дават на турците за омилостивяване при евентуални нападения. Самото хранене също е свързано с организацията. Старейшината на групата определял вечер двама души, които ще приготвят вечерята за следващия ден, през деня се хаплаво в движение и се изяждало останалото от вечеря, а най-често сирене, хляб и лук. Избраните готвачи товарели рано сутрин необходимите продукти на магаретата и тръгвали напред пред стадата. Спирали там, където късно вечерта ще ги настигнат, гледали да има наблизо вода и мястото за почивка на хора и животни да е удобно, да могат да се палят огньове. Тези места обикновено са се знаели, тъй като при пътуването задължително  участвали овчари, които са изминавали пътя и по-рано.
Вечерите били най-приятни през прехода, защото всички се събирали заедно. Говорели си за Очин дол и семействата си, правили планове за продажбата на шилетата, разказвали си лакардии. Много често някой изваждал цафарата и засвирвал, кога тъжно, кога весело и игриво, та овчарите потропвали по някое хорце, въпреки умората. Още преди съмване тръгвали отново.
Тая есен времето било хубаво, пътуването минало без премеждия и се случило така, че пристигнали цяла неделя преди Никулден. Бай Димитър, Анто и сладкодумецът Камен били изпратени да потърсят джамбазите на бейлербейя на Одрин. Беят познавал повече от овчарите, години наред купувал стадата им и ги очаквал с нетърпение. Срещнал се с пратениците и разпоредил хората и животните да се настанят в неговите земи. Там да престоят и да изчакат празника и продажбата.
Амурат, така се наричал беят на Одринската област. Роден някъде в Източна Турция, близо до Иранската граница и отгледан от чичо си- високопоставен чиновник в  Истамбул. Първата му и най-обичана жена Сабиха умряла млада и оставила дъщеричката  Гюлфиз на грижите на бащата. Много жени и деца имал после той, ала  Гюлфиз била на сърцето му. Той не само се грижел за дъщеря си и изпълнявал всичките ѝ желания, но така бил свикнал с нея, че тя все по-често го придружавала при пътуванията му, дори когато надзиравал своите владения.
Гюлфиз видяла овчарите отдалеч, но очите ѝ дълто не се отделили от едного. Решила, че на всяка цена трябва да го срещне по-отблизо. На другия ден го проследила, когато тръгнал с  бъклите за вода. Близо до чешмата пуснала няколко кучета, които веднага го нападнали, но тя ги пропъдила. При гонитбата яшмакът паднал от главата и. Анто се поизтупал и погледнал към викащото момиче. Пред него стояла  Гюлфиз с хубост невиждана, с разпилени по рамената  кестенови къдри и дълбоки зелени очи. Още вечерта Гюлфиз, която била две – три години по-голяма от Анто, намерила начин да го покани в своите покои. Пет денонощия двамата млади били неразделни.
Бай Димитър подразбрал от Камен Бързия,  който бил нещо като изповедник на момчето какво се е случило. Мислел си, че оставащите два дни ще минат бързо, ще си уредят сметките с джамбазите и кротко ще си тръгнат за Очин дол. Така си мислел.  Порекъл на Анто, работа няма как да я бъде: той - правоверен, тя - мюсолманка, той – беден, тя - щерка на най-властния и богат човек в Одрин, той - българин, а тя - туркиня. Момъкът само махнал с ръка и отминал, бил като омагьосан.
Гюлфиз, без да се двоуми, влязла при баща си и му събщила едничкото си желание - да се ожени за българина.
     - Казъм, ти си млада и хубава. На итибар си не само в Одрин, а и в Стамбол. Ти си достойна за мютисариф, за анбатия, за везир ако щеш, а не за овчар- гяур.Бил хубав, ама незнаеш дали не е някой гьозбояджия, дембел, земпаре. На тебе какъв ти е есапа? Той може да ти е измикяр, но не и мъж- отсякъл берлербеят.
     - Обичам го ! Няма да живея без него!
Не посмял беят да затвори Анто. А и денят на пазара наближавал. Започнала продажбата. Затягали самарите. Прибирали багажа. Всичко приключило. Овчарите останали доволни от свършеното, отпочинали си добре и рано на другия ден трябвало да тръгнат. Но Анто не бил между тях.
Много говорил беят на момичето. Какви ли не примери сочил, как ли не я заплашвал, но напразно. Тя все повтаряла, че без него жива няма да ходи и плачела. Амурат си мислел, че ако е жива Сабиха тя би го научила как се постъпва с женска челяд в такива моменти, ала нямала майчица Гюлфиз  и той е за баща , и за майка. Мислил, премислял и тая последна вечер Амурат бей повикал Димитър и Анто. Наредил да извикат и Гюлфиз. Поръчал да се подреди маса за гости и когато всички се събрали, беят се обърнал към бащата и казал:
     - Икрам ти чина, чобан Димитре. Добре си ми дошел. Сигурно си разбрал какво са сторили тия двамата. Какво ли не направих, за да не изпълня молбата на моята любима дъщеря, но тя излезе арнаутин човек, вижда момчето ти като аслан и доган. Дано тоя млад мъж не излезе перекенде, а да е чалъшкън, белки се алащиса с нас и заживеят  добре. Халал да им е обичта. Нека момчето ти, чобанино остане тук. Аз ще се погрижа за сватбата.
Димитър нищо неотвърнал. На сутринта селяните тръгнали. Уж  доволни, ама всички мислели за Анто. Какво би това нещо, ни чуто, ни видяно. Късметлия било това момче - да се ожени за бейската дъщеря. Само Димитър угрижено мълчал и докато се приберат в Очин дол не продумал. Но случилото се бързо се разнесло из балканските селца и махали. Хората се радвали, че там , в Одрин имат техен човек и ако, не дай си Боже, нещо се случи, ще имат и те на кого да разчитат, някой, който ще се застъпи за тях.
Анто дълго  време бил зашеметен от хубостта на жена си и богатството на бея, но свикнал с положението си, чуждите хора и езикът им. Бил упорит, работлив и послушен. За всичко се допитвал до Амурат бей. Родил се Демир, първородният му син. На третата година на бял свят дошъл Реджеб, а после и Емине- обината щерка. Минали години. Очиндолци чували шилета и ги продавали в Одрин. Там ги посрещал Анто и им помагал за всичко- да се настанят, да е изгодна търговията, да са доволни. Отпращал ги обратно с армагани за своите: за майка му, сестра му Ивана и братята. Когато на седмата година овчарите потеглили от Одрин, Анто им казал, че тръгва с тях.
     - Анто, много си натъжен. Какво ти е?
    - Гюл, любов моя ненагледна. Домъчня ми за нашите земи. Не съм виждал майка си, сестра си и братята толкова години. Балкана и пасищата…
 Разбрала Гюлфиз, че е дошло време, когатотя трябва да надвие обичта си  и да го пусне да да навести своите, с вярата, че той ще се върне при нея и децата. А беят пратил злато и скъпи дарове за цялата рода. Дал много пари и на Анто. Мълвата говори за два чувала чисто злато злато, а третия-сребро.
Прибрал се Анто в Очин дол. Вече не бил ергенче, а достолепен мъж, наследник на  одринския бей. Не си губел времето и още същата зима започнал да пазари селяните за земя. Изкупил почти всички хубави парчета в землищата на Очин дол, Згориград, Оплетня и Зимевица. От ден на ден мисълта да остане тук като най-заможният и почитан в цялата околност не му давала мира. Развил собствено животновъдство. Напълнил планината с овце. Шилетата, които тръгвали есен за Турция били само негови. Той плащал на доверени овчари да водят кюметата и да му донасят печалбата. Местните хора започнали да го наричат Чокоина.
Опитвала се Гюлфиз да разбере нещо за Анто, но всички по негова поръка й казвали , че не са го виждали и не знаят нищо за него, че не живее в Очин дол. Чакал и беят да се прибере зет му. Дълго чакал, защото дъщеря му била търпелива, обичала мъжа си и все се надявала, че той ще се върне. Минали две години и на третата след бягството на Анто Амурат изпратил потеря в Очин дол да го търси. Поръчал да не го убиват, а по молба на дъщеря му, да го върнат у дома. Стигнали войниците една късна вечер в Левище, махала от другата страна на Искъра, срещу Очин дол. Отседнали при един овчар да вечерят и пренощуват, да нахранят конете. Започнали разговор. Овчарят искал да разбере какъв е тоя зор, та се е дигнала тая турска потеря чак от Одрин. Сетил се за Чокоина и решил да го защити. От дума на дума го уведомили за мисията си.
     - Кой?  Анто ли? Знам го, как да него знам. Той беше известен чак до Враца. Ама вие не сте ли чули какво го стигна? Преди години, когато се завърна, очинци говореха, че много се е променил. Тормозел хората и заради това, а може и задето е предал вярата си и е забравил българското, че бил обрязан, им свличал кожите от работа, а пък им плащал зле, не само че са го претрепали, ами не го и погребали в селското гробище! Не заслужавал такава чест - заровили го някъде из пущинаците като куче. Тази история разтърси всички села наоколо, затова още я помним- завършил разказа си Стоян Барзов.
Те му повярвали. Преспали и на другия ден тръгнали обратно за Одрин. Разминало му се на Чокоина, не го достигнала дългата ръка на бея.
Животът продължил. Анто се оженил за Янка, онази Янка, която го гледала влюбено в тълпата, когато той тръгнал за първи път към чуждата земя. За петнадесет години тя родила девет деца -Цветко, Вълко, Димитър, Никола, Драган,Илия, Петра, Ивана и Костадин.  Да има наследници, да не плаща на чужди хора, каквото изкарат - само за тях да е.
Минали много години. Анто наближавал четиридесетте. Гледал децата си как растат и все по-често мислел за другите в Одрин. И в края на лятото, когато овчарите се зестягали за път да продават чокойското стадо, самият Чокоин тръгнал с тях. Бил  решил да измине отново пътя, да види децата си и хубавата Гюлфиз. Вече нямал търпение да разбере какво е станало с тях. Бързал, много бързал да стигне до Одрин.
Какво заварил там? Беят бил умрял предната година, а синовете наследили  имотите и джамбазлъка. Жена му, въпреки годините, била все така хубава,  а Емине- вече девойка, по-хубава и от Гюлфиз. Всички познали Анто. Майката и дъщерята се зарадвали много, а Демир и Реджеб го посрещнали хладно. Гюл го приела в къщата си с тъга, горчивина и болка. Трудно се забравя бягството, измяната и изневярата. На третата нощ синовете влезли в спалнята на родителите си  и го заклали. Отмъстили за всичко, не могли да му простят.
Оттогава търговията с шилета спряла. Животновъдството на Чокоина се разпаднало. Имотът се разкъсал между наследниците, порасналите му деца  и над петдесет внуци - Чокойският род. Учудващо е, но всички от този  род били много красиви , носели чертите на баба Петра и Анто. Тези черти се пренасяли през времето повече от три века. До наши дни всички от Чокоите се познават по хубостта си. Те са пъргави и смели, прогресивни и  предприемчиви, но рано или късно ги настига някакво проклятие – започнатото не се завършва, а спечеленото се  пропилява.
Това е предание, но то има и своето продължение.
Много се учудили очинци, когато един пролетен ден – десетина години след като Анто се затрил, видели в падината срещу Левище някакъв човек да ашладисва дивячки круши и ябълки. До него пасял кон. Опитвали се да  го заговорят, но той не проговорил. Нарекли го Немия. Настанявал се в някоя кошара и си плащал за престоя. Работил по два-три месеца из ливадите и сечините,  а приесен яхнал коня и тръгвал на някъде. Следващата пролет идвал. И така  дълго време. Една пролет не се  появил и повече не го видели. Само  защото приличал на Анто,  хората смятали, че това е един от синовете му от Одрин. Кой знае…?
Това предание се носи из  Искърското дефиле, а аз я знам от  Петър Димитров Петров, който е роден в с. Очин дол и живее във Враца. Работи като юрист, но обича селото си и познава добре историята , традициите и бита на хората от този край.

Информатори / Автори
Ивана Захариева
Споделяне

Истории от Очин дол

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa