Враца - родове и личности
Никола Войводов и Цветко Павлович
Категория : Моята история / нашата история
Никола Войводов и Цветко Павлович
Никола Хаджикръстев Върбанов /Никола Войводов/е роден във Враца през 1842 г. в семейството на Хаджи Кръстю, крупен потомствен търговец – занимавал се с джелепчийство, винарство, бубарство, копринарство, за което имал съдружник италианец. Съпругата му Елена e образована за времето си жена, смела и сърцата. Двамата имат петима синове: Статко, Никола, Иванчо, Христо и Мито. Саморъчно написани спомени за семейството на Хаджи Кръстю оставят Богдана Митова Хаджикръстева, родена на 6 март 1894 г. във Враца - дъщеря на най-малкия брат на Никола Войводов – Митю и Богдана Костова Бошнакова – Азманова, родена на 11 февруари 1898 г. във Враца – внучка на по-големия брат на Никола Войводов - Хаджи Статко.
Заможен за времето си, Хаджи Кръстю е образован и вярващ човек. Уважава съгражданите си, партньорите си, помага на училищата и църквите. Възпитава децата си в този дух и иска да им осигури добро бъдеще. Отива до Божи гроб с цялото си семейство. По онова време това пътуване е почти една година с каруца.Там е роден синът му Христо. Единствен Митю не е хаджия, защото се е родил по-късно във Враца.
Най-големият Статко е много работен, трудолюбив, но над книгата не се заседява. Помага в къщната и в полска работа и се отдава на търговията. Вторият син Николчо, е най-умен. Като малък много обичал вечер да слуша разказите на баба си, а те били все за зли турци и юначни хайдути. Като умно, впечатлително дете, той показва отличен успех в първоначалното училище във Враца.
Продължава образованието си във френския католически колеж в Бебек, Цариград, където остава до 1860 г. Усвоява английски, френски, италиански, турски и гръцки език. Сътрудничи в някои български периодични списания и вестници. След завършването си се връща във Враца, но не става учител, както му предлагат първенците, а се отдава за две-три години на бубарството. Сдружава се с един италианец и през 1865 г. заминава за Милано да изучи копринената индустрия, за да я развие във Враца. Тук под влиянието на идеите на Гарибалди и на Мацини заживява с копнежа да помогне за освобождението на своя народ. Запознава се и се сприятелява с Цветко Павлович – сърбин, но според някои сведения той е от врачански род.
През лятото на 1867 г. Никола заминава за Браила и се включва дейно в работата на Браилската българска община. Разочарован от несъгласията сред емигрантите отива в Галац, където започва да организира чета, с която мисли да премине Дунава. Той пръв стига до идеята да се използва кораб за революционна акция. В Галац променя името си на Никола Войводов.
Отдава се изцяло на революционна дейност, като е поддръжник на постоянната четническа война срещу Османската империя. Влага всичките си средства в тази борба. Събира около себе си младежи-идеалисти, образовани, сериозни и честни, между които Михаил Греков, Димитър Асенов, руският офицер Далматов, Цветко Павлович – приятелят му от Италия и др. Срещат се в неговата квартира в Галац. Войводов и Павлович смятат, че сега в България трябва да се вдигне въстание. Свързват се със Стефан Караджа, който твърди, че моментът не е подходящ, но въпреки всичко те започват трескава подготовка за организирането на чета. Наемат по-подходяща квартира за щаб на бъдещите четници и за складирането на оръжието. Никола е избран за войвода. Оръжието е проверявано от Далматов, а униформите се шият под надзора на сърбина Милан. Униформите са еднообразни венгерки от тъмножълт шаяк, обшити по яката, предниците и ръкавите със зеленикави ширити. Калпаците са черни с пиринчени лъвчета, а войводата и байрактарят - Цветко Павлович, имали сребърни лъвчета с надпис: "Свобода или смърт." Ушито било и знаме от зелен копринен плат, с лъв по средата и с надпис: "Свобода или смърт". Униформите и оръжието четниците опаковали в денкове. С помощта на българина Кавалджиев, който имал връзки в митницата, денковете били предадени на парахода с предназначение за Радуевац - Сърбия - откъдето четата трябвало да навлезе в Западна България, заедно с четата на Иван Кулин и Еремия Болгаров.
Михаил Греков, участник в събитията, разказва в своята книга „Геройската смърт на Никола Войводов и Цветко Павлович“, издадена в Пловдив през 1904 г.: "Беше 2 август 1867 г. Войводата свика генерално събрание, на което присъствуваха мнозина четници - не всички, защото значителна част, повече от половината, бяха заминали по заповед на войводата още преди две недели за мястото, гдето трябваше да отиде четата. След вечерята войводата отвори заседанието, гдето станаха доволно бурни разисквания. Дебатираха: Никола Войводов, Цветко Павлович, Далматов и Милан." Войводов съобщил, че назначава за свой помощник Цветко Павлович и поискал всички присъствуващи да дадат клетва, че ще се подчиняват еднакво и на двамата и предложил пътуването до Радуевац да стане с параход. На това предложение се възпротивил руснака Далматов с мотивировката, че австрийските параходи не представляват гаранция за пътуване по Дунава. Далматов настоявал да се пътува по сухо, през Румъния, за по-сигурно. Това негово предложение било подкрепено от голяма част от четниците и войводата останал сам с Цветко Павлович на решението си да пътуват по Дунава, въпреки сериозните доводи на Далматов.
На 8/20 август 1867 г. четниците се отправили пеша за Букурещ, а Никола и Цветко се качили от Галац на австрийския параход "Германия".
За последните часове от живота на двамата е писано много, но има и един малко познат разказ на Трифон Панов, след Освобождението председател на Търновския окръжен съд, депутат от I, II и IV ОНС, като в последните две е зам.-председател от Либералната партия. В ръкописа, именуван „Един откъслек спомени от миналото ми“ с дата 23 април 1912 г., Видин, който се съхранява в Историческия архив на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, Панов разказва: „През 1867 год. след свършване на екзамена в VI клас на Киевската II гимназия, разпален от известията по народното ни раздвижване за освобождение на робът, качих се на един еврейски фургон, който приличаше повече на дедо Ноевия ковчег отколкото на кола, препълнен с пасажери от разни народности, и тръгнах за град Одеса. В последния аз се снабдих с задграничен паспорт, качих се на един немски параход и тръгнах за град Галац, а от там да продължа пъта си по Дунава до Белград, дето тичешката отиваха младежи българчета, за да постъпят в нарочно устроеното от сръбското правителство училище военно, под название “Легия”.
На другия ден заранта аз се качих на австрийския параход “Германия” за в Сърбия. През денът, на пладне, забележих вън на палубата, че стои един момък около 25-26 годишен, който с дурбин разглеждаше хубавия български брег. Възхитен от обстоятелството, че минавам покрай родната ми земя, която не бех виждал неколко години, пожелах и аз да погледам из този дурбин и земах дързостта да отида при този младеж и да му го поискам. Той най-напред ме поизгледа и след туй ми го позволи. От разговора ми с него аз разбрах, че той е сърбин, почнах и аз да говоря сръбски и да нападаме сръбската политика спрямо българския народ. Без обаче да продължаваме наченатия въпрос, той бързо се отдели от мене и се спусна в камарата на втора класа, която недалеко отстоеше от нас. След малко показа се от същата камара един засмен към мене младеж, висок, 24-25 години с приятна наружност. Зад гърба му непосредствено идеше и моя познат сърбин. И с едно подаване ръката си, той, момъка не ме пусна и ме уведе в втора класа, в особна кабина, която двамата заминаваха. Тук вече се запознахме като си казахме имената и кой накъде отива. Тук аз узнах, че сърбина с когото се аз първом запознах се казва Цветко Павлович, родом от град Белград, а другия младеж, който ме въведе в кабината се нарича Никола Войводов, родом от град Враца.
Неописуема ми беше радостта, когато ми казаха, че те отиват в Сърбия, и особено когато Никола Войводов се обърна към стената и откачи връзката, из която извади един черен калпак с левче на него. Подаде ми го и аз го взех. Отиват, ми казаха те, в Сърбия, през Радуевац, за която цел са ангажирани доста момци из Ромъния, които по разни пътища ще пристигнат в Сърбия, плюс още ми казаха, че носят със себе си (в парахода) и оръжие, складирано в сандъци, и че през това време се чувало, че четата на Еремия Болгаров, се намирала в Балкана около Сръбската граница, та ще се помъчат да му се притекат на помощ. За това, види се, турското правителство изпращаше башибозук от около 200 души, които навлезоха в парахода от Силистренското пристанище за Видин, и от там за Сръбската граница, казваха ми те.
След това Никола Войводов ми предложи да се присъедина и аз към техната дружина. На подадената ръка на Никола Войводов отговорих и с моята, която непосредствено след това я подадох и на Цветко Павлович, като същевременно си разменихме по една фотографическа картичка. Портретът на Никола Войводов беше в униформа, на български възстаник-революционер, което ми направи извънредно големо впечатление, защото не бех виждал дотогава българска военна форма.
Като спре парахода на Русенското пристанище, аз слезох от кувертата на първа класа, отидох та си купих една ока грозде от понтонът. И когато се връщах към първия клас на парахода, зобейки грозде, Н. Войвдов ме помоли да отида да купя и за него една ока грозде. Аз се върнах да изпълня техното желание, а те в това време влезнали в салона на първи клас. Веднага след тех влезнала и турската полиция и започнала да ги пита имат ли паспорти. Те отначало отказвали да си покажат паспортите, но после ги дали. Обаче с получаването им от полицията последната ги поканва да излезнат в града, за да си ги получат. На това любезно приглашение Никола Войводов отговорил, че те нема защо да излизат, толкова повече че паспортите им не са адресирани за Русе. След този категорически отказ полицията пожелала със сила да ги изкара от парахода. По повод на което Войводов веднага изважда револвера си и го насочва насреща й и ги изгонва вдън салона с думите: “Вън псета”. Един полицай извиква, колкото му глас държи: “Аскер, аскер”, който веднага се опитва да навлезе в парахода, но капитана го спира. Това последното чух аз, а онова що е ставало в салона на I клас ми го разказа един пасажерин от I клас след трагедията.
Аз в това време с техното грозде в ръка си пробивах път измежду турските башибозуци, въоръжени от главата до петите, с които беше натъпкан парахода. Капитанът, преди да отиде в градът, заповеда на матросите си никого да не пущат на парахода преди завръщането му. В това време Австру-унгарският консул е бил при Митхат паша, дето го и намерил капитана. Последният, след трагедията ни казваше, че когато влезнал в канцеларията на пашата, той се обърнал към него със следният въпрос: “Капитан ефенди у твоя параход има комити, бунтовници, които трябва да ги предадеш”. “Пашо ефенди, аз не возя бунтовници, а само пасажери” – отговорил му капитана. След това, види се, че му е казал консула, че той трябва да предаде такива, ако ги има, та капитанът поискал писмено от Митхада, който му й дал такъв подпис, заедно с подписа на консула. Този лист, на който беха тези подписи, когато капитанът се връщаше от градът беше в десната му ръка и като идеше по понтона към парахода викаше: “ Хе садъ падажери яви на поле”. Пасажерите, между които бях и аз, излезохме на сухо един по един, пробивающи си път измежду гъстата маса аскер.
Явно Войводов и Павлович, докато капитана беше в градът, се спуснали в спалнята на първа класа и заели позиция при входа на вратата с насочени револвери, без обаче да подозират прикритието предварително подготвено дебнешката от полицията, а именно: то се състояло от неколко души аскер, които с лодка се приближили до прозорците на същата спална. С дохождането на капитана из града на аскера беше позволено да влезне. И с намерение, види се, живи да хванат жертвите си, една част от аскера навлезнала в салона на първа класа, а неколцина от тех под предводителсвото на юзбашията, слезнали по стълбата в спалнята. Щом се допрели до вратата Войводов гръмва и убива юзбашията. В същия момент от прозорците с един пушечен залп свалят и двамата на дюшемето.
След това вземат ги за краката и ги повесват като псета из парахода. Капитанът в това време ходеше по понтона и като бесен викаше:”Само пасажери в парахода”, защото полицията искаше да влезне и да търси още комити, но той не й позволи. При влазането ми в парахода срещнах моите нещастни другари, че ги влачат всецело окървавени, от които Цветко Павлович беше вече умрел, а Никола Войводов още жестоко пъшкаше. И така аз благодарение на случайните така стекли се обстоятелства, благодарение на една ока грозде, останах жив и продължих пътя си към Сърбия вече сам, препълнен в неимоверна тъга и печал за своите незабравими и така зверски убити приятели.
При излизането ми из парахода в Радуевац, аз имах гореспоменатия калпак на Никола Войводов. От Радуевац отидох в град Неготин и съобщих за станалото на властта, която веднага телеграфира в България. От Неготин се отправих в Белград, за да постъпя във военното училище под название “Легия”. Там се срещнах с Панайот Войводата, комуто поднесох калпака на Никола Войводов, тъй като според тогавашното мое мнение той беше единственият заслужил българин да носи този калпак.“
По спомените на Богдана Хаджикръстева и на Богдана Бошнакова след убийството на Никола Войводов, един добър човек-турчин от Враца предупредил майка му Еленка, че ще правят обиск в къщата. През нощта тя свила в престилката си документи, дрехи, оръжие, две сандъчета патрони, които пазела скрито по поръка на сина си. На няколко пъти изхвърляла в ямата, после заровена. Още в зори нахлули турци, всичко претърсили, даже дъските на юклуците разковавали, но оръжие не намерили. Взели някои писма и книги, които изпратили във Видин. Единствено оцеляло в архива на Митю Хаджикръстев едно свидетелство за уреждане на търговски взаимоотношения между Никола Войводов и баща му от 6 септември 1863 г., което днес е във Врачански музей. В затвора във Видин били отведени тримата братя на Никола – Статко, Иванчо и Христо. От страшната вест за убийството на сина си баща му хаджи Кръстю получил удар. Майката Елена, силна и храбра жена, препасала ятаган, качила се на кон и тръгнала за Видин да освобождава синовете си. Елена имала наниз жълтици от свекърва си, които подарила на жената на най-големия си син Статко. Снахата дала наниза на Никола за закупуване на оръжие. От тези жълтици Елена раздала във Видинския затвор и освободила синовете си.
През октомври 1872 г. в групата врачански съзаклятници, посетили Рилския манастир е и братът на Никола - Иван Хаджикръстев. През януари 1876 г. във Враца идва Георги Бенковски. Христо Хаджикръстев му дава тескерето си за прикритие пред турците. Възпитани в родолюбие и жертвоготовност всички от семейството на хаджи Кръстю – деца и внуци помагат с каквото могат за освобождението на България.
Добри Войников е сред възрожденските дейци, чието творческо наследство като учител, писател, поет и драматург е достатъчно изучено. Той е автор и на пиеса за Никола Войводов и Цветко Павлович. В известната си брошура "Maska jos" („Маската долу“, Браила, 1868, с. 209-211), българският писател и дипломат Ангелаки Савич посочва: "Миналата година се даде театрално представление в памет на две жертви на австрийския параход "Германия" - Войводов и Цвятко. Пиесата на български език се дължи на неуморимия учител г-н Добри Войников, преведена на румънски език от нашия именит поет г-н Димитър Великсин и така добре изпълнена от г-жа Фани Тардини." От същия източник научаваме, че преди представлението Фани Тардини е изпълнила стихотворението "Съюз на Българите, Румъните, Сърбите и Гърците", написано от Димитър Великов - Великсин.
Пиесата за Войводов и Цветко досега не е открита. Вероятно това е произведение с апотеозен характер. Тя се явява веднага след убийството на двамата революционери (8 август 1867 г.)" - твърди проф. Стефан Каракостов в "Български възрожденски театър“, С., 1973, с. 153.
Информация за пренасяне костите на Никола Войводов във Враца намираме във вестник „Околчица“ бр.8 от 1 март 1938 г.: „Заедно с тържествата по отпразнуване 60 години от Освобождението ще се посрещнат костите на видния борец за свободата Никола Войводов. За целта е образуван граждански комитет, в който влизат протосингела на Светата врачанска митрополия йеромонах Николай, кмета на града Цветко Цветков, председателят на запасните офицери Иван Тошев, Иван Ангелов и Първан Първанов. Костите на Никола Войводов, които сега са в Русе ще бъдат пренесени във Враца със специална камионетка, която ще се придружава от един подофицер и двама войници. Организацията по пренисането се ръководи от Иван Тошев. Срещането на костите ще стане на 3 март сутринта, когато ще се отслужи панихида, след което костите ще бъдат пренесени на съхранение в катедралната черква. Там те ще останат докато се приготви паметника на Никола Войводов, за да бъдат поставени в него. За Никола Войводов и неговата дейност ще говори учителя от мъжката гимназия Иван Ангелов.“
В бр.10 от 14 март 1938 г. на в. „Околчица“ е публикуван материалът „По пренасяне костите на Никола Войводов“ с автор Иван Тошев, полковник о.з. Авторът започва с думите: Народ, който не тачи паметта на своите великани, не е достоен да се нарича народ. И продължава: Узнала за убийството на двамата революционери-християни баба Тонка изпросва от Русенската управа телата им и с тогавашния български свещеник в Русе ги погребва в общ гроб, над който поставила и надгробен камък. След 70 години дядо Иван Преславски от Русе открива надгробния камък. Той съобщава на врачанския кмет, който започва преписка с Русенската община. Със съдействието на врачани, които живеят в Русе, Найчо Анков организира изравянето на костите и поставянето им в малък цинков ковчег. На 1 март 1938 г. в двора на гробищната църква в Русе е отслужена панихида за загиналите от четирима свещеници. Присъстват много граждани, ученици, военни. На възпоменателното събитие говорят полковник Тошев и Иван Преславски. Шествието минава през града до Паметника на свободата, където цинковият саркофаг е положен тържествено в камион, за да бъде пренесен във Враца. Полковник Тошев и двама войници отдават почест на героите и потеглят с камиона за Враца.
Официални лица, врачанският гарнизон и многохилядно множество изпращат тленните останки до църквата „Св. Възнесение Господне”, където са препогребани. По случай 100 годишнината от гибелта на героите, през 1967 г. останките са пренесени в родната му къща, в която е устроена музейна експозиция. Урната от поцинкована ламарина е положена в дървения саркофаг при откриването на къщата-музей същата година. По-късно там е поставен и каменният кръст от гроба в Русе. В изпълнение на заповед №25 от 14 януари 1986 г. на директора на ОД „Културно-историческо наследство“ в град Враца, същия ден назначената комисия предава костите за консервация и антропологично изследване на Института по експериментална морфология и антропология при БАН. И оттам следите им се губят. Оказа се, че нито в Института, нито в Антропологичния музей има запазена документация от този период. Възможно ли е да са върнати във Враца, никой не си спомня за това, няма и документи. Друго предположение е, че може би са изпратени в Русе, за да бъдат поставени в Пантеона. Получих кратък отговор: „По информация на историците от музея, костите на Никола Войводов не се намират в Пантеона на възрожденците. Изписано е само името му.“...
През 2017 г., когато отбелязвахме 150 години от гибелта на двамата герои, пожар почти унищожи къщата-музей. В пепелта останаха снимки, документи и предмети. Врачани уважават своя велик съгражданин и с болка преживяват случилото се. Преди много време един от главните булеварди е наименуван Никола Войводов. Неговото име носи и училище в града.
Остава да бъде възстановен домът на героя и да отвори врати отново. Чрез този акт ще изпълним едно родолюбиво задължение и почит към паметта на нашите предци. За да ни има!
Информатори / АвториАни Саргавакян
