В района, заключен между селата Камено поле, Бресте, Реселец, Карлуково и Кунино, действала хайдушката дружина на Вълчан войвода и поп Мартин. Селата били войнишки, турците – малко, войскови гарнизон нямало, а местностите наоколо са осеяни с пещери и пропасти. В тези отлични скривалища хайдутите криели завзетата плячка от пътищата, водещи към Плевен, Оряхово, Търново , Ловеч, Враца, Берковица и Видин.
Вълчан е бил смел и свободолюбив. Когато майка му го приканила да се залови за мирен труд, да оре, да сее земята, непокорният българин отговорил:
- Гора се, мамо, развива,
развива и раззеленява,
мойто се сърце налива,
мойто село е гората,
дълбоки пещери – къщата,
а бял камък – възглавка,
зелена морава – постелка,
зелена гора - покривка.
Саможертвената преданост в борбата за общото добро у Вълчан войвода е събудила възторга на народния певец, разказващ за привързаността на Вълчан към гората, закрилница на хайдутите и към пещерите, криещи заловеното османско богатство. Освен пещерите в местността Хърчене за укритие са използвани и пещерите Хайдушката дупка и Имането в местността Сида, пещерата Гълъбарника на платото Рудината и пещерата Татаркинята в местността Голям дол. Местните иманяри непрекъснато търсят скритото от хайдутите злато, накити и монети...
***
Легендата за Радина пещера разказва за драматичната любов между Рада и поп Мартин. През вековете кунинчанката се славела със своята красота. „Бяло лице с черни вити вежди, черни дълги до нозете коси, сплетени в тежки плитки, пленителна и свенлива усмивка, а гласът- звънък, омайващ, сякаш славей пее. Под стегнатия сукман се вият стройни бедра и гъне тънка кръшна снага, а под бялата й риза с пъстри шевици напира едра гръд” – така народният творец рисува Рада от стария Томчовски род. Млади и стари се спирали да я погледат, а тя, сякаш събирала цялата красота на селото, вдигала очи само за да поздрави и свенливо отминавала. Задявали я ергени, момци се надпреварвали вода да й напият, когато се връщала от Пишурката, но с всички тя била строга. Бащи и майки дохождали да я искат за синовете си. Дошли и сватовници от чорбаджийския чифлик, но и на тях Рада отказала. Разделило се селото на две. Старите упреквали родителите й за пропуснатото хаджийско богатство, а младите я защитавали.
„И до ден днешен не се знае откъде е изникнал по нашите места тоя страшен хайдутин. Сестра ли имал похитена, майка и баща ли са му отнели турците или са посекли милия му братец, та той хвърлил расото и с такава омраза захванал борба с поробителите... Кръстосвал непокорният поп надлъж и нашир нашето землище: на север в Хърчене ще замръкне, към Стоенските кошари ще го залаят кучета, на юг в Сколдиня ще осъмне. Посред бял ден ще развее брада на Николов чукар, на кладенчето в Кретски дол го срещали, в Шумена бара прогърмявал с пушката си. Тук бастисал султанските кервани, които пренасяли пощата от Видин за Цариград, там налетял на башибозушка орда и я разпръснал, другаде наказал кърджалии разбойници или черкези обирджии. Кесия със злато оставил в Кунинската църква, жълтици подарил на Струпешкия манастир. Срещне ли сиромашка жена и деца, жълтичка ще им даде, ще излезне внезапно из гората и ще помогне на изпаднал в трудност или в беда стопанин...” – пише за поп Мартин Димитър Михов.
Един ден, когато се извило хорото над Николов чукар, хайдушката дружина на поп Мартин воевода се спуснала от Въртопа. Хорото секнало, но Петър, гайдарят, разпознал в едрата фигура неуловимия хайдутин. Писнала отново гайдата, завъртело се буйно юнашко хоро, водено от поп Мартин. Срещу воеводата стъпвала леко стройната хубавица Рада, която още от скалата съзрял. На задявката на воеводата Рада отвърнала с лъчезарна усмивка. Понесъл поп Мартин сама пристаналата му красавица към една непристъпна, чудно хубава пещера, в която двамата изживели трепетни любовни мигове. Родил им се син... по-късно той изпроводил Рада и сина й при майка й и баща й. Окрилен от любовта на Рада, поп Мартин с още по-голяма жар отмъщавал на потисниците, вярвайки, че един ден ще изгрее свободата и синът му ще живее щастлив. Често нощем той похлопвал на Радиното прозорче, за да види голямата си любов и сина си, докато една нощ турците го проследили и погубили... Кунинчани наименували пещерата и възвишението Радини – за да увековечат паметта на една българка, която достойно защитила българската вяра в онези страшни години на робство.
Свидетелство за действителното съществуване на поп Мартин като хайдутин откриваме в спомените на Емилиян Станев. Писателят изповядва пред съпругата си Надежда Станева, че поп Мартин е негов далечен родственик и че той особено се гордее с този факт. Според издирванията на местни изследователи от село Разпоповци – Стоян Медникаров и Никола Мартинов, този свещеник е дошъл в селото от село Червен, Русенско. След сполетяла го трагедия, причинена от турско насилие, попът накълцва калимавката си на дръвника и забягва в гората, където с Вълчан войвода предвождат хайдушка чета, с която обикалят Искърския край ( и около Кунино), като достигат дори до Чипровци. И двамата се заклеват до края на живота си да мъстят на поробителите насилници.