...

Враца - родове и личности


Фамилната къща на Ѝончеви - щрихи от бита на врачани през ХХ век


Категория : Моята история / нашата история
photo

Фамилната къща на Ѝончеви - щрихи от бита на врачани през ХХ век

Спомените на Красимира Йорданова Йончева, р. 1967 г., правнучка на Дано Йончов Лилов, лятото на 2018 г. На снимките: 1. Фамилната къща във Враца на ул. "Охрид" №3; 2. Дано Йончов със съпругата си гена и синовете Петър, Крум и Борислав - 20-те год. на ХХ в.; 3. Прабаба Гена, дядо Крум, баба Иванка,баща ми Йордан и леля Марийка  в двора, наричан от баба "Джунглата" - 40-те год. на ХХ в.
 
Прадядо Дано Йончов Лилов е роден през 1885 г. в село Паволче. Участва в създаването на местната кооперация, бил е секретар-бирник и кметски наместник в първите десетилетия на ХХ век. Подарява на селото паметник на загиналите във войните 1912-1918 г.  Този паметник днес е в двора на черквата „Св. Йоан Рилски“. Дядо ми помнеше, че е бил 3-4 годишен, когато семейството се преселва в града. А това означава около Балканските войни. Прабаба ми се е казвала Гена.
В двора на къщата се влизаше от метална порта с инициалите на прадядо: „Д(ано) Й(ончов)“, а отпред растеше липа. Портата никога не се заключваше. Отвътре имаше хоризонтално резе и вечер последният влязъл го дръпваше . Но и всички знаеха как да го отворят отвън.  Веднага вдясно бе малката едноетажна къща на леля Лена и чичо Георги.  За нея по-късно научих, че е първата, построена след големия пожар от 1923 година, когато старата къща изгаря и семейството на прадядо ми остава с по една риза на гърба.
Вляво от пътеката  и успоредно на нея започваше дълга, широка около два метра ивица, отделена с бордюр от отвесно вбити в почвата керемиди – градината. Най-близо до външната ограда там понякога  имаше временен кокошкарник или зайчарник. Но иначе цялото пространство беше „пренаселено“ от цветя, декоративни храсти и овошки. Както се изразяваше баба ми Иванка, домакинята с най-голяма заслуга за поддържане на градината – „то си е като една джунгла“.  Любимите ми плодни дръвчета там бяха дивите праскови: с малки жълто-кафяви плодове, изключително ароматни и сладки. От тях баба  правеше сладко и компот. Имаше и вишна, и круша, и асма.
 Цветя изобилстваха през всички сезони. Вечнозелени чемшир, бръшлян, борче. Пролет почваха кокичетата, после игликите и люлякът, момината сълза. После лалетата, ружите, нарцисите, зюмбюлите, гергините, дивите карамфилчета. После розите. Хортензиите баба ми наричаше ортензии и ги поливаше най-обилно.  Слагаше във водата мастило, за да се оцветяват в различни тонове.  Есенно време  цъфтяха хризантемите и димитровчетата.  Целогодишно ни радваше любимият на баща ми здравец.  Запомнила съм някои от най-странните имена на цветя, които чувах от баба ми: каймакамки, гюзел-бахча (сама китка), петльов гребен, пауново око, дамско сърце, зайче, кандилце.
 Пролетно време цъфтеше един храст в розово, а сетне друг в лилаво, но имената им не съм запомнила.
Новата фамилна къща бе в дъното на двора. Влизаше се през тежка дървена врата, отпред на прозорците с  метална като дантела решетка. Ключът седеше под една керемида до улука. През деня не се заключваше,  само вечер последният влязъл обръщаше ключа. На входната площадка огромен метален капак затваряше  тясната стълба към  дълбока маза. Там всяко семейство имаше своя част, където държеше багаж, зимнина, бурета за вино и качета за кисело зеле, варели за нафта, дърва, въглища.  По вито белокаменно стълбище с метален парапет се стигаше до първия, а след това до втория етаж. Най-отгоре имаше дървена вита стълба за тавана. По цялата дължина на парапета се редяха саксии с цветя. Най-ярък спомен имам за декоративните теменужки в различни цветове и за  „мъката на художника“, тревисто растение с листа като бодлички.  Много трябваше да се внимава при влизане, за да не се цапат стълбите, затова на всяка площадка имаше малки черджета  (стъпки).
На първия етаж живееше най-големият брат на дядо ми – чичо Петър Данов Йонче(о)в. Неговата съпруга беше леля Мими, родом от Румъния. Баща ми ги наричаше чиченце Петренце и леля Мимче. Чичо Петър бе пенсиониран служител на ДСК, а преди това на Популярна банка. Бил е също така активен член на Туристическото дружество. Първият съпруг на леля Мими – Иван,  е от прочутата врачанска търговска фамилия Родже(о)ви . Синът й – Николай, който чичо Петър осиновява, е кръстен на известния си дядо Никола.
При чичо Петър, както и вкъщи, се влизаше с почукване на вратата. Отвътре и там, и у нас, имаше райбер, който се пускаше чак вечер преди заспиване.  Апартаментът започваше с вестибюл , около който се подреждаха трите стаи – кухня, всекидневна-спалня и гостна. През малко допълнително антре вдясно от входа се отиваше към тоалетната и терасата към двора. Във вестибюла бе поставен стенният часовник, който биеше на всеки кръгъл час и се чуваше из цялата къща. Под него масичката и столът за телефона.
Най-интересното нещо в гостната бе пианото на леля Мими. По-сериозно е свирел чичо Николай, а заедно с баща ми, за да забавляват всички, са изпълнявали арии от известни опери. В гостната играехме и на „Реми“ с плочки.  Слизахме при леля Мими, както и те се качваха при нас, по няколко пъти на ден – бяхме едно голямо семейство. И най-често се седеше в кухнята. Там чичо Петър имаше стар черен апарат за радиоточката и редовно се осведомяваше  за важните събития. Леля Мими бе отлична домакиня. Често ни канеше на обяд или вечеря. Винаги ми е правило впечатление, че от обяд нататък се облича като за излизане. Всякога с добре сресана коса, като с фризура. Чичо Петър и денем бе най-често с костюм .
Понякога го намирахме в спалнята-всекидневна пред огромното му черно писалище. Там все още бяха наредени писалки, мастилница, попивателни, които вече никой не употребява. Имаше и книги с черна подвързия. Чичо Петър бе всепризнат краснописец –редеше буквите като ситни маниста. Винаги когато трябваше да се напише нещо важно, правеше го той. (Например надписите при звънците на входа или при електромерите.) Най-голямо място в тази стая вземаше спалнята. На нея спокойно можеше да легнат поне четирима души. Отстъпваше само на бабината ми на горния етаж. Винаги бе с идеално опъната отгоре златиста вълнена кувертюра, с възглавница по средата  и не се гледаше с добро око на деца, които искат да си играят там. За седене отстрани имаше малка кушетка, където спеше братовчедка ми Марианка, по- голямата внучка на леля Мими и чичо Петър и моя почти връстница. Великолепна нейна детска снимка бе поставена в рамка отгоре. Пред спалнята до салонна малка масичка се разполагаха две кресла, а срещу тях  масичката с телевизора. Казвали са ми, че мебелната гарнитура, както и гардеробът с огледало в гостната, са зестра на леля Мими и са доставени от Виена. Сега ми е трудно да определя стила им (вероятно виенски сецесион), но бяха от красиво светлокафяво дърво с великолепен фурнир и тежка тапицерия. Смътно си спомням, че завесите в гостната имаха пискюли, а на входната площадка към апартамента плетени.  Малки покривчици, плетени на една кука (миля) украсяваха всички мебели.
На втория етаж на къщата живееха баба ми Иванка Михайлова Бояджиева - Йончева и дядо ми Крум Данов Йонче(о)в.  Дядо е средният брат в семейството на прадядо Дано. Роден е през 1909 г. Учи най-напред в  известното Столарско училище в Русе, основано от Йосиф Вондрак, а после и във врачанското Столарско училище. Работил е известно време в коларницата на Мито Орозов и във фабрика „Дъб“, бил е учител по ръчен труд в Столарското училище във Враца и в Горна Оряховица. В моето детство той вече беше пенсионер, но огромният му тезгях беше под сайванта на лозе и понякога го виждахме да работи на него. Баба Иванка (родена през 1918 г.) искаше от нас да я наричаме мамо и ние се съобразявахме с този каприз.  Бе коренячка от Враца по майчина линия, а по баща от Ресен в Македония. В последния клас на гимназията мама Ванче пристава на дядо ми  и се венчават в Черепишкия манастир през 1936 г. Първоначално е домакиня, а сетне работи в ТПК „Христо Ботев“ като счетоводител.
На площадката на втория етаж на къщата стоеше красив дървен скрин  с няколко големи чекмеджета. Там се пазеха бурканчетата със сладко и част от компотите. Точно като в песента на Васил Найденов: „…Споменът ме връща в дядовата къща,все там… Дъх на старо вино,сладко от смокини, скрити още в скрина...“ Встрани, до стълбата за тавана, бяха паничките с храна и вода за котката. В изключителни случаи й се позоволяваше денем да влиза в апартамента, но иначе нейното царство бяха мазата, таванът, дворът. Така по екологичен път сме се спасявали от мишки.
Разположението на стаите у нас бе като при чичо Петър, но със съществена за мама Ванче разлика – по-малки бяха по размер. Важеше обаче правилото „на сЪрце  да е широко“. В гостната дълго време живя сестрата на баща ми – леля Марийка – със семейството си.  И за да не са съвсем на тясно,  в спалнята-всекидневна спеше по-голямото им дете – кака Жанче (Жанета). Върху кувертюрата на  споменатата вече огромна спалня, дело на дядо ми, се търкаляхме най-редовно. Задължително бе да се оправя, само ако ще идват гости. Оттам легнали гледахме телевизия. Отстрани, до прозореца, бе нощното шкафче на мама Ванче, а върху него огледало с великолепна дървена рамка. Знаехме, че си го е донесла от бащината къща, където е било част от тоалетка. Пред спалнята се разполагаше старата холна гарнитура от „голямата“ къща – диван и две кресла (стил соцреализъм).  Креслата разделяше елегантна салонна масичка, дело на дядо ми. От неговата страна на леглото до стената бе поставена красива старинна разглобяема етажерка, правена по поръчка в началото на ХХ век. В спалнята, както и в гостната, и във вестибюла имаше малки  стилни гардероби. В стаите се отоплявахме с нафта, а в кухнята с печка на дърва и въглища, която бе и готварска. Освен кухненският бюфет, масата и единичното легло, в кухнята много често се появяваше по някой одър -  така наричахме набързо оформеното легло с подръчни средства. На него най-често спяха баба или дядо когато се налага, а мама Ванче беше истински майстор на приготвянето му.
В гостната влизахме основно по празници, когато идваха гости и участвахме в дългите приготовления. От салонния бюфет се вадеха чиниите и приборите. Разпъваше се салонната маса. Редяха се столовете. Придърпваше се и любимото ми канапе, което (за разлика от масивния диван) приличаше на два или три съединени стола.  Трудно ми е да определя стила на мебелите, със сигурност част от столовете  и кръглите закачалки бяха варианти на известната като „Форд на мебелите“ фирма „Тонет“, а по-тежките вероятно българска комбинация от сецесион и ампир. На стените в двете стаи стоеше една и съща снимка (предвидена за „спомен на децата“), от „Фото Чернев“: мама Ванче и тате Крум заедно с баща ми и леля ми като деца. И четиримата официално облечени, някъде в 1943-1944 г.
При хубаво време играехме на терасата откъм двора или направо в двора. Най-отговорни бяха заниманията по подготовка на представление. С Марианка и моята по-малка сестра Евелина репетирахме стихчета и сценки, подготвяхме с подръчни средства и декори. Често изявите имаха състезателен характер – кой ще се представи по-добре… За сцена ни служеше една площадка, леко издигната и прилепена до къщата на леля Лена в двора, където тя обикновено простираше. В точно определено време бабите и дядовците, които са си у дома, слизаха с малки столчета, за да гледат. Лятно време обядвахме и вечеряхме на терасата. Беше доста неудобно да се пренасят съдове от кухнята там, но с удоволствие го правехме. Терасата не бе много голяма, но баба успяваше да я използва и за лятна кухня, и за трапезария. При хранене беше задължително чиниите да се „отпват“ и храната да не се разхищава. Не беше редно да се ляга, докато другите се хранят, както и веднага след ядене. Защото храната ще каже: „кучето ме яде“. Когато изпуснеше на земята хляб, мама Ванче го вдигаше , целуваше го,  прекръстваше се и го изяждаше. Така правеше и когато завали град – взимаше леденото зрънце, слагаше го в уста  и се кръстеше. Обясняваше, че това е редно за изтърсак като нея.
Гледана от официалната й страна, ясно личеше, че „малката къща“е триетажна. Приземният етаж е най-висок, с входове едновременно откъм улицата с паметника „Лъвчето“ и откъм „Охрид“. Допълнителна врата на първата площадка на стълбището откъм двора го е свързвал с по-горните  етажи. В моето детство тази врата вече бе затворена с наредени тухли. Навремето прадядо Дано е имал  пивница и помещение за магазин, които познаваме само от запазена снимка (тях завещава на най-малкия си син – Борислав).  Откъм двора по-късно е преградил малка стая, където прекарват последните си дни с прабаба Гена. Той умира през 1966 г., малко след голямото наводнение в града, а тя през 1967 г., малко след моето раждане. През годините по къщата са се правили само най-наложителни ремонти понеже, някъде в средата на 70-те години, бе пристигнало съобщение, че тя и околните сгради ще бъдат съборени, за да се построи блок „ХІІ конгрес на БКП“… После щеше да е „ХІІІ конгрес на БКП“. Това внасяше особено униние у възрастните хора и притеснение къде ще „ги пратят“ да живеят „на стари години“. Слава на Бога – починаха у дома си. Последна си отиде мама Ванче през 2002 г.
През 2016 г. предложихме на врачанската община да й  предоставим за некомерсиални цели притежаваните от нас втори и трети етаж (първият бе продаден на външен човек без наше знание). Искахме да запазим къщата като спомен за градския живот на Враца от ХХ век. Повече от две години по-късно все още нямаме отговор…

Информатори / Автори
Красимира Йончева / В: "Дунав - път праз времето, мост между светове", 2018
Споделяне

Истории от Враца - родове и личности

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa