От извора на “Лудото езеро“ (откъдето сега Върбешница се водоснабдява) до моста след сегашния язовир в „Белчов дол“ по барата е имало пет воденици: Гулежката – под пътеката, която води към Крапец; Демяновата – малко по–надолу; Найденовата – около отклонението за Глухчовица; Комитската – почти по средата на язовира и Братуювата – срещу малкия водоем след язовира, почти срещу входа на съвременната черешова градина. По–възрастните жители на Върбешница помнят останките на Демяновата, Найденовата и Братуювата воденици. Легендата, която ще засегнем, е за Комитската воденица.
Казват, че е построена от някой си Тодор Тараланя – пришълец от село Гложене, Тетевенско. Той бил от родното село, защото бил убил няколко турчина, които зверствали върху сестра му. Тодор бил млад, едър, силен човек. Построил воденица и заживял с младата си жена. Когато се позамогнал, турците решават да го „рекетират“. Един ден двама турчина идват на място, но Тодор го нямало – бил по работа в Селимановия чифлик (между Върбешница и Крапец). След малко се чуло неговото покашляне – знак към жената, че се прибира и турците се скрили в околната гора. Когато влязъл в къщи, жената казала на Тодор за турците. Човекът ѝ казал да разпали по–силно огъня в огнището и, ако турците се появят, да казва, че Тодор е болен. Така и станало. Турците влезли, „болният“ пъшкал, а единият турчин се впуснал да премести веригата, която висяла над огнището, към по–силния огън – с цел тя да се зачерви и да я надянат на врата на воденичаря. Разбрал замисъла им, Тодор набързо става от леглото, хваща веригата, увива с нея двамата, поваля ги, обезоръжава ги и ги убива. Жена му изхвърля джепанетата и ятаганите на турците в реката, а мъжът отнася и заравя труповете им по ракошнишкия пущинак.
След години Тодор продава воденицата и се заселва във Върбешница, на „Бранище“, до пътеката за Крапец. Днес там са домовете на неговите потомци от рода на Тараланете...
*
По време на националноосвободителното движение през втората половина на XIX век, във Върбешница е създаден революционен комитет. Основатели на комитета са: Йото Вълков, Иван Лаков и Петко Петрински (от Долна Кремена). Дейни участници в организацията били: Тоно Мишев, Пенчо Марков, Вълко Мицов, Кръстю Мирков, Лишко Ерински, Петър Марков, Мирко Вълков, Иванчо Димитров и Томо Марков. Т.к. нямало откъде да се снабдят с пушки и пищови, върбешчани купували от Долна Кремена ножове, които изработвал потурченият циганин Муцо Метов. За тази си дейност Муцо е убит през 1876 година.
P.S.След Освобождението Народното събрание на България отказва поборническа помощ на съпругата и децата на Муцо Метов. Въпреки намесата и на кмета на Долна Кремена.
*
Сред хората със заслуги към Върбешница от турско време може би е редно да отбележим и един турчин. Когато в селото са поселени жестоките черкези, субашия (в най–общият случай това е управител на населеното място) във Върбешница е бил някой си Окналия. Българите често се оплаквали на субашията от безчинствата на черкезите. Окналията заповядал да доведат в конака всички мъже черкези, а на своите гавази – да им ударят по 25 тояги на гол гъз. След приключване на „операцията“ субашията обяснил на пострадалите защо са бити и ги предупредил, че при повторен случай наказанието ще бъде по–тежко.
След този случай отношението на черкезите към българите рязко се изменя към добро. От това време в историята на селото има и един парадокс. Работлив и справедлив черкезин бил някой си Докузан. Когато руските войски изгонили черкезите от село, нашенци видяли голяма прилика на върбешчанина Косто Михов с Докузан. Така е поставено началото на фамилията на Докузанете.
*
Върбешница и Ботевата чета...
Дедо Христо Илиовски разказвал, че на 31 май 1876 год., деня на битката на „Милин камък“, в двора им влиза група турци, водени от някакъв големец. Нареждат да им се приготви кокошка, пържена в масло, „бел мъж“ от овче сирене, мед и други вкуснотии, а за големеца – пресна турта. 18-годишният тогава Христо разпъва черга под дуда и около обяд започва да носи ястията. Тъкмо да приключи с носенето и в двора нахълтва турчин на кон и рапортува нещо на големецан по турски. Христо схванал, че става въпрос за някакви 200 човека–разбойници, които се бият с турски аскер около „Милин камък“. Без да вземе нито залък, големецът станал, звучно се изпърдял (това младежът много добре запомнил), скочил като ужилен на коня и свитата напуснала двора.
И още нещо, освен пръднята на турчина, не пропуснал в спомените си дядо Христо: че яденето не е пропаднало...
P.S. Има данни, че при нощуването на Ботевата чета на Колова могила в местността „Речка“ на 1 юни 1876 год., пред войводата са се явили четирима младежи от Върбешница с желание да бъдат приети в групата му. Без пояснения Ботев не ги приема – вероятно е виждал безмислието на предприетото от него.
А четиримата завършват обратния път към Върбешница в Крусашката кошара в местността „Китката“ (днес там е борова гора).
*
Името на Върбешница се среща в летописите на Освободителната война. Руските войски от лявата (главна) колона на ген. Леонов, командвана от ген. Клод, преминава през врачанските села Габаре, Камено поле, Горна Бешовица, Кален и Горна Кремена, където русите се натъкват на черкези от нашия регион. На дозорна група под командването на кап. Вилямов било разпоредено да разузнае по–нататъшния път на колоната към Враца. На разсъмване на 27 октомври (7 май по нов стил) 1877 год. във Върбешница ескадронът на Вилямов е пресрещнат от черкези. В настъпилия между двете страни бой остават живи двама черкези. Наред с убитите джелати от тази националност е убит и местният циганин Иванчо. Вероятно, защото е носел на главата си фес.
Руснаците оставят двамата черкези на безоръжните върбешки жители и отрядът заминава за Враца. Черкезите се измъкват от двора на Шуньовци, където били успели да се скрият и поемат към тяхната махала, намираща се в местността с днешното си име „Керкезкото“. Когато минавали покрай къщата на Иван Минов единият черкезин стрелял по жена му Стана, която държала в скута си дете. Уцелена била само жената, но на следния ден е спасена от пристигналите от Горна Кремена руски войници. Името на детето е неизвестно, т.к. след известно време то умира.
От 1877 година е следният факт. Когато виждат, че руснаците печелят повечето битки, част от върбешките черкези решават да се присъединят към войските на Осман паша в Плевен. Те насила заставят двама българи с волските им коли да натоварят покъщнината и семействата им и да ги откарат в Плевен. Кираджиите закарали черкезите, влезли в града и останали там до пленяването на Осман паша. От двамата в село се завръща само Гешко Илиев. Другият, чието име е неизвестно (знае се само, че е от Паюнговци и е брат–близнак на Илия Близнака от този род), не се е върнал и се води като безследно изчезнал.
*
На друго място отбелязваме, че населението на Върбешница между 1878 год. и 1944 год. е нараснало около два пъти. Пропуснахме да отбележим, че през това време нашите хора са участвали в пет войни. А на война най–често се раждат...герои. Някои данни за този наш героизъм.
През 1885 год. в Сръбско–българската война участват 30 души от Върбешница. Един е загинал. В Балканската и последвалата я Междусъюзническа войни през 1912-13 год. от Върбешница са мобилизирани 206-има човека. Загиват 11 души. В Първата световна война (1915-18 год.) от село участват 242-ма човека, загиват 29 души. В двете фази на Отечествената война (1944-45 год.) участват 52-ма човека, а загиват 3-ма души.
Общо мобилизираните по време на войните върбешчани са 530 човека, загинали са 44-ма души. А как да се опише героизмът на хората, които не са били по фронтовете, но са преживели мъките, мизерията и болестите на чужди нашествия, най-вече – на румънците. Край село още могат да се намерят следи от гробището, в което са погребвали болните от холера през войните от началото на XX век.
Още един път: на всички загинали по фронтовете и умрелите от войните – слава! На оживелите – хвала и благодарности за жилавостта на духа!
*
Дедо К у з о Н е д к о в
Родителите на Кузо Недков получават повестка, че той, войник в еди-кой си полк, воювал в еди-коя си рота, е загинал като герой на еди-коя си дата и на еди-кое си място. В къщи настъпва олелия, но...мъртвият си е мъртъв, а живите трябва да го почетат. Носят му деветини, двадесетини, готвят се за четиридесет дена. През нощта срещу 40-ия ден на прозореца на къщицата на родителите се чука. Майката се събужда и пита: „Кой е, бе?“. „Я съм, мале, синът ти Кузо“. Изплашена, майката вика: „Недко, ставай! Кузо се е вплътил!“.
Вместо за принос, паднало ядене и пиене за здраве и живот.
*
Събират се старци на някоя пейка и си лафят, спомняйки си младите години. Мине някой младеж и се „интересува“: „Абе, дедо Василе (Илия, Вачо, Мишоне, Георги или друг), ти къде беше кога падна Одрин?“. И се започва от мобилизацията на полка и се стигне до завръщането в къщи. Говори се предимно за българските победи в името на Негово Величество, не се „помнят“ загубите на войската.
Дедо Кузо Недков воювал на северния фронт, около Тутракан. Той патетично обясняваше случките от фронта, жестикулирайки при това с ръце, а понякога забравяше да намества дебелите си и замърсени очила, зад които искряха очите му. Та...на позицията за нашите войски възниква трудна ситуация. Трябва да бъде удържан противника, а при първа възможност – да бъде пробит неговия фронт. В такъв момент генералът вика при себе си двама полковници и Кузо и се разпорежда: „Ти, г-н полковник, с твоя полк, държиш отдясно; ти, г-н полковник, със своя полк – отляво; а ти, Кузо Недков от Стояновския род, самси – по средата! И нападаш!“
Герои о к о л о н а сНа фронта при Тутракан е ранен и Мито Иванов Лъжовски. Куршумът попада в паласките на войника, рикошира и засяда в бедрената става на десния му крак. Опитите на лекарите да извадят куршума са безуспешни и те го съветват чрез движения на крака да се измести куршума от ставата в мускула. Дали на войника и отпуска. По време на престоя на село Мито спазил препоръките на докторите и куршумът действително се „изместил“ от ставата в мускула.
Дядо Мито така си и умря – с куршума в тялото.
*
„Герой“ от войните беше и дедо Въло Левака. Децата слушаха в захлас притчите и се чудеха на героичните му действия. Те започваха да се съмняват в приказките му в момента, когато дедо Въло хващаше от въздуха турска граната и я хвърляше обратно в противниковите окопи.
Само че...след години внукът на дедо Въло – Гошо, казваше, че при Одрин старият е бил готвач.
*
Дедо Въло Левака беше известен с широко и задълбочено използване на хиперболата (по върбешки – лъжата) в своите разкази. Слушателите му имаха чувството, че и той си вярва. Но един път те били „уплашени“ от един негов разказ...
От „Размерец“ към „Кленовете“ пъшкат воловете на дедо Въло – шейната му е яко натоварена с дебели дърва. След „Кленовете“, където следва нанадолнище, изведнъж воловете са изплашени от нещо. Когато едва ги успокоил, дедо Въло бил бая изплашен – около плазовете на шейната се виели и съскали няколко змии и смокове.