Видраре – памет и паметници

Селището е разположено в красивото Видрарско поле. Намира се в най-североизточния край на Правешката котловина. Районът представлява живописно съчетание на котловинен, речно-долинен и планински релеф. Планините на Предбалкана оформят система от ниски и средно високи ридове, сред които по-важни са Драгоица и Лакавица. Видраре заема левия полегат бряг на р. Малък Искър и е най-интересното и голямо селище в този балкански край. Географското разположение и благоприятните условия за живот привличат тук човешкото око от дълбока древност.

Заселници на мястото на днешното село Видраре има още в древността. Следи от човешка дейност съществуват още от новокаменната епоха. Проучените могили от екипа на Исторически музей - Правец и откритите старини свидетелстват, че селището възниква като тракийско поселение. Редица находки регистрират живот и през Римската, Късноантичната и епохата на българското Средновековие.

Котловината, в която се заселват древните жители и образуват селището е обградена от всички страни с високи хълмове: на запад-северозапад се намира скалистото възвишение, наречено „Венец“, за което има запазени много устни предания и легенди. На север се намира куполовидният масив Черни връх и хълмовете Неньова страна и Вълчовски връх, а на североизток е масивът Драгоица, от чиито връх при хубаво време може да се види сребърната ивица на река Дунав.

Кога точно се образува селището е трудно да се каже. Предположенията са различни. Свидетелство, че по тези места живеят още древните траки от племето трибали са проучените могили. Могилата „Света Петка”, където е открито гробно съоръжение, което се датира от ХІ век пр. Хр. през Ранножелязната епоха, както и Васкова могила в мах. Градище с каменна крепида, гроб и дарове от V в. пр. н. е. Свидетелства са и символичният гроб – кенотаф с една единствена находка – чифт сребърни обеци-халки от V в. пр. Хр. от могилата в м. Камънака, и ритуалната яма от могила „Свети 40 мъченици” от ІV в. пр. н. е.

По-късно по тези места стъпва кракът на римския завоевател. Доказателство за това са останките от римски път от София през прохода Арабаконак към другите римски градове в долината на р. Дунав и Черно море. Той върви между Ненова страна и хълма Петруша, който и до днес носи името „Друма”. На 4 км северно от Видраре личат останките от разрушеното укрепление Градище. Руини от стара крепост или укрепление личат и под местността Брестето. На същото място е намерена престолна плоча за олтар. Предполага се, че е от малка църква на върха Венеца. И досега тази местност се нарича Черковището. Селище има и в местността Имането, намиращо се южно от с. Видраре. Там са открити останки от глинени съдове, стрели и други предмети от бита и въоръжение.

Първите писмени документи, в които е отразено съществуването на  селище в землището на днешно Видраре, са от втората половина на XV в. Записано е в  османски тимарски регистри (дефтери) на Никополския санджак (първият е датиран към 1475 г., а вторият – в самия край на века). От по-стария регистър се подразбира, че селището съществува и през 1431 г., когато също е извършен опис на тимарите в санджака. В дефтерите се съобщава за пръв път и името на селището като Видрар. Селото спада към т.нар. специални, защото е със статут на войнушко.

„Войнуците“ (или наричани още войнугани или войнегани) е специална категория немюсюлманска военна част, съставена от членове на зависимо население в Османската империя. Жителите му са въоръжени и участват във военни походи, а в замяна получават правото да владеят наследствени земи – т.нар. „войнушки бащини“. Институцията им възниква в християнските монархии на Балканския полуостров, като е наследена и адаптирана за целите на Османската империя след като завладява тези държави през XIV-XV век. Войнуците – българи или власи, които са освободени от някои райатски данъци, се ползват със статут на „свободни поданици“ на султана. Гарантираните от османската власт данъчни облекчения и вътрешно самоуправление на войнушките села, както и въоръженият статут на жителите му, благоприятстват неговото разрастване и замогване през Възраждането.

Най-голямо доказателство за богат културен живот в този район е легендата за манастира „Свети Николай Чудотворец”. Построен през ХVІ в. на стръмна заливна тераса на десния бряг на р. Малък Искър. Той спада към малките обители, но поддържа българския дух на видрарци в годините на турската власт. В него са съхранявани много църковни книги. През 1801 г. кърджалиите разрушават манастира. Единственият останал жив калугер намира закрила чак в Етрополския манастир „Света Троица”. Там монахът донася църковните книги, включително и опис на манастирските имоти. Те започват от моста под селото и достигат до Кесарската воденица. В народната памет и местната топонимия остава споменът за жестокостта на поробителя, героизма на монасите и святото място, където през 1898 г. местният родолюбец Марин Лалов построява малък параклис като паметен знак.

Освен манастир, във Видраре има и църква от 1730 година. Издигната на място на езическо капище. Новата църквата „Света Параскева”, строена през 1834 г., според местните краеведи, е изградена върху останките на по-стар храм или езическо светилище. Веществени свидетелства за строежа на църквата се откриват в надписа на църковнославянски върху каменна плоча, поставена на северната страна на храма върху входната врата, който гласи: „Создаде съ сей храмъ преподобная мати Параскева въ лето от Рождество 1834 г.“.

В архитектурно отношение църквата представлява трикорабна базилика, едноапсидна, с преддверие и покрив с ломени каменни плочи. За активната роля на храма и неговите служители говорят многото запазени църковни документи. Иконостасът е уникален с царските двери, венчалката над него, царските икони и фриза. Църквата „Св. Параскева“ впечатлява с богата стенописна украса, с каменна пластика около прозорците и вратите и по фасадата на храма, с покривни корнизи и ъглови пиластри.  Богато украсените решетки по вратите и прозорците са от ковано желязо. Няма църква в община Правец с по-богата информация за дарителите и зографите.

Очевидно във Видраре кипи изключително интензивен икономически живот, който получава истинска материализация чрез духовността и наемането на най-добрите  зографи. Иконите от царския ред са направени с дарения от цялата страна. Това е отразено по множеството текстове върху самите икони и по сцените на стенописната украса. След Освобождението на около 20 м югозападно от храма е построена каменна камбанария от Марин Лалов. Сведенията са по запазен каменен надпис на нея: „Съградена през 1888 г.“

Още през 1847-1848 г. в двора до църквата е изградена сградата на училището (от 2011 г. e филиал на Исторически музей - Правец с музейна експозиция, в режим на деклариране за НКЦ). Изграждането на училища през епохата на Възраждането близо до църква е често срещана практика. В робските години църковният двор е единственото място, където като територия българското население се ползва с неприкосновеност.  С годините училището заема трайно място в живота на всяко селище и се утвърждава като храм на знанието, носител на паметта. През 2018 г. при изпълнението на проект „Развитие на туризма в граничния регион на България и Сърбия чрез създаване на туристически атракции и експозиция на представителни културно-исторически обекти на общините Сурдулица и Правец” по Програмата ИНТЕРРЕГ – ИПП за трансгранично сътрудничество България-Сърбия 2014-2020 г. паметникът е реновиран и с обновена музейна експозиция. Може да се види възстановка на класна стая от ХІХ в., както и всички следи от материалната култура и бита на местното население през различните епохи.

В годините на турската власт, Видраре не остава чуждо и на революционната борба. През 1869 г. Васил Левски идва във Видраре за първи път. Селото става център на революционно движение и е често посещавано от Апостола. Тайното име, под което се подписва ТБРК във Видраре е Хасан Касан. Когато Левски посещава мястото, обикновено отсяда в Хана на Вутьо Попиванов в долния край на селото, наричан още Туняковски хан, където има изградено скривалище. То се намира в задната стая, където в пода на миндера има капак и проход, който води чак до подножието на хълма Венеца. За съжаление, днес тунелът е срутен, но входът все още може да бъде видян. Ханът, строен през 1820 г., също е филиал на Исторически музей - Правец. Запазен е автентичният му интериор – страноприемница с места за хранене и почивка, както и скривалището. Експозицията представя дейността на ТБРК-Хасан Касан и комитетските дейци (реновирана и обновена по гореспоменатия проект).

В годините на робството, принудени от честите разбойнически нападения и от злоупотребите на властта, жителите на селото живеят високо в пазвите на планинските хребети. Пренесени през хилядолетията, вярванията на хората се губят, но и възстановяват според ситуациите в живота им, но винаги в трудни времена, човек се обръща и търси упование във вярата и традициите. Такава традиция, характерна и устойчива за видрарските семейства, родове и махали, е установяването и почитането на оброк, когато църквите са далеч или най-вероятно са станали обект на разорение и унищожение от поробителя.

Оброчните места крият своите корени още в езическите времена. Вярата в добри и зли сили или същества, са характерни за езическите религиозни системи, допринасят за подкопаването на християнския монотеизъм и за укрепването на дуалистичен светоглед на българския християнин, където се преплитат езически с християнски обреди.

Поради тази причина по-голяма част от регистрираните оброци са далеч от днешното село Видраре. Неравномерното разположение на оброчищата по цялото землище, поставени на по-високи и по-труднодостъпни места, е с цел тяхното запазване и съхраняване. Оброците са и свидетелство за приемственост във времето, намират се върху старо свято място – могила, селище, стара църква, при извор или вековно дърво. Оброците са в рамките на махалите или селото, или в близост до обработваеми земи. Във Видраре са регистрирани 48 оброка. Оброчният знак на 16 от тях е кръст, 28 са стелите, върху които има врязан или изпъкнал кръст.    

Поставянето на оброк като паметен знак се свързва с надеждата да се измоли благодат, закрила или помощ от висшата сила – Бог (Майката-Природа). Може да се предполага, че във Видраре е имало майстори-каменоделци, които изработват оброчни знаци. Подобни оброчни паметници се срещат и в съседните селища. Каменоделството е свързано през епохата на Възраждането с традиционната култура. Каменоделците са наричани „народни майстори”, защото са предавали занаята от баща на син. Най-много оброци са посветени на светците: Св. Св. Петър и Павел – 7, Св. Илия – 7, Св. Богородица – 6, Св. Петка – 5, както и някои светци, които се почитат по този начин само във Видраре, като небесният покровител на българския народ Св. Иван Рилски, Св. Св. Козма и Дамян, Св. Четиридесет мъченици.

В миналото най-прочут и посещаван е оброкът на Св. 40 мъченици. На този празник е изпълняван и характерен обичай – единствен в нашия район. По църковния календар денят, в който църквата в миналото почита мъчениците, съвпада с пролетното равноденствие (22 март, стар стил). Обредните действия на видрарчани са свързани точно със събуждането на природата за нов живот, за нова реколта, представянето на новото семейство в общността и т.н.

На този ден цялото село се стича в местността Св. 40 мъченици, за да посрещне раждането на пролетта с молебен, водосвет, веселие и музика. Празникът е по време на Великденските пости. Курбанът е постен, приготвя се боб-чорба на място. Всеки новопристигнал поздравява готвачите с „Добър ден”, те отговарят „Дал Бог добро”.

Празненството е посветено най-вече на младите булки и техните свекърви (станали такива през изминалата година). Новите премени за всички са задължителен атрибут от ритуалните действия на оброка.  Окичени с китки, те се веселят, играят хора и пеят песни. Свекървите носят малки бакърени котлета, закичени с китки, които се нареждат до казаните с приготвената постна храна. В околността на могилата, защото оброчният камък е върху могила, се прави трапезата, прииждащите от всички околни махали и селото хора си постилат шарени черги и водят оживени разговори за изминалата зима и за предстоящия усилен работен сезон.

Последните пристигащи водят със себе си най-възрастната баба от селото. Тя пристига, след като задължително е изпълнила следния ритуал – става много рано преди изгрев слънце, помита кошарата и изчиства яслите на стоката[1], след това изнася и носи метлата[2], като си пожелава да ѝ минат всички болежки. Вярва се, че изпълнението му ще ѝ донесе здраве. Ако срещне друга баба с подобни оплаквания, старата жена предава товара си, с пожелание и другарката ѝ да се излекува.

Когато чорбата е готова, готвачите я разпределят в подредените котлета и жените ги отнасят, всяка при своята трапеза. Най-младата булка (омъжена най-наскоро) минава и раздава ракия. Хората ѝ благодарят и я благославят с думите „Таз година булка, догодина люлка!”. Следващият обред, който изпълняват, е да си раздадат помежду си още храна, която носят от вкъщи, благославяйки се за сполука и берекет. Друга задължителна гозба за този ден са „пълнените (гнетени) чушки с чукан боб”. Свекървата на булката ги подава и разказва каква „урошма”[3] е тяхното приготвяне, в отговор на въпроса на млада булка как се приготвя, за да го сготви и тя на своята свекърва и добре да се представи на следващия оброк. Свекървата раздава питка, а всички възклицават, че е много вкусна. Тя им отговаря, че брашното е смляно от мъжете на Гурльовската воденица, където са видели щъркели, а това означава, че вече е дошла пролетта.

След празничния обяд се изпълнява ритуално надбягване между младите булки от селото. Всички се подреждат в права редица, подкрепяни от своите свекърви. Бягат до чешмата, като най-пъргавата и бърза е окичена със слава през цялата година. Носи здраве и берекет за семейството си. Свекървата ѝ подава бакърено менче, украсено с китка и пълно с вода, в която пуска жълтица и я благославя. Такъв заряд от емоции, гадания, обричания и орисвания са изпълнявани около оброчния знак в чест на Светите Четиридесет мъченици от Севастия.

Социалното значение на оброка, от една страна, и функцията му на посредник между световете, от друга, предопределят и интереса към съхраняването на оброчния комплекс в един изключително динамичен исторически период на развитие на селото (в социално-икономическо, обществено и културно отношение) – ХІХ, ХХ, ХХІ век, като израз на колективната „памет“.

Паметните места „оброчищата“ акумулират в себе си енергия, която трудно може да се разчете еднозначно. Нейното въздействие хората отдават на природата и особеностите на местностите, в които са разположени светите места, на тайнствената закриляща митична сила, „повикана и доведена” от силата на планинците, единни в молитва и в сговор, с обща цел, водени от вярата – в точно определеното време, спазвайки стародавен ритуал.

Както вече стана дума, оброчищата и оброчните служби съществуват в строга времево-пространствена ситуация и изпълняват точно определени функции. Всяка промяна, в признатата за една от най-консервативните обредни системи, нарушава тяхното функциониране и застрашава връзката между световете, между човешко и божествено, както и социалните отношения в общността.

Магическият ритуал може да бъде възможен, когато са изпълнени всички негови компоненти. Така оброкът се превръща в сакрално място (в представите на хората, живели тук преди хилядолетия и тези – натрупани през хилядолетията), в чуваемост между земно и небесно (човек-Бог), в място магическо и лечебно, където може да се благослови „бъдното”, да се обезпечи благоденствието, във време-пространство, където в преломните години на Възраждането, Освобождението и първите десетилетия на ХХ в. с нова сила се затвърждават родови и фамилни връзки, формира се съзнание за национална културна идентичност.

Завършеното изпълнение на обичая, спазването на религиозните норми и предписания, присъствието на обредна рамка и конкретни особености, свързани с участниците в обреда, обредните атрибути и действия, са част от традицията на общността и нейната културна памет. Оброкът е феномен, който осъществява универсалната и изконна човешка потребност за съществуване в колектива и чрез колектива, изграждане на отношение към цялото, общото и дарява усещането за единство, съпричастност и принадлежност (Тодорова 2016).

В по-нови времена се появява нов елемент в общественото пространство на всяко селище – институцията „читалище“, в която чрез самодейност се изпълняват учебно-просветителски функции. Думата „читалище” буквално означава „място за четене“. Впоследствие от читални те се превръщат в просветни и културни средища. На 9 май    1898 г. в с. Видраре е основано Народно читалище „Развитие“, което е „живото съкровище“ на селото. Читалището, с красивата си сграда с часовникова кула, с библиотеката, танцовите и певческите групи е културен феномен, който обеднинява в същността си всички дейности, които съхраняват, обогатяват и предават през поколенията видрарци – българската просвета и култура. Там за първи път се формират граждански организации, които осигуряват равно участие и всеобщ достъп на всички членове на общността, като така стимулират и развиват и техните социални взаимоотношения. Читалището като характерна българска институция преминава през всички промени на обществото ни и се развива според потребностите на нашето време и пази паметта ни.

Паметните знаци в селищното пространство по-скоро имат връзка с чувствата и емоциите, отколкото с миналото. В това като че ли е тайната на парадоксалната „колективна памет“, която актуализират „социалните рамки“ на Морис Халбвакс, т.е. въпросът не е какви факти от миналото си спомняме, а че изживяваме заедно определени чувства. И ако в учебника по история, музея или визуализирания ритуал фактите са на преден план със строг сценарии, при паметника те са очевидност, фоново знание.

Колективна памет, това е локализирана нормативна емоция, около която се конструират идентичности – възхита, почит, тъга, гордост, срам. Обитателите на даденото пространство обикновено не помнят самия герой или събитие, но от тях се очаква да познават разказите, които общността възпроизвежда, и то не толкова буквалното им значение, колкото преносното им, въз основа на които се строят публични поведения и ритуали. Въпреки превратностите на времето, село Видраре е древно селище, кръстопът на епохи със съхранена памет и паметници.

Модерната епоха е изпъстрена с битки, които се водят за или срещу паметниците. В определен момент те са център на културни войни, друг път се сливат с фона, стават невидими. Само наполовина вярна е прочутата фраза на Музил: „Няма нищо по-невидимо за човешкото око от паметника“.

ЛИТЕРАТУРА:

Борисова 2006: Т. Борисова. Археологически проучвания в община Правец. Резултати, проблеми, перспективи. – В: Исторически корени и културно наследство на община Правец. Панагюрище, 2006 г. Стр. 7-22

Борисова 2006: Т. Борисова. Исторически корени, възникване и развитие на селищната мрежа и нейния модел в община Правец. – В: Исторически корени и културно наследство на община Правец. Панагюрище, 2006 г. Стр. 78-97

Борисова 2011: Т. Борисова. Археологически проучвания на Исторически музей-Правец, през периода 2007 – 2010 г. резултати, проблеми, перспективи. – В: Исторически корени и културно наследство на община Правец. София, 2011 г. Стр. 9-33

Гечев 2006: Г. Гечев. Създаване и дейност на Частните революционни комитети в Правешко. – В: Исторически корени и културно наследство на община Правец. Панагюрище, 2006 г. Стр. 155-171

Дикова-Иванова 2011: Г. Дикова-Иванова. Оброци и оброчни места. – В: Исторически корени и културно наследство на община Правец. София, 2011 г. Стр. 53-72.

Дикова-Иванова 2016: Г. Дикова-Иванова. Оброците в Правешко – една устойчива традиция. – В: Исторически корени и културно наследство на община Правец. София, 2016 г. Стр. 137-155.

Лазарова 2006: Л. Лазарова. 1. Страници из манастирската история, стр. 109-130.                          2. Строителство на църкви – Възраждане в духа на българщината, стр. 130-147. – В: Исторически корени и културно наследство на община Правец. Панагюрище, 2006 г.

Павлов 1993: М. Павлов. Село Видраре. София, 1993 г.

Радев 2006: Д. Радев. Художественото културно-историческо наследство на община Правец. – В: Исторически корени и културно наследство на община Правец. Панагюрище, 2006 г. Стр. 147-155

Тодорова 2016: К. Тодорова. Специализирано проучване „Оброци и оброчна дейност в Искърското дефиле“. Своге, 2016 г. http://www.vr-balkan.net/bg/spetsializirano-prouchvane-obrotsi-i-obrochna-deynost-v-iskarskoto-defile/ [Електронен ресурс]

Научен архив ИМ-Правец:

Раздел 05 Събирателска дейност и отчетна документация:

Индекс 05-1-А2/6, 7, 8 Археологически  проучвания, с. Видраре, 2008 г. (Св. Петка, Васкова могила, Св. 40 Мъченици)

Индекс 05-1-А4/4 Археологически  проучвания  на  могила в м. Камънака, с. Видраре, Община Правец, 2010 г.

Индекс 05-1-Е Етноложки  проучвания  на Община Правец – ОБРОЦИ 2013 г.

Индекс 05-1-Е1 Дневник на теренните обхождания в Община Правец

Индекс 05-1-Е2 Фишове с краеведска и научна литература по темата „Оброци и оброчни места“

Индекс 05-1-Е3 Картотека на регистрираните оброчни места и знаци в Община Правец

Информатори / Автори
Галя Дикова-Иванова, Мариана Йорданова / В: "Памет и паметници", 2021