Враца - родове и личности


НАСЛЕДНИЦА НА НАРОДНАТА МЪДРОСТ - учителката Пелагия Стоянова


Категория : Моята история / нашата история
photo

НАСЛЕДНИЦА НА НАРОДНАТА МЪДРОСТ - учителката Пелагия Стоянова

Пелагия Стоянова: ”Да надникнем в душевността на дедите ни, да я пренесем в сърцата си, да я завещаем на децата си”
      “За две години Пелагия Стоянова от Бистрец събра изключително ценно фолклорно богатство от материалната и духовната култура на населението. Тази родолюбива българка възроди интереса към народното творчество, запали искри от своя възрожденски огън сред стотици ученици, повдигна самочувствието ни от толкова хубост и мъдрост. В чест на 1300- годишнината от създаването на българската държава тя дари на етнографския отдел при Окръжния исторически музей два албума с над 300 песни, пословици, гатанки и други народни умотворения и с над 100 автентични образци на традиционни тъкани и народни носии, битов инвентар и обряден реквизит, събирани от местното население. Това по същество е дарение от цялото село, преминало през нейния ум, ръце и сърце.”
     Тази висока оценка, изречена от етнографа н.с. Йорданка Манкова, е за учителката от НОУ”Иван Рилски” в Бистрец Пелагия Стоянова. Заедно с нея слушаме записите на магнетофонната лента – песните на баба Тота Цветкова, Ивана Димитрова, Мария Костадинова, Роза Стефанова, разказите на дядо Младен Иванов и дядо Симеон за създаването на селото и за родовете в него, раздипляме тъканите, грейнали в пъстрата си хубост. Колко любов към родното и свидното, колко трепети на сърцето и събудени спомени, колко отколешна мъка и стаена радост е записала Пелагия на тази лента! Възкресила красотата на песните и обичаите, мъдростта на приказките и преданията, духовитостта на хумора. С обичта на наследница се е докоснала и разкрила една съкровищница от народния ум и талант.    
      - Любовта ми към народното творчество идва от моята баба Пелагия. В родното ми село Галатин съм израснала с нейните разкази и легенди, с нейните песни. Дълбоко в себе си винаги съм изпитвала чувство на преклонение към българския поетичен творчески гений, пред мъдростта, която е заложена в народната песен, силата на нейното емоционално въздействие - сподели Пелагия.
     Тази любов тя пренася и в Бистрец, където се омъжва в 1949 г. “Не спираше да ме занимава този въпрос – защо да не възродим хубавите народни традиции, свързани с лазаруване, кумичине, да пресъздадем, макар и на сцената, веселите народни празници, пристанушките и сватбите, седенките? Защо да оставим да си отидат със старите хора мелодичните ни песни, мъдрото ни поетическо творчество? Често се връщам към своето детство и всичко това оживява пред очите ми. Когато застана пред учениците си, разбирам, че съм длъжна да им предам това богато духовно наследство, да разгоря  позагасналия пламък, за да се почувстват истински българи и да могат да го оценят  по достойнство. Но за това само любовта и преклонението не са достатъчни, необходима е истинска събирателска дейност.”
     Започва я в 1976 г. Повежда учениците при старите хора, които носят в паметта и сърцата си обичаите “Лазаруване” и “Кумичене”, песните и танците на дедите си, за да стигнат до корените на българското. Вижда блясъка в очите на децата, озарен от народната мъдрост и хубост. “Хайде, бабо Ивано, пей, разказвай, толкова си сладкодумна. Неграмотна си казваш, но природата те е дарила с талант. Ти си живата памет на това село. Колцина останахте - хайде пейте - бабо Тоте, бабо Ивано, бабо Данке, бабо Сандо, разказвайте как сте момували, как сте се женили, как семейство и челяд сте отгледали, как сред немотията сте оцелели, как сте се лекували, за празниците в живота си разказвайте!”
    И баба Ивана захваща “Великденската”:
   “ Заиграло оро големо
    на голям събор Великден ле,
    на голяма морава, на зелена ливада.
    Стоян си оро водеше,
    а бяла Рада по него...”
 Пак за Рада и Лазар пее баба Мария Костадинова:
    “Изгреяло е ясно слънце, Лазаре, Лазаре,
   над Радкините равни двори, Лазаре, Лазаре.
   Не е било ясно слънце, Лазаре, Лазаре,
   но е била сама Радка, Лазаре, Лазаре,
   с черни очи черешови, Лазаре, Лазаре,
   с вити вежди гайтанови, Лазаре, Лазаре,
   с дълги клепки босилкови, Лазаре, Лазаре...”
   Всяка привечер в продължение на две години Стоянова ходи от къща на къща, пита и разпитва. Чудели се отначало хората: ”Какво става с тази жена? За какво й е всичко това?” Тя търпеливо им обяснява – за историята, за нашите деца. Повярвали й. Сами започнали да я канят, стаявана мъдрост да разкриват, сръчността и красотата на своя труд. И когато селото заспивало, тя пускала магнетофона и в отворената тетрадка със ситни букви вписвала дума по дума, ред по ред чутото. Или разтваряла шарени престилки и носии, кенарени и копринени платове, черги и килими, съдове от бита, захвърлени преди това, ненужни, на таваните. На всяко поставяла етикетче - кой го е предал, да се знае и да се помни. Всичко това Пелагия Стоянова правела под професионалното методическо ръководство на етнографите от Окръжния исторически музей н.с. Йорданка Манкова и Николай Дойнов
    - Колко пъти и аз съм плакала с бабите, с техните преживявания, спомня си Пелагия. Помолих баба Тота да ми разкаже как се е женила. Отивам на другия ден с магнетофон при нея, а тя от вратата ме  посреща: ”Цяла нощ не съм мигнала, като ме налегнаха едни мисли, като ме заблъскаха забравени спомени, оживяха онези години пред очите ми.”
       Едновременно със събирателската дейност, Пелагия Стоянова се заема да възстанови заедно с учениците от етнографския кръжок позабравени обичаи и обреди.  Ето как описва в един от дневниците си пресъздаването за пръв път на обичая “Лазаруване”- най-красивия, весел и слънчев пролетен празник. Празник на младите и любовта, на надеждата за спорен труд, семейно добруване и разбирателство. “Първото лазаруване направихме на 14 април 1977 г. Денят бешие слънчев и топъл.  Рано сутринта децата дойдоха облечени в национални носии. На гърдите им грееха сребърни нанизи, гердани и гривни. Носеха обкичени със свежи пролетни цветя кошници. Разделихме селото на шест района и започнахме лазаруването. Всяка къща ни очакваше с голяма радост.  След пеенето и играта, децата бяха почерпени с бонбони и сладкиши.  Стопанката слагаше в кошницата яйца и пари, подарък за училището. Този ден беше истински празник за селото. Всички се радваха, че е възроден един стар обичай, който носи много настроение, защото лазарките пеят за здраве и плодородие и внасят във всеки дом радост и надежда. Прибрахме се в училището. Комисия преброи яйцата и парите, а после ги предаде на училищното ръководство”.
     Оттогава лазаруването е традиция за селото. Участва цялото училище – от детската градина до осми клас. Хората обкичват вратите си с върбови клонки и очакват най-скъпите гости – лазарките. Всяка стопанка се готви да ги посрещне. Защото с тях в дома им влиза надеждата за здраве, любов. Стопанката се вслушва с нетърпение от кой край на селото идват лазарските песни, ще стигнат ли до нейния дом. Ето ги най-сетне момичетата - хванати за ръце, с венчета в косите, с бликаща от очите и устните, от младостта им радост. Слънцето е заплело златни лъчи в багрите на носиите им. Излъчват несравнима хубост. А наоколо мирише на цъфнало дърво, на разлудувала се, освободена от зимната сдържаност, природа. Захващат хоро - весело и пъстро като песните им. Днес те не са ученички, а предвестнички на пролетта, весталки на вечния копнеж за мирен и благополучен живот.
     На другия ден, на Връбница, продължават своето тържество на реката, където се “кумичат”. За него разказва Роза Стефанова на 62 години: “След Лазаровден се извършва обряда “Кумичене”. Още от вечерта майките на момичетата месят “кукли”. Сутринта рано момичетата с куклите, увити в пешкири, отиват на реката. С тях върви и стара жена. Момичетата отчупват по един залък от куклите и дават на жената, като на всеки поставят някакъв белег. Тя ги нарежда на една дъска и я пуска в бързата вода. Който залък избърза напред, това момиче става кумица.  С песен групата тръгва към дома на кумицата. Майка й им прави попара от мляко и от “куклите”. След като се наядат, наиграят и попеят, връзват люлка на някое кичесто плодно дърво и се люлеят.”
      Уж е ранна пролет, а слънцето играе в бистрите води на Бистрица, примамва със сребърни отблясъци. Малките “кумици”, нагазили с боси крачета, пускат хапките хляб. Всяка от тях е едно наричане, пожелание. Кое ще стигне най-далече? И кой момък ще го вземе? Ехти весел, безгрижен смях, бисерни пръски остават като звънчета по сукманите, оросяват чак зеленото венче в косите. Лазарските песни отправят пожелания за здраве, благополучие и щастие. И в младите сърца покълва най-хубавото чувство – на почит към красотата, към народните обичаи и традиции...
    С такова настроение пресъздават и обичаите за дъжд “Пеперуда” и “Герман”. С възстановката на “Пеперуда” групата от Бистрец беше наградена със сребърен медал за автентичен танц на четвъртия Национален събор на народното творчество в Копривщица. Някои от възстановените от възпитаниците на Пелагия Стоянова обичаи са заснети и излъчени от Българска национална телевизия.
    Тези обичаи радетелката на народните традиции разучава и с жените от танцовия състав при читалището. А от събраните материали направи няколко изложби в Бистрец и Враца.
     “Най-голямото ми удовлетворение е, че със събирателската си дейност направих всеки бистричанин съпричастен с възраждането и опазването на това богато наследство, което завещаваме на своите деца” – твърди Пелагия Стоянова.
       И пак заради бъдното поколение решава да се порови в документите, в разказите на старите - как е възникнало селото, как се е развивало. От XII век, от първия заселник дядо Димитър, през първата най-ярка личност-митрополит Гаврил Бистричанин-борец за църковна независимост, до построяването на училището и читалището.
     Тази българка, на която като че ли най-приляга учителската професия, е наша съвременничка, и в същото време наследница на вековете. С богата вътрешна светлина, бликаща от преклонението й и обичта към родното и святото. Човек идва на света, за да го опознае, да го промени със своя разум и сила, но и да остави след себе си спомен, следа, вяра и надежда.
Бистрец, 1981 г.

Информатори / Автори
Цветана Евгениева, журналист, кореспондент на БТА/Из "Шарената река на времето", 2011
Споделяне

Истории от Враца - родове и личности

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa