Баба Перка си спомня младостта

Разказ на Петра Симеонова Янкулова - Перка Гендина, р. 1929 г.

1954 година – на 9 септември излезнах ударничка – младежко звено. Подария ми 50 лева награда. Мъжа ми беше частник – тогима още не бхме женени. А я какво – почерпих целата младежка бригада, а той ми се молеше: „Айде и мен поне почерпи!” – „А, ти не си наш! Ти не си у стопанството.” Той беше частник, а я бех вече у стопанството. И то музика доле – врътех са, играх, танцувахме, веселба, веселбъ. Вечерта отидох на забава, забави правеа, и от забавата са пристанах. Там е работата, че он беше един на майка и на баща, а другата къща, чича му немаше деца, а ние – четири! И сички ми завиждаа. „Леле, Гендината са ожени за Цено Влаа – така му викаа, че майка му е от Бъзовец влаинкя. Ми завиждаа сичките за това нещо и после влезнахме у кооперацията – по задължение вече кои са останали. И понеже родителите му беа болни и като са оженихме вече, веднага влезнахме в кооперацията. То немаше кой да работи от тех – свекър ми болен, свекърва ми болна – нема кой да работи. И после ние спретнахме така здраво ръкавите, започнахме – направихме си къщата, доле оправихме другата, децата почнаа на училище. Един завърши у София, другия – у Плевен.Доде събота, неделя, вали дъжд, град – грабва перка чантите и бега при децата.

Иначе – секи ден на работа. Вали, вее, снег – полевъдка! Наджънвала съм се с мъжете. Като фана сърпа и жъна, даже ми викат: Ма ти ше паднеш в таа жега!” Гледахме домати, чушки – сичко! Бостане, цвекло… Мъжът ми беше тракторист. После готвех. Като стана стопанството и уни летно време: „Ти ше ни готвиш!” Ама мен си ми е по-лесно да си работа с тех, отколкото да готва! Готвехме на полето. На казани. Супа и нещо друго, второ нги готвеха – или яхнийка. Бригадата беше много голема, 13 звена беа, звено имаше и по 20 човека. Казани големи сложени, съм си изкопала трап и там готва. Коляаа крави, коляаа телета – беше изобилие. Готвехме. Две готвачки бхме – уни беа 2 бригади. Едната готвачка за едната, другата – за другата. После в градината работех, готвех на звеното. Пак така – на огнище. Свара боб и като набера чушки и домати, и напраа салата – като седнат… Дойдеа един път некаква делегация от съюза мисла, че беше. Земахме една пуйка, мисла, че беше, и я сварих, ма сварих и боб. Пуйката си остана, ядоа само боба и салатата. Пуйката си остана, ядоа боба и салатата. През лятото има бригади, дойдоа тука двеста студенти. И нги готвехме – бхме 3 жени, братовчед ми беше домакин. Тогива правихме новобранска на маниинкия ми син. Тие сичките студентих дойдоа. И дойде на сестра ми дъщера има у Америка. И тука представи си – от горе до тука трапези! Петстотин човека – безброй! Трапеза, музика свири, насядали с ядене, много хубаво ядене. Овчото го правехме задушено. Пак си с кебапче, с карначе – сичко! 1979 година! И на двамата съм правила. А па сватби, па пристанушки – кат влезнах горе, чергите събрани, сичко танцува, сичко! Дойдоа пловдивчани и нги са не оди. Какви подаръци съм ги давала, какви дарове съм ги хвъргала! Много, много – на сичките! Доволна съм от живота си и най-много на Бога!