Истински истории, спомени и весели случки от Върбешница

К А М Е Н О Д Е Л Ц И Т Е

Когато откъм Враца влизате във Върбешница, след първата пресечка вляво е къщата на Борко Вутов, а до неговата – тази на брат му Камен. Обърнете внимание на зида, който огражда двора на бай Камен. С всичките му особености. Най–„особеното“ на този зид е, че е изработен с...една ръка.

Бай Камен Вутов беше отличен каменоделец и запален ловджия. По време на един лов през зимата изглежда цевта на пушката му се забива със сняг, при изстрела тя се разцепва и от взрива на патрона са отнесени показалецът и палецът на лявата му ръка. С намесата на Юри Тодоров докторите от Враца спасяват ръката на човека, но майсторът остава с непълноценна лява ръка. А с нея се държи шилото, убивача, шкарпела. След известно време, ако ви се е налагало да минавате покрай двора му, щяхте да видите, че бай Камен шили камъните, всеки с определен точен размер. Ако се бяхте вгледали в лявата му ръка, ще видите, че тя държи шилото, по което с дясната ръка се нанася удар с чука. Бай Камен си беше изработил от някакъв  материал (гума ли, гьон ли?) нещо като ръкавица. В показалеца и палеца на тази ръкавица имаше понче (или срязано шило). На наблюдаващите младежи не беше ясно как точно майсторът използваше тази ръка–ръкавица.

Но зидът на бай Камен Вутов е хубав.

P.S.1.Като говорим за зидове, обърнете внимание на „подпорната стена“, която огражда от три страни училищния двор. Направена е с участието на цялото село. Вижте каменните блокове (от по няколко тона), с които е подпрян имотът на бедния бай Марко Гьоргьов. Вижте фините зидчета на Иван Котов и Лишо Гьоргьов – там няма свързващи смеси. Или изяществото в зидовете и оградите на Георги Фукалата, Иван Турлака, Тошко Найденов, Цеко Вутов...     Тези списъци са безкрайни. Да ни извинят тези, чиито каменни зидове и огради сме пропуснали. Както и тези, в чиито зидове няма цемент или хоросан, но те са на повече от 100 години – от когато започва използването на върбешкия камък.

2. Когато гледаме зидовете, да поогледаме и оградите, портите и портичките към дворовете. Безкрайни са фантазиите на майсторите, изработвали колоните на портите и колонките на оградите. Трудно е да срещнем две дворни врати с еднакви колони, тъй като размерите и орнаментите им са различни. Колоните са с дължина 3-3,5 метра и най–често са укрепени в земния грунт без бетон. Колоните за малките порти са по–изящни и най–често имат горна хоризонтална връзка във вид на плоча. Срещат се и по–малки каменни колонки, разположени върху зидовете и служещи за опора на оградните елементи. Както и такива, които служат за...колове на асмите. Относно избора ви препоръчваме да видите колоните и оградите пред дворовете на дедо Гущо, Манчо Христов, Илия Петров (Смока), Тошо Господинов, Цено Манчов, Тошко Найденов и кого ли още не...Едно отклонение. Ако си направим труда да смятаме, ще се убедим, че една „заготовка“ за подобна колона тежи около 2–2,5 тона. И да се замислим как тя е вадена от скалата, обръщана (за да се изработи), транспортирана и монтирана (най–често без цемент). И още: технически средстава са били варията (голям чук – около 10 кг), коньерата и пунчето (вид заглавки, по които се удря), биволът и волът; по–късно: чук, шило, дарак, бучарда, шкарпел и...човешка сила и въображение.    

*Влизаме в двора на дедо Гущо (Август Поли Луизи) – българин с 50% италианска кръв, донесена в края на XIX век от с. Санта Борджино, близо до Верона. Дедо Гущо беше роден архитект. Всичко, което е изработил, се отличава с финес и въображение. Този му талант е предаден и на синовете и внуците му, които доразвиха уменията и инструментариума му, докосвайки се до изкуството на скулптурата. Впрочем, архитектурното мислене е необходимост за всеки майстор–каменоделец. Някои казват, че такова мислене и въображение върбешките каменоделци добивали, прекарвайки част от времето си в няколкото селски кръчми. Там били изучавали аритметика, планиметрия, стереометрия и уменията да рисуват и моделират.

Да се върнем към двора на дедо Гущо. Обръщаме внимание на островърхите капи върху входовите колони на портата. После – на рамките на входната врата към къщата, на корнизите и колонките на терасата, на рамките на прозорците. И – на оригиналните рамки на една външна чешмичка, в които предвидливо са издълбани две сапунерки.

Решаваме да видим инструментите на фамилията Гущови. Такива, каквито има в почти всеки върбешки дом. Чукове различни размери, шила, шкарпели (от италианското „шкарпела“, което ние сме посъкратили), коньери, пунчета, дараци, бучарди, пергели, гьонии (прав ъгъл) и т.н.

P.S.1. Да видим прозорците, терасите и балконите на върбешките къщи. С техните балустри, перила, конзоли и колонки. Гледаме къщите на Георги Костиката, Цено Манчов, Георги Антонов, Къчо Митов, Иван Василов, Цено и Стоян Маджарете, Тошо Цонов, Цеко Георгиев (Шопа) и др.

2. Ако влезете в някоя масивна върбешка къща, обърнете внимание на вътрешните вити стълби – от пода до тавана всичко е от камък, всеки предварително изработен за своето място.   

*След работа в кариерата вечерно време каменоделците влизаха в кръчмата. По пътя към това място Тошо Гаджая обявява, че за мезе има едно главе (така на село казваха най–често на агнешка главичка), стига да има кой да почерпи. Няколко от слушащите това сядат на една маса с Тошо и поръчват пиене.

 А Гаджая вади „главето“ – една глава червен лук“.

*Мато Нацин работи на „Пробива“ във Враца – като много други върбешки каменоделци. Полага се улична настилка. Отвреме–навреме Мато почуква върху каменните плочи и по този начин ги намества и подрежда. В един момент по готовата част на каменната настилка с токчетата си потропва някаква дама. Редно е Мато да се „поинтересува“ кой тропа и...се заглежда. Случаен минувач забелязва картината и казва:

– Майсторе, чукай по камъните, не се заглеждай – ще си строшиш пръстите.

Мато Нацин се „бетонира“:

– Другарю, чукането по камъните може да почака и до утре, ама това на другарката утре нема да се повтори!

*Изкуството на каменоделците е оставило такива следи във Върбешница, че ни се иска да упоменем още един път обществените места, където то бие на очи така, както на малко места в България. Да видим Кладенеца (с главна буква) насред село – с отделни сектори: за питейна вода, пералня част и водопойна зона за животни. Да минем покрай специално устроената трибуна с трите фигури върху нея, която, незнайно как, съселяните ни нарекоха „Щанда“. Минаваме и по моста между кладенеца и училището. Влизаме в училищния двор през неповторим входов комплекс, срещаме лицето на патрона на училището Ботев и фигурката на ученика, стоящ в центъра на чешмата за питейна вода. В миналото можеше да се види и недостроената сграда на уникалната църква, която човекът и природата на пощадиха.

Да отскочим и до гробищата. Тук е море от човешко въображение и майсторство. Не става дума за гранита и мрамора, а за надгробните каменни плочи от миналия век – с приложение на всякакви архитектурни елементи. Да упоменем и барелефите на Гоцо Вутов и жена му Мария, изработени от сина им Валентин.

P.S.1.На съвестта на днешното поколение върбешчени лежи изчезването от селото на някои скулптури, изработени от тяхните предци: момиченцето с гардичката и жабчето в краката върху чешмата до автобусната спирка; момченцето от щанда насред селото; пионерчето от училищния двор; войникът на бай Камен Вутов...Както и уникалните парапети и вази от входовия комплекс на училището. Както и стъпалата, корнизите, колоните и други оригинални елементи от старата църква. Както и съборените каменни елементи от моста между училището и Кладенеца.

Казват, че който не тачи миналото си, няма и бъдеще...

2. Специален въпрос е състоянието на върбешките гробища. Да се превърнат гробищата в парк засега е немислимо, но да се подобри поддържането им е задача пред сегашното и бъдещите поколения.

*В „Падина“ имаше двама талантливи скулптори, които работеха без модели. Петър Марчовски беше инвалид, работеше предимно седнал и майстореше с глина. Върхът му беше извайването на собствената му глава. Неговата „галерия“ беше в една приземна стая на старата му къщичка, където не беше много приятно да се влиза. Може би това и беше причината майсторлъкът на чичо Петър да не добие известност.

На другия полюс беше майсторът–каменоделец Найден Тодоров – съсед на Петър Марчовски. Той остави многобройни свои авторски фигури, сред които се открояват няколкото фигури върху щанда сред селото, момиченцето от чешмичката на автобусната спирка, ловджийското куче, подарено на цар Борис III и...лъвът на площадчето до гара Враца. За лъва ни е думата.

Синът на бай Найден – Методи (Иванкин) беше ученик във Враца. Сред приятелите му–съученици е и неговият съселянин Цеко Минчовеца. След като подпийнала, една ученическа компания по среднощ се оказва на гаровия площад. До самия лъв. Методи се хвали:

          –Тоя лъв го е правил баща ми.

          Цеко се заяжда:

          –Баща ти може да го е правил, ама аз мога да се кача върху него!

Момчетата огледали паметника и решили, че това е невъзможно. Цеко иска да се хванат на бас – на дамаджана вино. Хващат се. Подпийналият Цеко се покатерил на паметника и яхнал лъва. И тук на него не му провървяло – отнякъде се появяват двама милиционери, съучениците му се разбягват. Цеко е „подканен“ бързо да слезе и се предаде. Милиционерите не оценили нещо, защото пийналият „лъв“ Цеко така скочил, че избягал от тях в една от уличките...

P.S.1.Внукът на Найден Тодоров, Николай, ревниво пази каменната скулптура на войник, за която твърди, че била изработена по поръчка на цар Борис III (след подареното му от майстора ловджийско куче). Неочакваната смърт на царя оставя героя от войните в двора на Николай, а не в двореца на монарха.

2. В дворовете си потомците на дедо Гущо пазят скулптура на момиче, а тези на Христо Митов (Лъжовски) – чудесна надстройка върху чешмата им във формата на жаба.

3. Специално внимание заслужават скулптурните комплекси, изпълнени от групата на Пешо Христов Динковски – над 400 паметника, монтирани из цяла България: Варна – Владислав Варненчик, Ян Хуниади и Капитан Петко войвода; Исперих – конницата на хан Аспарух; Шипка – руски войн и български; Търговище – „Морската сирена“; с. Сухаче, Белослатинско – дядо Вълко; Стара Загора – Ленин; Брацигово („Грамадите“) – загинали партизани...

Във Върбешница под негово ръководство са изпълнени барелефът на Ботев до входа към салона на училището и фигурата на ученик в двора на същото.

Бай Пешо беше носител на държавно отличие – орден на труда-сребърен.

Т в о р ц и,  с ъ з д а т е л и

Петър Марчовски и брат му Динко решават да рационализират меленето на зърно. В приземния етаж на бащината къща подреждат „частите“ на мелницата, а за двигателна сила, вместо вода, ще им служи...катърът на бащата Иван Марчовски. Всичко е готово за пробния пуск, всичко е обмислено. Без едничка тънкост – животното не знае, че трябва да се движи в кръг. Когато отпуснали юздата, катърът побягнал из вратата и изнесъл злополучната мелница на двора.

А Динко се сдобива с прякора „Модерния“.

P.S.Не напразно на Динко Марчовски му казваха „Динко Модерния“. Казват, че когато чорбата му била гореща, той не я изчаквал да изстине, а...сипвал в нея канче студена вода.

*

Дедо Васил Минчов беше даровит човек. Имаше ковашка и шивашка работилници, с които си изкарваше прехраната. Умееше да свири на кърне (кларинет), гъдулка и гайда – минаваше за най–добър гайдар на Северозапада. Всички инструменти дедо Васил сам си майстореше; казват, че неговите са единствените в България двугласни гайди – октавите на „гласника“ бяха различни, мелодиите като че ли идваха от два инструмента, а това изискваше и специални умения и за двете ръце на гайдаря. Той владееше изкуството да свири на гайда, свиреше за удоволствие – свое и на хората, особено на „сбора на Рангеловден“. Тогава пред дома на дедо Васил беше „циганското оро“.       

На стари години, след смъртта на баба Тота, жена му, дъртият мераклия започна да поспирва циганета и им даваше по 2-3 лева – да влязат при него в шивачницата. Комшиите на неговата възраст, от завист може би, го занасяха защо привиква циганчетата, защо си харчи парите. Дедо Васил беше малко куц и затова се оправдаваше:

          –Маре, на мене ако ми не е крако!

          („Крако“ е изречено по „крапешки“ – дедо Васил беше родом от Крапец).

*

Един от първите кръчмари във Върбешница е Иван Красини. Да напомним, че това е италианският каменоделец Франческо Красини, ръководител на групата италианци, поставили началото на този занаят в село. След като се оженва за върбешченката Станка, той приема името Иван и прякора „барабата“, което в наше село се превърнало в „барба“ и дава начало на рода Барбови.

Та, когато при дядо Барба идвали посетители и искали вино, той отговарял, че е малко възкисело и им наливал. Друг път, когато други искали оцет, им казвал, че е малко слабичък и наточвал от същата бъчва.

*Мито Нинов, брата на Дачо Паралията и Цено Даскала, влезе в историята на Върбешница с едно свое изобретение. Намира той едно празно шишенце от одеколон и го напълва със собствената си урина. Шишенцето е запазило част от аромата на одеколона и Мито го отнася на „расотката“ – мястото, където всяка вечер младежите се „разхождаха“ (известно още и като „движението“; то беше дълго около стотина метра – от завоя на шосето над Ярчов дол до там, където днес има вход от шосето към детската градина). Тук той „рекламира“ своята стока, учтиво и настоятелно молейки момите и ергените да си намокрят дланите и да си натриват лицата...

В н е д р я в а н е т о

С голям ентусазъм населението на Върбешница участваше в изграждането на водопроводната мрежа на селото през 1950–52 год. Добре е да се припомни, че каналите (шанците) за тръбопроводите в селото са изкопани от хората на ръка с доброволен труд. Особено тежка беше работата при прокопаването на шанеца между помпената станция и резервоара, тъй като на места пясъчникът излизаше на повърхността. Доброволност–доброволност, но хората ртябваше да бъдат организирани. Най–изявен участник в „агитацията“ за копаенето беше Илия Ненков. Рано сутрин той обикаляше улиците и „подканяше“:

–Кирка, лопата, мъж на водъта! Ако не: панджак, торбица, кантоня! (опанждак,торбичка, затвора – бел. ред.)

*По време на изграждането на Химкомбината във Враца доста върбешчени работеха на този обект. Сред тях беше и Мато Рендака – мъж здрав и старателен, но не винаги – съобразителен. В рейса между Върбешница и Враца Мато с гордост разказваше един случай. Техническият ръководител му дал задача да притегне едни гайки към фундаментните болтове на някакви колони. И поръчал на Мато да стяга „до скъсване“, след което да върне четвърт оборот на гайката. В края на работния ден членовете на бригадата докладват на техническия за изпълнението на задачите им. Мато се явява последен, изпотен и запъхтян и заявява, че всички болтове, както е поръчано „са скъсани“.

Да поясним, че болтовете са били с диаметър 14 мм. и че са...стоманени.

*Ристо Иванчов поканил Вуто Гьоргьов да му изкопае някакъв шанец. Тая работа на село се върши по предварителна уговорка за цената и никога не се заплащаше като в държавното предприятие. Хазяйнът пита Вуто съгласен ли е да му заплати 30 лева. Вуто отговаря:

– А, не! По тоя параграф я съм е..н! Има си норми!

Когато свършили работата и „спазили нормите“ Вуто заработил 15-ина лева, но Ристо великодушно му платил това, което предварително е обявил.

Р е з у л т а т и

Петър Горанов иска да бъде в крак с модата на своето време и решава,  при измазването на къщата, да му бъде изографисан лъв. Намерил майстор от Враца, докарал го да види мястото и работата, да се договорят за цената.

–Колко ще струва работата, майсторе?

–А, зависи от много работи, но най–много от това как искаш лъва: вързан или отвързан.

–Добре де, колко ше струва вързания и колко отвързания?

–Вързаният е 500 лв (цената е примерна – бел.ред.), а отвързаният–200 лв

–Е па, за какво ми е вързан лъв, нарисувай го отвързан.

Приключил работата врачанският майстор, получил си парите и си заминал. След няколко дена се излива силен дъжд и отмива нарисувания с постни бои лъв. Петър намира майстора от Враца и му се жали. Художникът се извърта:

–Та нали ти, Петре, искаше отвързан лъв. Той е избягал!

*Пенчо от Боденец дълго време беше фелдшер във Върбешница. Той разказваше, че някой от съседите подкокоросал дедо Васил, че Пенчо дава някакво лекарство, от което техните бабички, задоволени нощем, на сутринта си слагали цвете на ушите. Това и забелязал дедо Васил. Когато фелдшерът минавал покрай тях, майсторът си направил устата да му даде и на него от този цяр. Пенчо схванал майтапа, който са направили съседите с дедо Васил и „налял масло в огъня“ – има той нещо и може да му помогне. Само че трябва да внимава, да взема по половин лъжичка от прахчетата, които ще му предостави. И след ден–два дава на мераклията прахчета английска сол.

След известно време Пенчо отново минава покрай къщата на дедо Васил. Води се разговор.

          –Добър ден, дедо Василе! Как си?

          –А, добре съм, Пенчо.

          –Как беше лекарството?

          Дедо Васил излукавил:

        – Абе, ти добре ми казваше да взема само половин прахче, ама я нали съм си аджамия, сипнах две прахчета. Пак добре, че лекарството подейства отзад; ако беше действало отпред, щех да изтумба бабичката...

* В края на 40-те години на XX век с. Върбешница е електрофицирано и, естествено, и „Падина“ светна. Когато изпробвали осветлението, Лишо Киновеца и Окналията веднага счупили гасените лампи и подпийнали по случая. След час–два осветлението е изгасено и къщите им остават на тъмно. Стрина Цона, жената на Лишо Киновеца му „нарежда“: „А сега, запали свещ, та децата да се наядат!“

*По някое време жените на село замениха ватираните си гащи с по–модерните кюлоти (още нямаше бикини). Такива „модерни “ гащи си купила и Пеца Беровска. По пейките това веднага се коментира. Когато тя повесила праните кюлоти да съхнат, леля Донка Ценова се „усъмнява“:

На ВИСОКИ  Д Л Ъ Ж Н О С Т И

С принос в  м е д и ц и н а т а

Ангел Пенин дълги години беше санитар във Врачанската болница. Човек обстоятелствен в своите разкази, той понякога преувеличаваше своето участие в лечебните процедури. По време на една лекарска комисия за оценка на новобранци, младежите, естествено, говорят на висок глас. От една стая излиза бай Ангел и се „разпорежда“:

          –Ей, момчета, млъкнете! Пречите ни да работим с професорете.

          След като бай Ангел се върнал при докторите, един новобранец пояснил:

          –Абе, не пречете на „професорете“ да помагат на бай Ангел да чисти лайната на болните!

P.S.В бръснарницата бай Ангел Пенин се хвали:

–Имахме тежък случай в болницата. Събрааме се сички докторе, но не можааме да земем правилно решение и да помогнем.

*Най-изявена специалистка по женски полови болести беше баба Пенка Марковица. „Работата“ си тя вършеше безплатно. Е-е, по време на изражданията родилките ѝ подаряваха по пешкир и някой сапун. Казват, проблеми при тези манипулации в селото нямало.

Виж, за помятанията (абортите), казват, имало усложнения. Все пак инструментите ѝ били малко примитивни.

Има съмнение, че баба Пенка, без да желае, естествено, отровила дъщеря си, родилката Надка. Занесла на младата жена–майка прясно мляко в бакърен съд. Изглежда, или млекото не е било прясно, или съдът не е бил калайдисан. Божа работа!

*Да не казваме голема дума, ама най–значителното медицинско постижение на върбешчени е операцията, която е извършил Ивайло Аврамов върху телесата на колегата си Ботьо Господинов. По обяснението на автора операцията е извършена в условията на работната им канцелария в Химкомбината. Участието на медицинско лице (сестра) се е ограничило с даването на подходящи за целта спирт, кислородна вода, марли, памук и риванол. Потърпевшият се е оплакал, че е захапан от кърлеж в района на ректума (по върбешки –„гъза“). Операторът Ивайло успял да се справи със задачата за около два часа, включително и времето за упояване. Оперираният Ботьо малко е виел на зла гад, но не се е бил с оператора.

Накрая всички медицински консумативи са използвани – къде в кошчето, къде в гърлата...

*Казвам се Георги Гешев. Като редактор на този сборник си позволявам това „вмъкване“ в съдържанието му. Помня случка, когато в село, до нас, където сега има електрически стълб, имаше нещо като фургон с немци. Един немски войник един ден ми лепна една банкнота на челцето. Помня и минаването на съветските войски. Ако не ме лъже паметта, имаше няколко руски войника в къщата на дядо Цено Манчов. Бил съм на почти три години.

Хората от село знаят, че баща ми, Христо Гешов, беше инвалид. При злополука в кариерата през лятото на 1947 година левият му крак е счупен, а впоследствие – отрязан до коляното. Бил съм на близо шест години. Но не помня как баща ми се движел с два здрави крака, като всеки човек с нормално телосложение. Помня как няколко човека го внесоха през дървената портичка с едно одеало, в което той лежеше и пъшкаше. Следващият спомен е от следния или по–следния ден, когато един знаменит „правилец“ от Влашко село (Царевец), забравил съм му вече името, седеше в северозападния ъгъл на собата, пред него имаше кана с вино и една пълнена кокошка. Беше увил около крака на баща ми едно приспособление от летвички, обвързани със здрави върви. Четирите краища на вървите бяха дълги около 1,5 метра. От всяка от двете страни на крака на човека, хванали по два краища на вървите, стягаха двама мъже, всичките – по-млади от баща ми, който беше на около 30 години. До изпотяване. И се сменят. До ново изпотяване. И, струва ми се, докато свърши кокошката и виното. След два–три дена баща ми започна да агонизира.

          Съседът ни, Мишон Крусака постоянно се интересуваше за състоянието на баща ми. В един момент майка ми не издържала и му казала, че пострадалият постоянно пищи. Мишон бързо долетя, пуснаха и мен в стаята. Не ми се иска да описвам каква картина на този крак е останала в паметта ми. Помня как Мишон се развика („Ще уморите човека, бе, хора!“), бързо извикаха съседи, нареди им да срежат вървите, а на брат си Христо – да впряга кобилата (нямаше друго превозно средство) и да се отива в болницата. Лекарите са били категорични, че ако пострадалият е бил докаран при тях в деня на инцидента, кракът, макар и сложно счупен, е трябвало да бъде спасен. Както и че, ако кракът не се отреже, след няколко дена краят ще е фатален.

Мисля, че „правилец“ на баща ми е Мишон Крусака. Той беше природно разумен и волеви човек, който предизвикваше респект у околните. Смея да кажа, че до края на живота на дядо Мишон цялото ни семейство, включително и жена ми Пролет, сме уважавали и, с каквото може, помагали на вече престарелите дядо Мишон и баба Костадина. Баща ми доживя до 87,5 години и единственото му сериозно заболяване беше един бронхит, резултат от силна простуда.

Защо разказвам това? Смятам, че отличителна черта на съвременния човек, в т.ч. и на върбешкия жител трябва да е грамотността, нивото на знанията ни. В този смисъл разказът за дядо Мишон може да поставим там, където описваме училището и нещата около него. Изхождайки от личния си „опит“ в последните десетина години (доста доктори са се занимавали с вътрешностите ми),  надделява мнението ми за нивото на съвременната медицина. Не пожелавам никому отблизо да се запознава с това ниво, но, ако му се случи, да се опита да го сравни с миналото си. Има и още нещо.  Каквото и да се чува за нашия медицински персонал, трябва да му вярваме и му се доверяваме. Ето защо реших да поставя разказчето си в раздела за приноса ни в медицината (дядо Мишон!). И като благодарност към многото лекари, сестри и медицински персонал, тръгнали или свързали живота си с Върбешница (около 30 човека).

И з д и г а н е  в службата

Когато Начо Стаменовски завършил семинарията за поп, жена му обяснява на жените от махалата:

          –Мъжът ми завърши за градски поп. Не сакам пиле да ми писка, не сакам прасе да ми гръцка!

...Добре е да си спомним как на Гергьовден се освещаваха печените агнета на християните пред оброка „Св. Герги“...

*Тошо Калинката живее на село, а неговият роднина и приятел Цветан Ценов е офицер в Сливен. Отвреме–навреме двамата си обменят писма. В тях Калинката съобщава за новостите от Върбешница. Едно от писмата завършва приблизително така: „Братовчед, аз се издигнах в службата. Направиха ме началник на отдел „Курварство“ в селото. Назначиха ме за бикар. Ще отговарям за селския бик и селските крави. Приемната ми е в бикарника край село. Там можеш да ме намериш“.

Производствена  х а р а к т е р и с т и к а

Мара, жената на Вуто Гьоргьов, не се отличаваше с особена красота, по–точно – не беше хубавица, още по–точно – беше грозна. За фелдшера Пенчо се говореше, че си падал по женската част. По този повод пред жени от улицата Мара декларира:

              – Па оти тека приказват за Пенчо? Я колко пъти съм одила при него – и никога не ме е закачал!

*Синът на Ваньо Иванчовеца, Христо, завърши право и е практикуващ адвокат в София. На въпроса какво работи синът му, Ваньо спокойно отговаря: „Айдукат“.

*Марко Гьоргьов беше от възбедно семейство. Когато бил малък, Марко често изпитвал глад и все търсел да хапне нещо, особено каша. Майка му обяснявала, че нямат каша, но Марко си знаел: „Има–нема, каша сакам!“

Бай Марко беше работлив и общителен човек, имаше шест деца, построи си и къща в края на селото. Той беше кантонер и отговаряше за шосето от Върбешница до Горна Кремена и от Върбешница до Боденец. Шанците му винаги бяха почистени. Марко Гьоргьов нямаше помощници, а техниката му се състоеше от една лопата, понякога – кирка...А-а, имаше един кантон в Заминец, там отглеждаше и зеленчуци и овошки.

*Един приятел попитал Пенчо фелдшера дали са пораснали момичетата му. Пенчо отговаря:

–О, те станаха вече за любов.

Не е много удобно да кажем коя дума, вместо „любов“ е употребил Пенчо...

В Е Ч Е Р И Н К И  и ТЕАТРИ

Най-изявеният върбешки актьор Георги Андреев решил да направи актриса и жена си Пешка. Провел ѝ „обучение“ в къщи – да си научи репликите, а това, което е в скобите на текста – да се извършва, а не да се изрича. Научила си тя репликите, намерила си и „сценичен костюм“ според пиесата, ама на сцената все нещо я притеснявало. Знае се, че за подсказване на реплките на актьорите във върбешката сцена има маскирана дупка, в която се разполага...суфльорът. Във въпросната пиеса героинята целува главния герой и тогава напуска сцената. „Героинята“ (Пешка) си казва репликата, но не целува „главния герой“ (Георги) и не излиза. Суфльорът подсказва: „Целува го и излиза“. След няколко подсказки пишман–артистката казва: „Целува го и излиза“. Тук вече селският „професор по актьорско майсторство“ Георги Андреев не издържа и на висок глас...напсува жена си.   

Пешка се „разлютила“ и на върбешка сцена се разиграват кавгаджийски „сценки“, които превръщат актьорите в истински комици. 

*Манчо Мицев и жена му Мара бяха дългогодишни, заслужили учители във Върбешница, както и активни читалищни дейци, особено – актьори: участваха в почти всички пиеси, подготвяни и представяни на върбешка сцена. В една пиеса Манчо играе змей, а Мара е суфльор. При някакъв диалог Манчо си е забравил репликата и замълчава. Мара му подсказва, ала Манчо не я чува, напряга се, но...мълчи. Мара отново подсказва, вече с по–висок глас, на първите редове в салона се чуват нейните слова, само Манчо не чува. Мара е настоятелна: „Манчо, ти си Манчо, змей си!“. И тук следва „репликата“ на Манчо Мицев:

–Ти си, Манчо, змей си!

Смях в салона...

P.S.В подобна „сцена“ е участвал и Гошо Кинкирика. В някаква пиеса му подсказват, че трябва да се смее. И той „послушал“ суфльора, казвайки: „Ха, ха, смее се“.

*Най–добър актьор на „Падина“ беше Иван Турлака. Той съперничеше на Георги Андреев, Бона Шиъшка и Гена Рогашка. А външната му прилика с Георги Парцалев донякъде, спокойният тон на говора и на място казваните лафове, го правеха незаменим разказвач. Та, разказва той за едно посещение на върбешката театрална трупа в с. Веслец. Селото, както знаем, се състои от няколко махали, имаше едно училище, в което нямаше сцена. Домакините са „построили“ сцената на една поляна. На височина 60–70 см са положени патоници от волска кола, разположени върху „конструкция“ от забити в земята колове, свързани с няколко яки върлини. Вместо декори са закрепени свинакови, лескови и липови вършини и клони. Не си спомняме пиесата, играна на веслешка „сцена“. Турлака казваше, че един от главните герои в нея играел Цеко Ангелов – също добър актьор. В един момент, когато бил на подиума от патоници, Цеко трябвало да напусне „сцената“ гърбом. Ненадейно той се оказал на края на една патоница.

Иван обяснява: „Она, пустиньята, се дигна и удари Цеко по челото и он падна по гръб. Веслешчене помислиа, че така требва и започнаа да ръкоплескат“.

Л ю б и т е л и  или професионалисти

По пътя между Враца и Върбешница има различни отклонения към ливадите. Врачани използваха тия ливади за кърска любов. Пътуват от Враца към село Ботьо Господинов (Боно) и Ивайло Аврамов. Когато отминават разклонението за Косталево, Боно предлага на Ивайло:

–Вангеле (защо ли така го нарича), що не вземем една женска забрадка? По пътя един от нас ще се забради, та пътниците, които ни настигнат или срещнат да помислят, че отиваме към ливадите – по любов.    

*Сенокос е. Мъжете косят, младежите събират изсушилото се сено, старците правят купите. Ако дедо Аврам Ненчов не е направил чудесния боб, на пладне всеки вади по нещо за ядене от тотбичката си. Мъжете сядат на някоя полянка, а недалеко – на полянка с туфички, сядат и младежите: хем могат да се крият, хем могат да подслушват. В един летен ден на полянката за „възрастни“  са насядали Георги Андреев, Иван Коновеца, брат му Гено, Мито Кюпа, Илия Рендака, Христо Лишков и др. Обядват и си приказват. По някое време Христо Лишков обявява, че тия дни в двора си е утрепал един смок, дъклъг четири метра. Мълчи се малко и Мито Кюпа пита Христо:

 –Е, как четири метра бе, Ристо? Ти мери ли го? – Христо:

–Абе не съм го мерил с метро, ми тека – на крачки.

Намесва се Гено Коновеца:

–Ристе, гледай колко са четири метра – от таа та чак до онаа туфа! Не мое да е толкова дълг тоа смок! – Христо:

–Добре бе, мое и да не е бил четири метра, ама три имаше.

Малко се мълчи и се обажда Иван Коновеца:

– Ристе, такива смокове нема у нашия топрак. Не мое да е три метра. Направи си го като наште смокове. – Христо се колебае:

– Добре бе, мое да не е бил три метра, ма два и половина беше.

Илия Рендака „помага“ на Иван Коновеца:

– Ристе, свали още бе, човек. – А Христо:

– Беше два   метра. И не свалям повече и сантим.

Тук, вече, се намесва Георги Андреев:

– Ристе, направи си го като наште смокове, бе човек! За какво ни е толкова голем смок?!

М У З И К А  и ТАНЦИ

Гордост за Върбешница е „музиката“. Първата музикална група в селото е създадена през 1922 година. Дълго време тя носи името „щърбанова“ – по името на тъпанджията Вуто Иванов Лъжовски.

Вуто Лъжовски (Щърбия) се родил с дефектна горна устна.

*В читалище „Развитие“ във Враца се провежда окръжен преглед на художествената самодейност. След забележителното си представяне гайдарят Васил Минчов на няколко пъти е извикван от публиката на бис. При поредното си явяване на бис, дядо Васил пристъпва много напред по сцената и в един момент пропада между авансцената и парапета пред първия ред на салона. Краят е щастлив, защото музикантът е паднал върху гайдата и не се е контузил.

          Е, гайдата малко посвирила...

*Тошко Найденов и Мато Аврамов бяха приятели и изявени музиканти. Върбешката музика често свиреше в селото по различни поводи. Това създаваше авторитет на музиката и музикантите, пък и понякога им се плщаше. (Най–чести „консуматори“ на музиката бяха младежите). По някое време в село се появи „модерен“ музикант Йордо. Той беше певец и свиреше на китара, а това се харесваше повече на младежите. „Заявките“ за музиката намаляха. Йордо живееше в една къщичка, която се намираше в Ярчов дол – между домовете на Илия Гьоргов и Курто Лаков и недалече от Тошко Найденов. Тошко замисля как да „отвее конкуренцията“. Отива при Мато и му обяснява, че в момента Йордо не е в село – да влязат и да потрошат китарата. Мато е навит, но предлага да вземат още един музикант – Ико Кулин (Христо Вълков – бел. ред.). Естествено, че може – наш човек е. Тройката е пред дома на Йордо. Решено е Тошко и Мато да влязат вътре, а Ико да стои отвън и да оглежда. Намерили бързо китарата и я изпотрошили. Доволни, Тошко и Мато излизат и предлагат бързо да се офейка. Само че Ико ясно се изразява:

–Е сега ви фанах. Я не съм трошил нищо. Ама я сичко знам. За да си мълча, ше ми бъдете длъжници. Много има да черпите!

На   П А З А Р А

Четвътрък е пазарен ден в Мездра. Открай време голяма част от върбешчени не пропускат четвъртъка. Ето няколко истории:

1. Бай Тано Цветков продава яйца на пазара. Клекнал е зад кошницата без да съобрази, че панталонът му е сцепен на едно неприлично място, а и човекът...си няма „вътрешни гащи“. Отвреме–навреме бай Тано се провиква: „Пресни, пресни яйца!“. Минаващите покрай него жени се подхилват и отминават продавача.

Минава някакъв зевзек наблизо и се „намесва“: „Дъртия, тия в кошницата може и да са пресни, но ония, дека ги е натиснал гъсока, май са запъртъци!“

2. Пена Борковица имала навик всеки четвъртък да минава през сладкарница „Роза“ (намираше се там, където днес е сградата на Общината). Преди да отиде на пазар, жената отива в „Роза“ и се нарежда на опашката от хора. Всеки бърза, защото е тръгнал за работа. Всеки се е подготвил с искане и пари – защото бърза: кифла, милинка, баничка, кисело мляко, боза...Стрина Пена постоянно занича във витрината, а редът ѝ дошъл. „Вие, другарко?“ – пита продавачката. Тук стрина Пена се запънала – тя е забравила как точно се казва онова, което тя харесва. Отново се обръща към витрината, а от опашката я подканят да побърза, защото хората бързат. Стрина Пена още повече се обърква. Продавачката нагнетява обстановката: „Другарко, моля ти се! Какво искаш? Хората ще изпуснат началото на работния ден!“. Тук следва сакралната реплика на Пена Борковица:

– Абе, момиче, дай ми от онова, дека ми даде миналия четвъртък.

3. В един ден на късната есен Вуто Гьоргьов си купил от пазара калпак. По този случай се почерпил с приятели и се задържал до късно. Пристигнал във Върбешница по тъмно.

Къщичката на Вуто е в края на селото и жена му Мара е залостила външната врата. Вуто чука на прозорчето – да му се отвори. Мара поглежда през прозорчето, вижда непознат калпак и се развиква:

– Нема го Вуто, нема го! Маиньяй са!

На СЪБОР по  С Е Л И Я Т А

Лишо Гегата и жена му Тотка са на събора в Косталево. Той обичаше да попийва. Домакините са наредили мезета и постоянно канят гостите да пият, най–вече – ракия. Тъкмо Лишо да вземе чашката и Тотка се намесва: „О-о, той Лишо ракия не пие!“ Човечецът така и си останал „на сухо“. Свършило гостуването, качват се Лишо и Тотка в каруцата и потеглят за Върбешница. След излизане от Косталево Лишо спрял каруцата и помолил Тотка да слезе – да види нещо по едно от колелетата. Тя изпълнила молбата на мъжа си, а той ударил коня и потеглил, казвайки: „Лишо ракия не пие, а Тотка в каруца са не вози!“

Жената се прибрала пеша в село.  

*Мано Облака и Цендо Джопа бяха съседи и приятели. Те имаха „репутация“ на издръжливи пиячи и ядачи. Манчо (Мано) имал леля в Горна Кремена. На Гергьовден е съборът на Горна Кремена. Мано предлага на Цендо да идат на „сбора“ на леля му. Отиват. Около обяд двамата са при лелята. Тя им предлага да започнат с чорбица. Гостите са забелязали готовото печено агне и Мано заовърта, че бързат, но от печеното биха опитали. Женицата непредпазливо поставя тавата на масата, естествено – и винце. „Издръжливите“ мъже така хапнали, че от агнето останали кокалчета, а от котлето с вино – нищо. По някое време Мано обявява: „Лею, ния ше идем до орото, да се видим с кременчене, а на връщанье ше са отбием да си земем довижданье“.Мано и Цендо удържали на думата си. На тръгване за Върбешница минали покрай дома на лелята. Само че...на портата намерили голям катинар.

ВЪН  ЧУЖДЕНЦИТЕ от СЕЛО

Наши гости

Често от София на Гошо, сина на Христо Гешов, идваха гости – негови приятели. На един Първи май групата „малко“ прекалила с престоя си. На третата сутрин един от гостите се измъква от механата разчорлен и с кръвясали очи. Бай Христо седи на каменната маса. „Гостенинът“ пита:

          –Бай Христо, къде беше чешмата – да си измием очите?

          –Ама вие очи имате ли? – контрира Христо.

*

           Из Върбешница често се навърташе един „търговец“ от Мраморен – Петър, влах или циганин, или и двете. Той имаше особен изговор на речта си, приказваше отличително меко (напр.: „вриетиено“), често спестяваше истината – за сметка на заблуждаваните върбешки жителки. В чувала си Петър носеше най–различни ръчно изработени дървени изделия: вретена, лъжици, гаванци, кании, совалки, макари и др. Един ден Петър Влаа спира пред дома на Иванка  Господинова и започва да „откровеничи“. След като наковладил за нещо Янка „Костина“ (Костова – бел.ред.), Петър рисува на слушателката си своя мечта. Как той иска да умре, ама да умре с нея; как иска да го закопат, ама в един гроб с нея и т.н. Съобразителната и смела Иванка се изхитря:

              –Петре, оти се не маанеш оттука, че след малко от работа се връща мъжа ми Тошо и пъкя ше ти се види нанагорен!              

              И Петър Влаа послушал Иванка Господинова...

*На 9 септември 1966 година Ваньо, синът на Христо Иванчов, довежда на гости на село руснака Гриша Жук. Сядат в кухнята, където е отрупано с мезета и питиета. На кухненския шкаф, покрай семейните снимки, се кипри и една картичка на някаква красива актриса. Гриша се интересува коя е тая. Христо е изненадан от питането:

–Не съм я е..л да я знам!

  Неразбралият Гриша пита Гошо Юлин какво е казал хазяйнът. „Преводачът“ извърта, че бай Христо не знае коя е. А Гриша Жук апострофира:

–А-а, не е казал това!

Доц. А н а к и  С п а с о в  на гости във Върбешница

Доцент Анаки Спасов от ВХТИ „урежда“ с Гошо Юлин да си набави орехи от Върбешница. В този период Христо Иванчов беше пазач в ТКЗС-то. Синът му Иван съобщава на баща си за желанието на „професора“ и въпросът е уреден. Посочен е най–хубавият орех в близост до стопанството. Анаки Спасов и Гошо Юлин намират колибата на пазача, но него там го няма. Виждат уговорения орех и започват да берат плодове.

Гошо Юлин се е качил върху дървото, друса клонове, а доцентът събира каквото падне. По някое време из кукуруза се показва Христо Иванчов, съобразява нещо и с жестове около устата си показва на Гошо да си трае. Когато е съвсем близо, се развиква:

–Стой не мърдай! Ще стрелям! Кои сте вие?

Анаки не на шега е, меко казано, изненадан, а Гошо и Христо Иванчов се заливат от смях. „Инцидентът“ бързо приключва: „крадците“ са отведени в колибата, където им е връчена торба с олющени орехи...

P.S.Доцент Спасов изпробва върбешки орехи. А те, пущините, много костеливи. Доцентът се вайка: „Много са костеливи бе, Гошо“. Тук се намесва баща му бай Христо: „А, как така са кощияви? Ако сърцето на ореха се отделя от черупката без помощта на карфица, значи не е кощияв!“

РИСТО ИВАНЧОВ и синът му ВАНЬО

Случки на Ристо Иванчов

Ристо (както се казва в село) Иванчов се прибира към къщи и, когато минава покрай своя съсед Манчо Аврамов, го моли да дойде до дома му, за да му помогне нещо. След няколко минути Мато (както му казваха) и синът му Ивайло са в дома на съседа. Той ги кани да седнат и да обсъдят как точно да му помогнат. И междувременно казва на жена си (Христана – голяма готвачка!) да приготви нещо за черпелък. След малко Ристана (както е прието в селото ни да се изговаря името ѝ) е „обкичила“ масата с ароматна пресна турта, сирене и други вкуснотии. Ристо пита жена си:

–Ристано, ти защо не питаш Мато за какво е дошъл?

Жената мълчи. Ристо уточнява (и по този начин показва каква е „помощта“):

–Праща го Тошо Ющака (друг техен съсед – бел. ред.) – на сгледа, да ти сака ръката.

Мато Аврамов и Ивайло са, меко казано, изненадани, а Христана, кисело усмихната, отвръща:

–Проклет да си, дано!

*След работа в кариерата каменоделците на групи се прибират към село. Някои групички бяха формирани „по интереси“: насочваха се към кръчмата, там ги чакаше ТФР-то (Тежък Физически Работник) от ракия, мента и мастика; имаше и такива, които си „подлагаха“ с нещо (от торбичката, или от тезгяха на кръчмаря) – за прокарване. Но...да не се отплесваме.

По–голямата част от работниците слизаха от Джугла и се спускаха по улицата покрай Гущови и Усковци. Вечерно време, както винаги, комшийките седят по пейките, разнасят масали и обсъждат минаващите каменоделци. Покрай такава една женска компания минават Ристо Иванчов и доста по–възрастният Цено Манчов. Когато двамата се успоредяват с пейката на Гущови, Ристо гръмогласно се...изпърдява. После се обръща към съпровождащия го бай Цено: „Машала, старец, не е та срам да пърдиш пред жените!“ Скромният човечец умира от срам, притеснява се и бързо избягва от компанията на Ристо Иванчов.

Само че жените проклетисали Ристо...

*В кухнята на Христо Иванчов след вечеря играят на карти синът му Ваньо, Цветан Мечката, Гошо Юлин и Ваньо Кадията. По–късно Христо се прибира, заварва картаджиите и най–вежливо и веселяшки ги поздравява. Гърбом към печката седи Цеци Мечката. Зад него Христо Иванчов си нацапва ръцете със сажди от печката, прави жестове на всички (без Цветан) да си мълчат и започва да се радва на Цветан: „О, мамино меченце!“ – и го гали по бузите. Всички се усмихват, даже и Цеци. Хиленето продължава до края на игрите до към два часа през нощта. Разделят се и се прибират по къщите. Без, естествено, да забравят „молбата“ с жестове за мълчание.

На сутринта рано–рано Гошо Юлин е събуден от тупурдия. Жената на Цветан Мечката се е развикала:

–Не го е срам! Уж учен човек! Как може така да го изцапат? Целият ми юрган е в сажди.

*Обяд в каменната кариера. Водят се разговори от всякакъв характер. Един ден Борко Цикача се похвалил, че жена му Пена на няколко пъти намирала пари на пътя: ту един, ту два лева, а един път даже пет лева. С висок глас се обажда Ристо Иванчов: „Я на моята жена съм рекъл – такива пари да не ги взема!“

Селото знаеше за някои „пропуски в поведението“ на Пена Борковица.

Картоиграчът Ваньо

Ваньо Иванчовеца (синът на Христо Иванчов) беше отличен картоиграч. Но най–силно впечатление оставаше начинът му на броене след числото десет: единаведи се (11), двенадупи се (12), тринагъзи се (13) и т.н.

*

В компания на карти са Ваньо Иванчовеца и Цветан, мъжът на Цеца Пенкина. По някое време Цветан се разнежва на тема секс, твърдейки, че без това не може да трае. Ваньо се интересува до колко често го „упражнява“. Оня му пояснява: „на чуждо“ – поне два пъти в седмицата. Ваньо се „интересува“ и дали Цветан остава доволен от „чуждото“. След положителния си отговор човечецът не знаел за следното заключение на Ваньо: „А, значи, добре те оправят“.

Роднините на Ристо и Ваньо

От Мездра за Върбешница пътуват Гошо Юлин, жена му и Ваньо Иванчовеца (роден през 1936 год.). След Боденец настигат Сийка, жената на Венко Пъдара (роден през 1951 год.) и спират колата, за да я вземат. Ваньо слиза, отваря вратата и елегантно кани Сийка: „Заповядай, стрино!“. Сийка се настанява, а Ваньо се интересува: „Стрино, как е чиче?“. Гошо е учуден, бащата на Венко е мъртвец. А попитаната обяснява, че е добре, повече време си почива в къщи и редовно попийва. „Да го поздравиш!“ – поръча Ваньо.

Гошо Юлин се интересува как така Венко, далеч по–млад от Ваньо, му е чичо. „О, ама ти не знаеш ли? Някога деда ми Найден прекарвал повечето си време на воденицата, а Ваца Петковица, бабата на Венко, често ходела „за брашно“. След време Ваца родила Любен (бащата на Венко). Той по едно време имаше имотни претенции към баща ми, но оня го изпращаше да проверява „документацията“ в гробищата – при дедо Найден. Е, затова Венко ми е чича“. Малко срамежливо Сийка казва, че е чувала за баба си Ваца, че е била шовърклива.

Никой от попитаните съседи на Гошо Юлин не можал да отговори на въпроса защо Ваньо казва на Венко Пъдара „чичо“. Той им обяснил, а Петкана Василова и Гошо оттогава се наричат „чиче“ и „стрино“.

С Е М Е Й Н И  РАБОТИ

Семейни  т а й н и

Лазо Шпиров (Лазар Спиров) беше доста небрежен към външния си вид и хигиената си. Жена му Рада постоянно му обръща внимание да се къпе. След многобройни „навивки“ бай Лазо се съгласява:

–Добре ма, ше си измия главътъ.

Обнадеждена, стрина Рада го насърчава:

–О, Лазо, да си измиеш и косите.

–Добре ма, ама нема да си мия очите! – заключава бай Лазо.

*

Борко Вутов и брат му Камен са ловджии. Борко се хвали:

–И наш Камен е ловджия, ама яде заек кога доде у назе на госке...

*

Всяка вечер, докато се вечеря, семейството на Манчо Аврамов обсъжда как е минал денят и какво трябва да се върши в следващия ден. Най–често „водеща“ в тази дискусия е жена му Вацка. Тя, обикновено, набляга на задачите за утре: да се оплеви лука, да се почистят цветята, да се извадят картофите и т.н. И още – да се свари сапунът. Тази работа изисква повечко майсторлък и време и често се отлага. Мато Аврамов обича да вечеря без да избягва и ракийката или винцето. Когато Вацка изрежда задачите, той слуша и понякога я подсеща:

–И сапуна, и сапуна. –И си посръбва... 

*

Бай Нино Мишонов беше човек на реда. И в работата и в къщи. Всичко трябва да се върши точно, правилно, с мерак. Самият той трудолюбив и стартелен човек, изискваше от околните същите точност и старание. Това се предаваше на всички около него в семейството. Дошло време внучката му, дъщеря на сина му Мишон, да се жени. Взема си тя Митко – от селата около Дунава. Момче също работливо и старателно, но без да знае всички „правила“ на бай Нино.

Около Коледа в дома на дядо Нино заклали свинята. Съгласно неговите „правила“ източили кръвта, взели „проба“, сложили я във фурната и изнесли свинята в съседна стая – на студено. Закланото животно трябва днес да изстине, а да се дере – утре, когато трупът ще е стегнат и по–лесно се дере. Бай Нино и „касапите“ са насядали около софрата с пресни мръвки и червено вино. Митко, млад зет, не участва в компанията, скучае и решава да свърши нещо полезно. Отива в съседната стая и с достатъчно майсторство одира свинята. Тъкмо завършва и в стаята се явява Мишон, тъст на Митко и син на бай Нино. „Леле, какво си направил?! Знаеш ли сега какво ще стане? Старият ще ни утрепе!“. Митко не на шега се уплашил. Но...когато „докладвали“ на „стария“ за извършената от младия зет работа, подпийналият „дедо Нино“ казал:

–Браво на момчето! Нека и ния да научим нещо от дунавските села!

Семейни  в о й н и

              Пена Борковица посягала на бой на мъжа си Борко Цикача – човек смирен. Казват, че един път някой заварил Пена в стаята им с метла в ръка. Пена крещи: „Петел ли пее в къщата или кокошка? Казвай!“. Натикан под кревата, Борко „неточно“ отговаря: „Е па, петел пее“. Пена се развихря с метлата под кревата: „А-а, петел ли, на ти петел! Там ще спиш!“.

              Борко се предава: „Кокошка ма, Пено, кокошка!“

*

Мито Начията не можел да търпи караниците между жените в къщи – неговата и тези на братята му. Помирявал ги не с думи, а с действия – отпасвал войнишкия каиш и започвал да ги налага по задника с металния край на каиша. Която е ударена, не може да бъде настигната, защото е избягала по улицата. Стигнал до вратника, Мито заключава:

–Он заека бега, бега, начи, ама пак са връща там, откъде е избегал...

*

Георги Алиев не беше най–трудолюбивият човек във Върбешница. Нещо повече, може даже да се каже, че не беше трудолюбив, а още по–точно – не обичаше селската работа. Удаваха му се обиколките: до Враца, до Мездра, по околните села; казват, и до Дунава стигал, и до Софийско. Дедо Алия, баща му, отвреме–навреме го съветвал и молел да се захване за някаква работа. Отношенията между бащата и сина, вероятно, се обтегнали.

Една вечер, както обикновено, късничко (но за вечеря!) Георги се прибира в къщи. Дедо Алия започва, както често се случвало напоследък, да му досажда, че е време да се работи, щом требва да се яде...Георги, изглежда, се обидил и „заплашил“ баща си:     

–Тате, това повече са не трае! Ша са делим!

Ама, изглежда, синът не очаквал отговора на дедо Алия:

–Добре! Зимай си палтото и излазай!

*

Дългогодишният кмет Васил Нечов си спомня...Личо Анков ще се жени за Гена – мома от Горно Пещене. Добре! Ама след три дена Личо води Гена в кметството при Васил. Младата булка била доста  посинена. Личо заявява: „Неща я таа! Прави какво знаеш с неа!“ Кметът разпорежда на Игнат Кондов (разсилния) да подири Васил Каменов (водарчика) и да се явят в общината както е редно. Двамата се явяват както е редно – с по една гьостерица в ръка. Кметът излиза, заключва вратата отвън и се отбива при пощаджията бай Мито Левака. След кратко време от стаята на кмета се чуват стенания и викове за помощ. Нищо не видял, Васил Нечов влиза в канцеларията си, посрещнат от „пообработения“ Личо. А он: „Бай Василе, много обичам Гена, зимам си я!“

          Спорът е разрешен...

Нашите  И Н А Т И  и  Ч Е Ш И Т И

На дедо Мито Коловски му казваха „Начията“. Това произтичаше от навика му вместо „значи“ да казва „начи“. Той беше човек инатлив, особено – в семейството, особено – към жена си, особено – ако тя направи някакъв пропуск.

Веднъж жената омесила хляб, който Мито не харесал. Това го ядосало и той я набил. Жената се оплакала в кметството. Кметът го вика да го предупреди да не бие жената. Изслушва го Мито, показва парче хляб, който не му харесва и накратко заключава:

–Начи, вие гусин кмете, константираш бит гъз. Ама он, начи, не е бит, а е само малко наплескан...

Други разказвачи твърдят, че кметът често извиквал в общината Мито Начията, защото снахите и братята му се жалили от побоите над жените. Та, тогава Мито Начията бил казал: „Начи, гусин кмете, ти си константирал, начи, че е имало бит гъз, ама он не е бил бит. Он, начи е само малко посплескан“. 

*

Един ден на Мито Начията не му харесала гозбата, която жена му всяка сутрин му приготвяла за работния ден. Размрънкал се той, а жена му го апострофирала: „Млого има да одиш ти с празната котлеварка, щом не аресваш яденьето ми“.

Няколко дена дедо Мито  ходел по къра с празна котлеварка..

*

Христо Барбов имаше някои странности. Едно лято Христо се изкъпва на „Селище“ и се прибира по врачанското джеде към къщи. Хората са бая изненадани, защото...бай Христо е чисто гол. Зяпачите се питат защо човекът е гол. Христо Барбов спокойно обяснява:

–Дрехите също имат нужда от почивка.

*

Наца, съпругата на Георги Марков и майка на Мато Нацин, била инат жена. Често се сопвала и не отстъпвала от разбиранията си. Една сутрин Наца ядосала Георги, той я блъснал и жената паднала по гръб. Ама не става, а вика и продължава да лежи. Георги излиза, защото си има работа по къра. По някое време завалял дъжд и той се завърнал в къщи.

Е, тука вече Георги Марков е „изненадан“ – Наца продължава да лежи по гръб и да мрънка, а по челото ѝ падат капки дъжд...

Л Ю Б О В

На пазара за  б у л к и

Лишо Гегата беше с физически недъг (имаше луксация на таза и кръста) и дефект на говора (леко фъфлеше). Поради това не беше фаворит (меко казано) сред женската част на младежите във Върбешница. Това не пречеше на Лишо да има самочувствие. Когато му докарали Тотка за жена Лишо занарежда:

–Е, Боже, защо сега не съм ергенин – да видат върбешките моми как се либи?!

*

Някога за булка роднините на младежа изпращаха при родителите на момичето годежари. Най–често работата била опечена предварително, договаряли се само сроковете  за ритуалите, чеизи и други детайли. Ако, обаче, е имало несъгласие от моминска страна, отказът обикновено се завоалирал, отговаряло се уклончиво, че момичето още е малко, че трябва да се почака и т.н. особено сложно било обяснението на бай Тано Цветков, когато годежарите на Перо Цеков поискали ръката на дъщеря му. Бай Тано не се опънал директно, а  „прехвърлил топката“ към...своя петел: бил много гърлест и надпявал всички петли в махалата.

          На читателя оставаме да разгадае алегорията на бай Тано...

*

След като почина бабичката му, Йото Беровица всеки четвъртък беше на пазар в Мездра. По едно време дътрият мераклия след пазарния ден довеждаше в къщи по някоя жена, обикновено по–млада. След няколко такива случаи майтапчийте от махалата се шегуваха: „Абе, Йото Беровеца пак си е довел бабичка!“. Други, пък, конкретизираха: „Да бе, ама они са бабички втора употреба!“

          А дедо Йото се гордееше: „На мене ми викат „Йото бабичкара!“.

*

През 1893 година, по случай сватбените тържества на княз Фердинанд и Мария Луиза е издадена луксозно оформена книга на френски език, в която са записани всички женитби в България между 4-ти и 11-ти април същата година.

В книгата е записано името на жителя на Върбешница Нино Марков – вдовец, 40-годишен, грамотен. Оженил се за Елена Гелина от с. Косталево – 42-годишна, вдовица.

М е р а ц и

Бай Христо Танов по едно време беше каруцар в ТКЗС-то. Покрай другото бай Христо беше...мераклия – обичаше да „обсъжда“ различни житейски ситуации, особено, ако са свързани с женския пол. Та, спрял е той каруцата си в стопанския двор, на място, където се движат превозни средства. Не само е спрял, ами и някъде се заглежда. Отблизо някой му прави бележка да види конете и да отмести каруцата от пътя. Бай Христо обяснява:

–Маани ги коньете, виж Перовото (жената на Перо Цеков – бел.ред.) каква гушка има!

Този лаф на бай Христо Танов, казват, бил изказан при друг случай. Когато беше звеновод в ТКЗС-то, по време на вършитба, съобщават на звеновода, че един от воловете умира впрегнат в колата. И тогава Христо Танов казва: „Какво като умира? Я виж Перовата Венка каква бела гушица има!“

*

Христо Барбов беше добре сложен физически, с правилни черти на лицето, може да се каже – красив мъж. Той беше примерен съпруг, даже – пуританин. Камена Пешова решила, че трябва да „обладае“ пуританина и дори споделила за това с Мика Селимица (също известна съблазнителка). Когато схванал намеренията на Камена, Христо я срязал:

–Камено, ти ако си к...а, аз курварин не съм!

О т м ъ щ е н и е

Тана Еринска имала петгодишна доста интимна любов с един ергенин. Накрая той се оженил за друга. Когато другите моми ѝ напомняли това и я съжалявали, Тана с безразличие отговаряла:

–Нали го използвах пет години като любовник.

*

Христо Кадията обичаше компаниите и по–малко – работата. Жена му Минка „обира парсата“ – работа и в къщи, и в градината, и по чуждите къщи, и на полето. Всяка вечер Ристо се среща с приятели – все отбор юнаци: Георги Цоцин, Ристо Иванчов, Бендо циганина...Те са чести гости на Пенка Марковица и Пена Борковица. А и са мераклии...

Не щеш ли Ристо се разболява и ляга на легло. Минка трябвало да ходи да копае кукуруз. На излизане жената слага на масата една снимка на Пена Борковица и казва:

–Ристо, я отваам да копам, а ти, ако нещо ти потребва, е я Пена – кажи ѝ да ти го подаде...

С Ъ С Е Д И  и  П Р И Я Т Е Л И

Из  „П а д и н а“

Тошо Господинов имаше силно развито чувство за хумор. Един ден комшията му Мито Беровеца му се жали:

          –Тоше, много ми са спи, сигурно ше вали.

          Тошо му обяснява:

          –Мите, ако вали дъжд, кога на тебе ти са спи, светът да е отнесен!

*

          Умерен, но свеж хумор в речника имаше Христо Гешов. Тъй като от млади години беше инвалид, по–голяма част от посочените по–долу случки ставаха в дома му или около него – на пейката. Дошъл Дачо Циганчето да подстриже, както обикновено, домакина. На каменната маса, наред с „инструментите“ на бръснаря, както обикновено, има чаша ракия. Подстригва Дачо и по някое време отбелязва:

          –Бай Ристо, без докачение, ракията ти не е лоша.

          Домакинът „реагира“:

          –Юле, я донеси още една чашка на Дачо!

*

Седи на пейката до портата Христо Гешов. По шосето се задава Вуто Гьоргьов. Тъй като Христо, предвид на своята инвалидност, един от първите в село имаше магаре и минаваше за „вещ магаретар“, Вуто го пита:

          –Ристо, дали ще ми умре магарето?

          –Оти бе, Вуте?

          –Оти нема какво да яде.

          –А, не бой се, нема сега да умре. – (А какво да каже?)

          Магарето на Вуто умряло след няколко дена...

*

          Минава покрай пейката Йото Беровица. Леко прегърбен от годините, той е опоясал някаква шарена кърпа. Христо го заяжда:

          –Йоте, ти, ако си една лазарка, цена нема да имаш!

 

Майтап, майтап, ама  с и р е н ь е т о  е с пари

Една върбешка компания с постоянно членство си правела сбирки, особено – след като прекипявало виното. Събират се хората в различни къщи – според реда на „членовете“. На стопанина, обикновено, се възлагало най–дейно участие в...мезелъците. (Е-е, не многобройни – като сега, но пък по–чисти и полезни – не като сега). Поредната сбирка е при Муко Зацин. Пиенето е достатъчно, мезетата по едно време са на привършване. Муко се опитва да „командва“ жена си Мария относно „снабдяването“ на масата. По някое време тя му дава знаци, че храната е на привършване, а утре децата няма какво да ядат, като и пари няма. Относно „финансирането“ Муко има вариант:

–Де ма, Мико! А дано ората да имат по един лев – да си платат сметката!

*

Някога във Върбешница имаше един „по–изявен“ пияница – Анче Тонов. По време на сенокоса и пластенето на сеното младежката бригада към ТКЗС-то сутрин се събираше на плояадчето пред кръчмата, където беше и автобусната спирка. Често младежите можеха да видят Анче от сутринта да се клатушка. На повечето хора това дори не правеше впечатление – нито на възрастните, нито на младите (не че сега такова „нещо“ прави впечатление). На пейката пред дома на Илия Барбов са седнали той и Мишон Крусака. Хора, сравнително заможни и разсъдливи, а Мишон – и човек на реда. Та, той се възмущава от твърде неблагоприличното „поведение“ на Анче. Илия Барбов му втълпява:

–Слушай, Мишоне! Колко повече има текива като него, толкова по–добре за текива като назе!

Какво ли би казал чичо Илия Барбов, ако можеше да види сегашното върбешко (па и българско) състояние на явлението (или подобни такива явления)?

И   н е п р и я т е л и

Вела Дилкова и Къта Илиева са съседки, а мъжете им са близки роднини от рода на Илиовци. Само че Къта е по–голяма чистница. Съседките се скарват за нещо и Вела отива при Донка Ценова – да се оплаче и да потърси помощ, защото Донка е роднина на Къта. Наговорила Вела сума „работи“ против Къта, но леля Донка по–късно си спомняше едно от изреченията на Вела:

–И ше ми са пренаса Къта, дека си мие паниците със сапун, като че ли е срала у них!

Да вметнем: по ония времена нямаше сегашните средства за миене – не само на село; но кавги винаги е имало – навсякъде...  

*

Откъм Враца в село влиза някакъв човек и се озърта за някой върбешченин. Бързо му провървяло – съглежда човек. Поздравяват се и врачанинът обявява за какво идва във Върбешница – иска да си купи прасе. „А, има! Тук наблизо. Е доле ше отбиеш надесно и ше питаш за Гоцо Вутов. Он има две прасета“. Човечецът намира Гоцо – той чука пред къщата си. Представя се и пита какви са прасетата, може ли да ги огледа и т.н. Гоцо Вутов подпитал: кой е насочил гостенина на селото да търси прасета при него. Оня му заобяснявал. Гоцо беше човек съобразителен и широко скроен. Без да се забавя, той казва, че животните му не са за продан и дава на врачанина един камък, като му казва: „Върни са при тоа, дека ти е казал тека и му дай тоа камик – да си удари онова, дека му е между краката.

Гоцо разбрал, че с него се е подиграл Борко Вутов. Борко беше умен хитрец, но не беше особено толерантен към хората – често неговите шеги граничеха с обиди. А самият той не обичаше да говори за своите „шегички“ от Югославия – като някакъв администратор (казват – кмет) в Пирот, по времето на  действие на българския окупационен корпус. Понякога се „шегуваше“, че не иска виза за Югославия, защото не знае дали ще се върне оттам...

СЛУЧКИ, ЕЖЕДНЕВИЕ И ИЗВОДИ НА проф. П Е Т Р О В

Спомени за дядо му П е т ъ р  А д ж и я т а (Хаджията)

          Дедо Петър беше страстен пушач – от сутрин до вечер лулата беше в устата му. С нея си и лягаше. Когато старецът заспи, лулата пада от леглото. Ако нощно време ще отиде до нуждника, най–напред ще търси лулата и ще щ разпалва.

          Веднъж дедо Петър и внук му Пешко (бъдещият професор по история) орат в „Училищното“. Когато изкарали една от браздите, дядото се сетил, че трябва пак да си „опъне“ от лулата. Търсил той из потурите, ама я няма. Човекът нямал у себе си резервна лула, а и наоколо нямало никой. Внукът му напомня, че е разпалил лулата в началото на браздата. Старият ветеран от войните се разпорежда браздата да бъде преорана. Пешко поема биволите и...лулата е намерена. Там, в началото на браздата.

          P.S.Джобовете на потурите на дедо Петър винаги били прогорени от лулата, тъй като той я прибирал в тях без да я чисти – да е готова за евентуално следващо разпалване. Заради дупките по потурите му някои комшии обичали да се шегуват със стареца. В такива случаи дедо Петър апострофира: „Па я тека си проветрам предните части“.

*

          Дедо Петър често се хващаше на хорото. Почти винаги, когато види на „музиката“ деца да играят, той се хващаше с тях на хорото.

На седенките старецът се надиграва с моми и ергени. При това, по време на хорото, нарежда: „Който се пусне, да умре майка му!“. Но когато се измори и напусне хорото, дядото заключава: „Мойта майкя и без това вече е умрела!“

Ако ли, не дай боже, на някоя мома да се развие връв от цървула, дедо Петър уточнява: „Тебе за снаа нема да те сакам!“

*

Когато срещне някой неопитен или непознаващ нравите му човек, и ако и пътят е наклонен, колата се движи по нанагорното,  дедо Петър „обръща внимание“ на коларя: „Ей, спри, едното колело се върти!“. Човечецът спира, вижда, че всичко е наред, но не може лесно да тръгне из нагорнището, та тръгва да търси помощ от комшии.

Ако някой върбешченин се опитва да спре колата на дедо Петър, защото едно колело се върти, хитрецът обяснява: „И на теб да ти завра в гъза текава ос, и ти ше са въртиш!“

Женска  л о г и к а

          Дедо Петър вижда, че Пена Борковица носи някакво гювече, пълно с лютика.

          –Оу, Пено, какво си правила ма, та дъното на гювечето е толкова изцапано?!

          Без да се замисля, Пена обръща съдинката – да види дъното. Ама лютиката се е изсипала...

*

В първата половина на XX век, при прилаганите техника и технологии, обработваемата земя на по–голямата част от върбешчени беше недостатъчна. В ония години да продадеш нива означаваше да оставиш семейството си гладно. Добре, че беше развито каменоделието...

Дашо Дикински не беше каменоделец, занимаваше се само със земеделие. Той имаше двама сина, които по някое време се заергенели. Земята ги изхранваше, но нямаха пари за „перчене“ пред момите. Оплакали се те на майка си и тя рекла на мъжа си: „Дашо, продай некоа нива, та да са видат децата у пари“. Практичният Дашо не изпълнил безумната молба на жена си.

Но...във върбешкия фолклор, когато ставаше дума за неразумна постъпка, дословно се цитираше Дашовица.

*

Къта Марковица работила на някаква нива във Веслеца. Паднала голяма градушка и тя си тръгнала по–рано за село. Когато се изкачила на „Кленовете“, жената се обърнала към север, където е и родното ѝ село Горно Пещене. Гледката била поразяваща. По–късно Къта разказвала: „От Веслеца, та ча до Горно Пещене, падна такъв град, че сичко побеле – да ти е мил свет да го гледаш!“

Бива човек да се радва на такива гледки, ама един селянин да се радва на градушка – е това върбешчени не можеха да простят. И Къта стана за присмех в селото, а думите ѝ се използваха за неща, които трябва да бъдат осъждани.

П р е д с к а з а н и е

          Имаше на село един мил старец – дедо Мито Гергов, бащата на братята Георги (Костиката) и Васил. Малкият Пешко често овчарувал с кроткия старец. Дедо Мито винаги се интересувал как се развива момчето в училище, до къде е стигнал. И постоянно завършва така:

          –И да не забораваш, че си пасъл овци с мене!“

Да си СПОМНИМ за  А Т А Н А С   Н Е Ш К О В

Атанас Нешков беше военен, а след това – граждански летец. Като такъв обикаляше света, но никога не забравяше Върбешница. При едно връщане от Лима (Перу), където бе летял с женския национален отбор по баскетбол (както бе „прието“ при гостуването му в селото ни), „Сиромах“ беше в кръчмата, черпеше наред, най–вече с цигари „Дънхил“, „Ротманс“ и други западни „вкусотии“.

А Дуро Рачов казва на своите партньори по карти Ваньо Кадията и Цеци Мечката: „Абе, наш човек, връща се от краа на света, а се държи като че ли сега иде от Крапец“.

*

Младите офицери Цветан Ценов и Атанас Нешков са в Мездра, ще изчакват транспорт за Върбешница. Атанас се сеща, че ремичката на часовника му е скъсана. Сеща се и за друго: че близо до училището работи един обущар от село. Двамата отиват  в обущарницата, Атанас обяснява какво му трябва и майстор Недко му казва да дойдат до час и си вземат ремичката. Така и става. „Какво ще струва работата, байо?“ – пита Атанас. „Абе, нищо. Ще черпите по едно на гарата. Ще дойда до половин час“.

Тук започва „нищото“. По една салата и две ракии. Една тенджера с кебапчета и няколко бутилки вино. Не помнят как са се прибрали на село.

     Цветан Ценов, Атанас и Калинката

След време „Сиромах от Върбешница ще казва: „Аз по–добре да бях си купил няколко часовника.       Да е жив и здрав!“

*

Пак двамата офицери Цветан Ценов и Атанас Нешков пак се прибират от Мездра   към Върбешница. Пийнали са, защото е зима, студено е, а и ще вървят нощем. Наближават крайните къщи на селото и Ценов предлага да се провери бойната готовност на неговите роднини. Минават по домовете на чичо му Ангел, на Манчо Ангелов и брат му Цеко...Никой не се обажда. Даже, като че ли, Цеко е „покрит“ от жена му Иванка...

Атанас предлага Ценов да се убеди що е бойна готовност, като обиколят „Македонския корпус“ (потеклото на Спирови е от региона на Македония и Албания). И тръгват. Събуден е бащата Нешко, той взема пушката (целият род са ловджии). Вдигат Лицката (Илия Спиров), той нарамва пушката. Минават покрай Мито Беровеца (техен приятел) и Нешко предлага да го събудят, нищо, че не е от рода и не е ловджия. „А, не! –отсича Лицката. – Днеска се карахме с него в калиера (кариерата – бел.ред“). В горния край на селото нарамва пушката и най–възрастният – Лазо Спиров. Остава Кондо. Викат, тропат, лампата светва, след малко групата влиза в собата, където се спи. Но Кондо го няма. Жена му обяснява, че е заминал по селията за поръчки (най–вероятно – паметници).

Помотала се за малко групата, но Атанас съгледал, че под леглото се показват обувките на Кондо, а зад тях – краката му. На излизане Атанас казва: „Стрино, кажи на чиче, кога ходи по селията, да се взема и краката“.

Бел.ред. Нещо подобно проф. Петър Петров разказва за Тошо Беровеца.

Информатори / Автори
Георги Гешев /Върбешница от България, от Северозапада, 2020