МИЛЕВИЯТ РОД ОТ КЮСТЕНДИЛ ПРЕЗ ЖЕЛЕВО, ТОРОНТО И ОБРАТНО

Родовата памет като социално явление периодически излиза на дневен ред като тема в изкуството, като провокация за обществото и медиите.  За разлика от историческата памет, която се експлоатира много, за да се формира у младото поколение това, което най-общо наричаме патриотизъм, знанието за рода като че ли остава грижа само на семейството. Достатъчно е да споменем факта, че „Епопея на забравените” присъства неотменно в литературното обучение, а стихотворение като „Майка ми” не. А щеше ли да го има Вазов, ако не беше тази жена? Щеше ли Багряна да напише „Потомка” и „Стихии”, ако не беше движението „Родно изкуство” през 20-те години на миналия век? Историята е категорична, когато коментира запазването на българското самосъзнание в годините на чуждо владичество – високите дувари, бухлатите чемшири, приказките, легендите, народните песни, железният светилник, кичестият бор на Гераците, донесен от свети места - всички тези знаци на семейния пантеон ни опазват като народ. Опитът ми на учител по Български език и литература говори, че те отдавна са се превърнали във фикционална реалност и  дори трудно въздействат като художествени образи на младия човек, вторачен в компютъра и в офертите на чуждите университети. В това, разбира се, няма нищо лошо. Светът се променя и става все по-лесно да се освободим от корените си. Пречи ли ни времето и пространствoто в компютъра да съхраним родословното дърво, снимките на  предците, разказа за хората, чиято кръв тече във вените ни? Може би има основание въпросът кое знание  ни прави повече човеци – това за България на три морета или това за достойните ни прадеди, без значение дали са умирали по фронтовете, или са орали земята.

      Потърсих отговора в превратната съдба на мйчиния ми род, чиято история тръгва от Кюстендил. Краят на Възраждането отпраща прадядо ми  от поробена Македония в Канада. Завръща се, оженва се, ново пътуване отвъд океана. Този път събира пари за къща, идва си, построява я, но скоро отново е в  Канада, вече политически емигрант. Търси спасение в България, пак се прибира в Битоля, но тя е сръбска по силата на Ньойския договор, накрая е в България за постоянно. Всичко това преживява само едно поколение – прабаба ми Малина и нейният съпруг Йото – комитата, който мечтае да се върне в родния си край и да построи електроцентрала между двете Преспански езера. Не успява отново да види родното си село - нито той, нито дядо ми Иван. Майка ми е на 85 години и често се отваря темата за завръщането, но и нейната мечта ще остане нереализирана. Сега тя завещава на нас да отидем до селото, което е в Гърция и се нарича Андартико.

      Основател на рода е Миле, роден в Кюстендил около 1800год. Той е търговец на едър рогат добитък и явно позастарял ерген. Посещава няколко пъти село Желево, Костурско, за да купува стока, и отсяда у едно бездетно семейство, което му предлага да го осинови. В Кюстендил той има трима братя, с които трябва да дели имот, и решава да приеме. Оженва се за Мария и поставя началото на рода Милевци. Сдобиват се със син Христо. Той се оженва също за мома с името Мария и има 4 деца – Васил, Йото(прадядо ми), Йордана и Атанас. Семейството е заможно, но не богато. Имат земеделска земя, гора, ливади, воденица, която меле за цялото село. Къщата им е в центъра.

Йото, роден през 1868год., петнайсетгодишен заминава на гурбет в Америка. Сгодяват го за Малина от Дудумовци. Не се познават. Тя с нетърпение чака да си дойде за Великден, но е убедена, че няма да се ожени за него, ако не й хареса. Патриархалният ред явно няма нищо общо с чувствата й. Вижда го в църквата , от балкона, където  са отделени жените. Млад, рус, с американски маниер, той прави силно впечатление на годеницата си. Оженват се – той на 19, тя на 18 год. Връща се в Америка(Торонто, Канада), където заедно със свой съселянин държи ресторант. Общува с хора, които живеят с идеята за независима  Македония. „Американците”, които и да са те, казвали на гурбечиите: „Върнете се да освободите Македония и ние ще я направим Малката Америка.”След 10 години се прибира, купува парцел на края на селото, построява триетажна къща и плевня. На първия етаж са избените помещения, на втория живее семейството, а третия така и остава необзаведен. Имат ниви, бранище(дъбова гора), ливади, 40 овце, 1 вол, 1 магаре и воденица. Спокойствието е привидно. Още чакат дете, а един ден Йото се появява в комитски одежди, целият накичен с оръжие. За нея делото му явно не е толкова значимо, защото дядо ми разказваше как тя плеснала с ръце и казала: „Ах, мори Йоте, ке ти се изпосерат гюпци(цигани) во кукята(къщата)!”Метафората се оказва пророческа.

Годината е 1903. Той излиза с четата на Митре Влаха. Единствената, която не се разформирова след Илинденско-Преображенското въстание. Подробности за  сражения дядо ми не разказваше. Той беше чужд на всякаква въоръжена борба, та била тя и в името на отечеството. Говореше колко добре се е справяла майка му с всякаква работа – на полето, гледане на животните, правене на сирене, извара, масло,мелене на брашно. Особено любопитни бяха срещите й с вампири, на воденицата, нощем. Баба Малина винаги  проявявала завидна смелост и когато те пускат воденицата да работи,  тя грабва лопатата и тръгва да ги гони. В този момент обикновено пропява петелът. Говореше за уважението и помощта на хората от селото, които го черпят с бонбони, заради куража на баща му да стане комита.

        Седем години дядо Йото  е в планината. През 1904 год. се ражда дядо ми. Кръщават го Иван. Независимо че не одобрява избора на съпруга си, баба Малина с дете в цедилката и торба с храна на рамо ходи постоянно на срещи с него. През зимата той се крие в село Ощима, у бездетно семейство. Такава е практиката на четата – избягват къщи с деца, за да не ги издадат на турците. Жената от това семейство всяка есен отива да помогне за прибиране на реколтата, натоварва на магарето  чували с картофи, боб, царевица, тикви, за да храни комитите докато пукне пролет.

        През 1909год. се ражда още едно дете – Пандо. Умира в Койнаре на 20 год. след един светиниколски риболов. От Искъра отива мокър направо на седянка и не успява да пребори настинката, след която са настъпили усложнения. Баба Mалина е съкрушена. Само тя знае как се раждат и отглеждат деца на комита и политически емигрант, как се минават граници, как се живее в чужди къщи, а твоята собствена, триетажна, остава някъде далече заедно с роднините , с всичко близко на душата.

       През 1911год. Йото вече е политически емигрант в Торонто. Надеждите за промени след Mладотурския преврат се оказват мираж. Дядо ми е на седем години и тръгва на училище – гръцко. Той вече е достатъчно голям, за да разбере къде е баща му и защо, има отношение към турците и към гърците, знае, че животът  може да бъде друг, различен, такъв, какъвто го вижда семейството му. След четири месеца започва да бяга от часове, после изобщо не се мярка там. Сутрин излиза, отива на реката и си прави канали, импровизирани воденици, на обяд се връща ни лук ял, ни лук мирисал, до момента, в който извикват баба Малина в общината и я глобяват 4 златни наполеона. Непокорният син обяснява, че не желае да учи езика на гърците, защото са му врагове.

     Преживяват сами, тя и децата, Балканската война и бягството на турците от Егейска Македония. Разказват как  три дена покрай къщата им се източва колона от турски войски и цивилни граждани.Започва  разграбване  над турските къщи. Баба Малина не участва в погрома, намира само един убит кон на полето и одира кожата му. Отиват си турците, идват гърците, които веднага започват нещо като преброяване, за да отсеят българите от гъркоманите.( В „Кратка история на село Желево” е използван терминът „патриаршисти”.) Извикват в общината цялото село, всеки влиза сам и трябва да се самоопредели. На въпроса каква е по народност баба Малина отговаря: „Като бяха тука турците да не би да бяхме турци? И сега сме такива, каквито сме били преди.” Отговорът е очакван. Присъстващият местен жител, гъркоманин, когото тя нарича „мурдатин”, казва: „Оставете я. Тя е комитка.”

      Минава и Междусъюзническата война. През 1913год. дядо Йото се връща от Канада. Пътува с италиански кораб, под личната закрила на капитана, на когото емигрантите от македонското дружество в Торонто са броили един каскет жълтици.  На пристанището в Пирея започва проверка. Той чете вестник, криейки се зад него,( като в шпионски филм) и чува полицаите, които си говорят: „И тук да е, как да го разпознаем?”Веднага отива при капитана и съобщава, че са дошли за него. Докато се връща на мястото си, проблемът е решен и полицаите вече слизат от кораба. Безпрепятствено стига до  Дедеагач. Нелегално преминава границата и се установява на Гара Белово. Започва работа в една дъскорезна фабрика. Материален знак от това време е една точилка, подарена му от негов колега, с която и до днес майка ми точи вкусни баници. Изпраща писмо на жена си и я вика в България. Тя се съветва с девера си Васил, продава животните и тръгва – с магаре, после с параход, с влак, с две деца на 9 и на 3 години, с денкове дрехи, ператен котел, две бакърени тави, купени с парите от кръщенетата на децата(едната ползвам аз) и с 50 жълтици зашити в подгъвите на ръкавите и полите на ризата й. Тази жена, която не може да чете и не е стигала по-далече от Битоля, преминава през какви ли не перипетии, включително две седмици карантина в Солун, зради холерна епидемия,  пристига в Белово. Живеят под наем няколко месеца, докато настъпва страшен глад. Имат пари, но няма какво да купят. Децата плачат за хляб. Тогава дядо Йото тръгва за Койнаре, село в полето, където живее братовчедът на баба Малина, Наум. (Той има син Богдан, самоук художник, който заедно с големия български живописец Стефан Иванов, изписва църквата в Койнаре. Другите три деца, син Стефан и дъщери Иванка и Цанка завършват висше образование и работят в различни министерства в София. Един от внуците, Димитър Наумов е преподавател в Софийския университет, а другият, Наум Наумов, е художник график.) Дядо Йото купува една кола жито и се връща в Белово. Решават да се преместят. Дядо Наум и баба Баца ги приемат на квартира, независимо че семейството е многолюдно. Идеята да се върнат на дома си в Желево още е на дневен ред. Вярват, че нещо добро ще се случи.

      Идва краят на Първата световна война. Връщат се в Битоля като безопасно за бивш комита място. Живеят тук две години, докато се понасят слухове, че гръцкото правителство ще изиска от сърбите да предадат участниците в движението за освобождението на Македония. Идва брат му Васил и го убеждава да се върне в България. Налага се да бяга, за да се спаси от затвора. Минава нелегално границата, но на жена му и на децата не разрешават да дойдат тук. Баба Малина започва да търси неофициални пътища да премине границата. Препоръчат й една местна адвокатка, чиито дела „винаги минават”, която подписва гаранция, че клиентката й отива в България при сестра си Елена, за да продадат наследствен имот. На сбогуване сръбкинята изръсва една псувня за собствената си държава и я уверява, че няма да има никакви проблеми, да остане спокойно при съпруга си.

      Дошъл е краят на надеждите за връщане в родния край. Започват да търсят място за постоянно заселване. Обикалят селата около Койнаре. В Кнежа условията са най-изгодни – 3дка. двор и 50дка. земеделска земя, но баба Малина отсича: „Язка от 20 м. вода нема да пия.”(гераните били много дълбоки). Така се установяват в Койнаре. Официално се регистрират с фамилията Македонски. Предлагат им 2дка. двор, 20дка. земя и 2 дка. лозе. Построяват малка къща от кирпич, който двамата си правят с кал от двора, по-късно кош за зърно, който аз помня (представляваше дървена къщичка с коридор, от двете страни на който бяха разположени две помещения – едното плътно за жито, а другото решетесто за царевица).  Следва плевник с големина на  къща, който наистина по-късно е преустроен.(Дядо Йото си отива от този свят с думите, че оставя сина си без къща.)

     През 1926 год. , баба Малина се връща в Македония, за да продаде имота. Купува го Стоян, син на Васил, по-големият брат на дядо Йото. Уговарят се да изпраща парите на вноски. Сумите идват редовно до ноември 1935г. , когато вместо пари получават писмо, в което Васил обяснява,че имотите на бившите комити са конфискувани от държавата.( Писмото се пази в семейния архив.) Продължават да общуват с писма – с роднините в Гърция и с Фото, син на Атанас, по-малкия брат на дядо Йото, който е в Торонто. След 1944год. кореспонденцията е прекратена. Дядо ми и баща ми, който е зет на двор, са членове на Партията, която забранява контакти с „капиталисти”, „империалисти”, „фашисти” и всякаква друга „заплаха” за новия строй.

      И двамата ми прародители са си отишли от този свят преди да се родя, но представата ми за тях е пълна още от детството ми. И сега на стената в дневната на майка ми е портретът на баба Малина. Седи на стол с отпуснати краища на черната забрадка, достолепно поставила ръце на коленете си. Дядо Йото не бях виждала и на снимка до 1973г., когато получихме от Канада „Кратка история на село Желево”, издадена от Благотворителното братство в град Торонто, където е поместена снимка на прадядо ми в комитска униформа, въоръжен, направена там, преди да се прибере от гурбет. После той полага клетва да не се снима, от съображения за сигурност, и я спазва до смъртта си. В семейството и в махалата много повече се говореше за баба Малина, отколкото за него – бунтовника, радетеля на възвишена кауза, човека готов на саможертва за родината. С какво тази жена се е наложила? Как е извоювала авторитет в онова патриархално време? По презумпция сме свикнали да приемаме този тип поведение като изключение, прототипно за образи като Султана от „Железният светилник” на Димитър Талев, баба Гюрга от „Цената на златото” на Генчо Стоев, Панагюрката на Дончо Цончев. Баба Малина или е такъв прототип, или има нещо несъвсем точно в класическия образ на селската жена от онова време, която, според народопсихологията е работлива, прибрана, но незабележима, покорна. Имената на нейните етърви не се помнят, винаги са наричани Василица и Атанасица. А нейното е станало фамилно – дядо ми беше известен като Иван Малинкин, а майка ми като Мара Малинкина. Баба ми говореше за нея като за „зъл, ама разбран човек”, което може би означава „упорит, но мъдър, справедлив”. Тя общува с данъчните, с общината, решава всички спорни въпроси. Тя дава имена на внуците си – Мария, кръстена на нейната майка, Елена (леля ми, кръстена на нейна племенница) и Пандо ( вуйчо ми, на рано починалия й син). Нейните приказки, легенди, предания, семейни истории се разказват непрекъснато. Дядо ми ги предаде на нас, майка ми ги разказваше на моите деца, аз ще ги разказвам на внуците си, ако успея в света на извънземните, Батман и Хари Потър да вместя юнаците, самодивите, царските дъщери и триглавите змейове. Баба Малина до края на живота си говори костурския диалект, без да се интересува дали койнарчани я разбират. Тя никога не прощава комитаджилъка на мъжа си, причина за „разкъщването”, не забравя Пелистера, Преспанското езеро, край което имат ливада с цъфтящи в нея нарциси, триетажната къща, която при последното си отиване заварва ограбена и разбита. Пророчеството се сбъдва. Вината, която е вменила на мъжа си още през 1903г. ще го преследва до смъртта му през 1935г. Той обаче не се отказва от политиката. Не влиза в партия, но посещава сбирките на тесните социалисти, които се провеждат в къщата на основателя на партията Бето Петров, наш съсед, дядо на Борис Маринов, бивш директор на Математическата гимназия и бивш началник на Общинския съвет за просвета в нашия град. В къщи приема всички македонци, които се заселват в Койнаре, осигурява им подслон, докато си стъпят на краката, после му гостуват по цели дни, пият кафе и разговарят за съдбата на изоставения роден край, бистрят европейската политика с надеждата нещо да се случи. Тя успява да види електричеството, което за семейството е един от символите на Америка. Не само това – котелът донесен от Македония е предаден за жица, за да има ток в Койнаре. Успява да види дори кино. Когато майка ми я завежда за пръв път, след прожекцията тя пита: „Маре ( майка ми се казва Мария) мори, дека ке спие нощеска овие люгье?” Обяснението, че всичко това е техника е непонятно за нея, но тя благодари на бога, че й е дал възможност да види това чудо. Умира през 1946г.

        Родът на дядо Миле, който по-късно връща фамилното име(по всяка вероятност на осиновителите) Люлювски и до сега остава разделен на три – в Гърция, в Канада и в България. В Койнаре дядо Йото приема фамилията Македонски. Това име носят и наследниците. В удостоверение за уволнение от казармата дядо ми е записан с 4 имена – Иван Йотов Христов Македонски. Вуйчо ми, вероятно по законови причини, носи името Йотов. Той живее в Перник, където сега е и последният мъж от рода, братовчедът ми Иван. Той има две дъщери. От всичко македонско като име остана само прякорът на братовчеда ми Йордан, известен в Койнаре като Донеца. Като малък на въпроса„Какъв си ти?”, отговарял  „донец”, защото не можел да каже „македонец”. По женска линия родът отново преминава граници – дъщерята на вуйчо ми Пандо , Красимира, живее във Франция, там е дъщеря й, там са родени внуците й. Две от трите ми деца са в Германия. И моите внуци са родени извън България. Люлювският род обаче отново стига до Кюстендил – там е омъжена моята братовчедка Галя, дъщеря на майкината сестра Елена. Кръгът се затваря. Има нещо съдбовно в този странен кръг. Затваря го жена. Без да съм фаталист и без да отричам ролята на географските разстояния , си мисля, че жената е тази, която днес трябва да разказва за рода, да съхрани емоционалната памет на децата си, да възпита у тях усещането за принадлежност към рода и дома, защото това е сигурният начин да ценят и България, която скоро няма да стане мястото, в което да се върнат внуците ни. Живеем в свят, в който няма значение дали роднините ти са около тебе на софрата или във Фейсбук. Важното е да живееш с мисълта, че светът не започва от тебе и за да си това, което си, преди тебе е имало други, които не заслужават забрава.

Информатори / Автори
Бойка Лозанска - Регионално краеведско дружество - Враца