Наследство
Названия на духови инструменти в българския език
Категория : Вярвания и традиции / песни
Названия на духови инструменти в българския език: дървени
Музикалните инструменти са се появили във връзка с бита на човека още в древността. Всеки народ има свои характерни инструменти, с определена изразност, свързани с определени обичаи и дейности (вж. Андреев 1955) .
Под понятието традиционен народен музикален инструмент разбираме всички характерни музикални инструменти, срещани в бита на едно племе, на фолклорната област или народ, които се използват в тяхната специфична инструментална изпълнителска практика (Тодоров 1973: 18).
Разнообразните музикални инструменти и възможните темброви съчетания между тях ни предлагат богата палитра от тонови багри, които са способни да възбудят у нас различни асоциации и трепети. Духовите инструменти, които се срещат в музикалната практика, са най-различни. С оглед на техния вид и устройство духовите музикални инструменти се разделят на следните основни групи – дървени и медни.
1. Дървени:
2.1. С обикновен отвор или наустник (лабиални) – флейта и видове флейти.
2.1.1. С единична пластинка (платък) – кларинети и саксофони.
2.1.2. С двойна тръстикова пластинка (стройка) – обои и фаготи.
Дървените духови инструменти представляват дървени тръби с различна дължина и форма, на която има отверстие и клапи. Тоновете се произвеждат чрез духане, като същевременно се затварят отвори, чрез натискане на клапи.
2.2. Медни – валдхорна, тромпет, тромбон, туба и др.
Медните духови инструменти представляват постепенноразширяващи се металически тръби с различна големина и форма. Към тесния край на тръбата се прикрепя специално приспособление – наустник или мунщук. Натуралните тонове (обертоновете) се получават, като се изменя начинът на духането, а посредством три или четири клапи, наречени машини или вентили, на които се действа с пръстите на едната ръка, се произвеждат и всички останали диатонични и хроматични тонове. Различаваме два вида медни духови инструменти – широко мензурни и тесно мензурни.
От българските народни духови инструменти, които са свързани с бита на нашия народ и най-често използвани са: кавал, малък кавал (кавалче), цафара (свирка), овчарска свирка (двоянка, гласници, дюдюк, дудук, пищялка), гайда и нейните видове – джура и каба.
I. Дървени духови инструменти:
1. Авлос (от гръц. език άλός „тръба“) е античен дървен духов музикален инструмент, въведен в Древна Гърция от Олимпос през 7 в. пр. н. е. Той е основен духов инструмент при най-древните народи от Близкия изток и Европа през Средновековието. Най-древните митологични източници приписват изобретяването на авлоса и изкуството на свиренето на Хиагнис от Фригия или пък на фригийската тройка Хиагнис, Марсий и Олимпус. Според по-късно предан е, авлосът е изобретен от богинята Атина след обезглавяването на Медуза, за да композира на него мелодия за нейното убийство и да пресъздаде ужасяващите звуци и вопли на нейната смърт.
Технологията на изработването на пластинките за авлоса подробно са описани от Теофраст. Съгласно мита, (двойният) авлос от кост на елен е изработен от Атина, която решила да свири на него на пир на боговете.*
2. Алто саксофонът е музикален инструмент, който е член на семейството на саксофоните, принадлежащи към дървените духови инструменти. Негов изобретател е белгийският проектант Адолф Сакс, който го създава през 1841 година. По размер е по-малък от тенор саксофона, но по-голям от сопрано саксофона. Той е най-използваният вид от общо трите в класическите композиции.
3. Блофлейтата е духов музикален инструмент, изработен от дървен или пластмасов материал, както и в тяхна комбинация. По продължението ѝ има дупки, които се запушват с пръст, за да се възпроизведе даден тон.
4. Бомбардата е от групата на дървените духови инструменти. Създадена през Средновековието, тя е нещо средно между обой и тръба с коничен завършек. Диапазонът ѝ е две октави. Бомбардата изисква малко количество въздух, за да произведе звук.
5. Гайдата е от групата на дървените духови инструменти, свързана с националната музикална идентичност на българина. Гайдата е традиционен народен инструмент главно на Балканите, но се среща и в цяла Европа, Северна Африка и Близкия изток. Тя е аерофонен музикален инструмент, комбинация от кожен мях с три цеви.
Етимологията на думата гайда произлиза от арабски език от думата ġaià, която се отнася за гайда от „некласическия тип“, каквато е българската гайда (Lokotsch 1927: 642), чрез посредничеството на турски език , срв. тур. gayda (БЕР I 1962: 224).
Често съм слушал мелодията на неговата гайда, тъй хармонична на гората.
Популярното наименование на духовия инструмент в България е гайда и гайди (мн. ч.). Само в района на град Бобошево, Кюстендилско, местното население нарича инструмента в мн. ч. гайди (вж. Кепов, СбНУ 1936: 82). От съществителното име гайда са образувани умалителните форми гайдуница и гайдичка (Геров 1975: 207-208), гайдѝ (Софийско, Трънско), мешнѝчка (Търговищко), журнѝчка (Смолянско).
Производни имена от гайда са: гàйдарджия, гàйдарджийка, гайдàр, гайдàрски, гайдàрин, гайдàрка, гайдарджѝя, гайдàрство, гайдѝница, гайдурѝца, гайдѝрка, гайданѝца. Лични имена от названието гайда са: Гайдов, Гайдаров, Гайдарски.
* Текстът е ексцерпиран от Български национален корпус http://search.dcl.bas.bg/
От стб. мехъ на основата на метонимичен пренос са възникнали лексеми със значение „гайда“ като мях (Еленско), меше (Кукуш), мешнѝк (Еленско), мѝшница (Велешко, Прилепско, Скопско, Родопите), мъшнѝца (Ново село, Видинско). По метафоричен път в някои тракийски говори са се появили названия като: гàга (Одринско, Харманлийско, Хасковско) и гàгя (Тетовско). Срещат се и други названия на гайда като пискѝн (Гороцвет, Разградско), реванà(Гайтаниново, Благоевградско) и др. Названия на гайда са регистрирани и в тайните говори, срв. квичàчка (тайни дюлгерски говори) и гегàлница (тайни езици) (Атанасов 2015: 78) .
В българските диалекти за назоваване на видовете гайди се употребяват еднолексемни названия и словосъчетания, срв.:
„високо звучаща гайда“ – джурà, журà, джърà, жаро, журѝчка, журо (Смолянско), жиро, гàйда (Родопи), джурà гайда (Копривщица), журà гàйга (Ксантийско), журàл гàйда (Гюмюрджинско), журъ гàйда (Севлиевско), тънка гàйда (Бургаско), писклѝва гайда (Бургаско), момече (Благоевградско), зурналѝя гàйда и др. ;
„ниско звучаща гайда“ – кабà гàйда (Калофер, Копривщица, Смолянско, Ардинско, Маданско, Девинско, Асеновградско, Кърджалийско, Пазарджишко), кабà гàйдъ (Гюмюрджинско), кабà гàйга (Ксантийско), гърлеста гàйда (Бургаско) и др.;
„средно звучаща гайда“ – инджѝ // инжѝ гàйда (Смолянско), средна джура (Преславско, Добричко) и др.;
„гайда с късо ручило“ – малешевска гайда (Петричко), брѝцало (Врачанско, Видинско, Плевенско, Драмско);
„гайда, направена от балдарàн (бучиниш)“ – балдаранова гайда;
„гайда без бурдонна тръба“ – ружнѝца (Ловешко) и др. (вж. Атанасов 2015: 161);
Гайдата се среща най-често в паремиите и фразеологията на българския език. Фразеологизмите с компонент гайда могат да бъдат разпределени в няколко семантични гнезда.
1. Фразеологизми, които изразяват пряка свързаност на гайдата с веселието, и в частност със сватбената обредност. Без сватба веселие – гола неволя.; Сватба без гайда – същи помен.; Сватба без гайда и мъртвец без тъжачка не бива.
2. Фразеологизми, които разкриват сходното звучене на гайдата и силния плач, където имаме противопоставяне на гайдата, която символизира веселие и от друга страна звукът ѝ напомня на плач. Надувам/надуя гайдата. – „започвам да плача силно, с висок глас“ и „плача силно с висок глас“.
3. Фразеологизми, свързани с нечие желание, често каприз, също формират отделно семантично гнездо. Тръгвам/тръгна по гайдата (на някого).; Вървя по гайдата (на някого). Играя по гайдата.; Уйдисвам по гайдата.
4. Фразеологизми, с компонент гайда, които посочват негативни човешки качества: Виж му ума, че му купи гайда – за „глупав и несъобразителен човек“; Не ме бива в гайда да духна – „много съм нескопосан, схванат, несръчен“.
5. Фразеологизми, свързани с различни емоции, състояния и действия: На хорото играл, гайдата не видял.; Не ми е по гайдата.; Не ми иде на гайдата.; На човека каквото му е по гайдата, това вярва.
И днес гайдата е народен музикален инструмент дълбоко свързан с бита на народа. Като инструмент със силна звучност тя се среща най-често на сватба, на гроздобер, на обичая Трифон Зарезан, при нестинарските и кукерски игри, по сборове и др. Българинът е възпял гайдата в множество народни песни с голяма любов като инструмент, спътник на неговите веселия и народни тържества.
Задали са се, подали
от Рожен, от планина
комите млади войдоди,
шарени гайди свиреха
с гайдена дума думаха… (Тодоров 1973: 72-73).
В зависимост от размера, гайдата се среща в две основни разновидности. Голямата „каба“ гайда в нисък строй е
разпространена главно в Родопите, тя е с по-мек тембър и ниска звучност. Малката „джура“ гайда във висок строй е разпространена в Северняшката област, тя е с по-остър и писклив тембър, поради което е неподходяща за съпровод, често се използва в съпровод на тъпан.
В България гайдата се използва от една страна като солов инструмент, а от друга – за съпровод на народни певци (особено в Родопския край, понякога с две и повече гайди), както и в оркестъра от народни инструменти заедно с кавали, гъдулки, тамбури и др. На гайда се свирят бавни и хороводни мелодии.
Гайдата е един от най-разпространените български народни духови музикални инструменти, които имат устойчиво присъствие в традициите, обичаите и музикалния живот на българина.
6. Двоянка е дървен духов музикален инструмент, традиционен за българската фолклорна музика. Характерният за инструмента двуглас донякъде напомня този на гайдата, заради което двоянката понякога е наричана и „малка гайда“. Традиционно, двоянката е известна като много стар музикален инструмент, предпочитан от овчарите. Предания гласят, че немалко овчари успявали да научат стадата си сами да тръгват на паша под звука на една мелодия от тяхната двоянка, а да се прибират обратно в селото под звука на друга.
В България двоянката е разпространена предимно в западните покрайнини (Трънско, Годечко, Кюстендилско, Банско, Белоградчишко, Видинско и др.), където носи най-различни наименования – гласници, двойници, двойна пищялка, девокя, чифте свирка, двугласка и др.
Двоянки огласяли често с живи танцови мелодии и традиционните селски хора.
Хората, които видяха лицето и ръцете ми, натрити с червена боя, бързаха да отвърнат погледа си, децата преставаха да играят, а едно момиче, което свиреше на двоянкапред градските врати, прекъсна свирнята си.
7. Дулциан (лат. език dulcian, ит. език dolcian от dolce „сладко, меко“) е музикален инструмент от групата на дървените духови инструменти и е ранна форма на фагота от XVI и XVII век. Строят и обхватът му са в различни големини – от дискантова до басова. Различава се от бомбарда, който звучи остро и грубо и е с по-нежна звучност, откъдето идва и наименованието му.
Чух мудните звучни песни на дървения обой, малкия обой и дървения дулциан, както и други малки дървени духови инструменти, а след това по-гръмкия звук на месинговия тромбон, а може би и нежната песен на чукчетата, които удряха опънатите струни на цитрата.
8. Зурната (от тур. език zurna) е дървен духов музикален инструмент с двойна тръстикова пластинка при звукоизвличането. Разпространен е основно в Близкия изток, Индия, на Балканите, както и при някои народи на Кавказ (Азербайджан, Армения и други). Сходен е със симфоничния духов инструмент обой. Звукът на зурната е с характерен тембър и със силен и пронизителен звук, поради което се ползва предимно на открито, а не в затворени помещения. Със зурната се изпълнява предимно фолклорна музика и се използва при народни празненства – сватби, седенки и др.
Зурната е характерен инструмент за Пиринска Македония (Петричко, Гоцеделчевско и Разложко), където се срещат и най-добрите свирачи, носители на специфичен инструментален стил (Тодоров 1973: 90).
Изведнъж се чува острият писък на зурната, примесен след малко от звуците и цивилизованите акорди на акордеона, после и на кларинета… Силих се да разбера, каква е точно тази музика, която покани първи под ритмите си младоженците.
9. Кавалът е музикален инструмент от групата на дървените духови инструменти, характерен за българската фолклорна музика. Среща се в почти всички фолклорни области, като е неразделна част от народното творчество на Тракия, Лудогорието и Добруджа.
Кавалът е не само познат, но и устойчиво свързан с българската музикална идентичност образ. Константното, познатото при този образ, емблематичен за фолклорната
музика от България, е инструментът, неговият тембър, който се характеризира с популярни епитети „меден“, „сребърен“, „златен“. Кавалът обикновено се свързва с овчарството, но има и други фолклорни ситуации – сватба, седянка, трапеза, хоро, погребение и др. (Пейчева 2006: 70).
Той бил майстор свирач на кавал и когато засвирел, сякаш Орфей движел пръстите му и мелодиите идвали направо от тъжното му сърце.
Етимологията на думата кавàл произлиза от турски език от думата kaval, (вж. БЕР 1977: 226 ) срв. цавàра и цафàра; заето и в рум. език cavàl, срхр. кàвал, кàвела, алб. kavàll (БЕР 1977: 120).
В българските диалекти за назоваване на кавàл (народен духов инструмент) се употребяват еднолексемни названия като: кюнец (Тополовградско, Ямболско, Новозагорско, Димитровградско), гавàл (Смолско, Пирдопско, Страхилово, Свищовско), кавѝл (Дебърско), кафàл (Говедарци, Самоковско), кафѝл и др.
Производни имена на кавàл са: кавàлец, кавàлче, кавалджѝя (от тур. kavalci – „свирач на кавал“), гавалджѝа (Смолско, Пирдопско), кавалджийско (Шуменско), кавалджийски, кавалджийство.
Лични имена от названието кавал са: Кавàлов (Габрово, Ловеч, Чирпанско, Стара Загора, Пещера, Варна, Грудовско), Кавàлски (Тетевен), Кавалджѝев (Казанлък, Стара Загора, Новозагорско, Сливен, Шумен, Петрич), Кафалов, Кафалски (Пещера, Ямбол), Кàфелов, Кафѝлов (Левочево, Смолянско, Асеновград).
Местни имена от названието кавàл са: Кавàлци (махала към Бърдо, Ихтиманско), Кавалджѝйското (Хисарево, Севлиевско), Кавалджѝевска махалà(Пилашево, Първомайско).
В Речник на българския език за названието кавàл в 1 и 3 значение е посочено: „1. Народен дървен или меден духов инструмент, който представлява тръба, отворена в двата края, съставена обикн. от три вмъкнати една в друга цеви, едната от които има осем дупчици за пръстите“. Пелинко извади кавала и почна да го сглобява. Елин Пелин, Съч. II, 27. — Тойзи человек пасеше овцете, с кавала си ги управляваше. Й. Йовков, Ж 1945, 112. Нощем горяха огромни огньове. Свиреха тамбури, зурли, кавали, гъдулки. А. Каралийчев, С, 55. Най-идеалната и гиздава носия на котленските овчари е: белите като сняг навуща, .., и меденият кавал, описан с калай и турян в кожен калъф. З. Стоянов, ЗБВ I, 36. Овчарите с медни или от яворово дърво направени кавали свирят твърде сладкогрейно. Г. С. Раковски, БС I, 161. Вакъл юрук не послуша, / ми си седна на бел камен, / .. / па извади писан кавал, / та засвири жално-милно. Нар. пес., СбВСт, 51. Със строшен кавал на планина не свирят. Послов. Едноставен кавал. Овчарски кавал. Сладкогласен кавал. Шарен кавал. // Всяка една от цевите на дву- или триставния кавал. Понякога баща ми го [гъдуларя] слушаше само, а понякога вземаше кавалите, та ги нагласяше и пригласяше на гъдулката му. П. Р. Славейков, Избр. пр. II, 24. Сглобих кавалите. 3. Диал. Кюнец. Кавали на печка. Кавали на чешма“. (http://search.dcl.bas.bg/).
В българския език се използват и фразеологичните словосъчетания като: Бивола на кавал ще засвири. Разг. За много бавен човек, който мъчно схваща или много бавно върши нещо. Докато разбере това, което говоря, биволът на кавал ще засвири. Девета(та) (десета(та), последна(та), седма(та) дупка на кавала съм. Разг. Пренебр. Нямам влияние, не мога да окажа никакво въздействие някому, обикн. на служебното си място, в обществото. Знам – рече тя и в тая единствена дума той долови нескрития ѝ укор. – Аз съм деветата дупка на кавала... К. Колев, М, 14. Става дума за гражданина Д. Гонесеев – един от онези, за които все не остава място в докладите, репортажите и очерците .. Защото както ще се убедим, Д. Гонесеев не е десета дупка на кавала, тоест някаква си там безгласна буква. ВН, 1966, бр. 4646, 1. „Ако зависеше от мен, само него щях да взема, но за съжаление аз съм последната дупка на кавала.“ Ст. Христозова, ДТСВ, 20. Задънен кавал. Спец. Кавал с пискун в горния край; дудук.
Когато засвирят биволите (билбюлите, славеите) с кавали. Диал. Пренебр. Никога (когато се подчертава, че нещо няма да се осъществи). Ще се научиш, кога засвирят биволите с кавали. П. Р. Славейков, БП II, 218. (http://search.dcl.bas.bg/).
Кавалът е един от най-разпространените и любими народни музикални инструменти, близък до бита и душевността на българина, неразделен другар на овчаря. Той е възпят в много народни песни:
Георги пасе, море, сиво стадо.
Хем пасе, с кавал свири
И на кавал говори:
Ой, кавалю, мой другарю,
Свирай, свирай, насвири се…
(СбНУ, VII, 17,Тодоров 1973: 43).
Един от натоварените с особена символика традиционни български инструменти е кавалът. От обредно-метологичната му функция във фолклора през символната му проекция в литературата (достатъчно е да си припомним само Ботевата поезия) до устойчивото му присъствие в музикалния живот и днес – кавалът е сред тези музикално-фолклорни феномени, които маркират движенията от традиция към модерност, от локалност към глобалност (Пейчева 2006: 70).
Надежда Николова / Духовата музика - ХХ век- Емблемата на Северозападна България, 2017
Истории от Наследство
-
Служби и оброци на свети Георги в планината и край реката
- Вярвания и традиции / песни