Зверино


Спомени на една жена от Балкана


Категория : Моята история / нашата история
photo

Спомени на една жена от Балкана

Откъси от мемоарната книга на Янка Захариева, подбрани от нейната сестра Ивана Захариева.
 
...Зима е. Навън вали сняг, вече е натрупало близо четиридесет сантиметра. Време за размисли. Както си бях прилегнала и унесена в самотата си, изведнъж ми дойде нещо в главата – сещам се за детските, юношеските, младежките години и за пътечката на целия мой живот. Станах, отворих една тетрадка и с химикалката тръгнах по пътечката. Отдавна ми минаваше такава мисъл, но сега твърдо реших да пиша, за да четат децата ми, внуците ми и правнуците, че и роднини и приятели. Да четат и да се посмеят, а може и да одумват или да се натъжават над някои неща, но да видят, че баба им Янка е живяла някакъв живот изпълнен с надежди, приключения и много любов.
Родена съм на 7 април (Благовец по стар стил) 1942 година в многодетно семейство състоящо се от баба, дядо, майка, баща, три момичета и едно момче. Аз бях най-голямата. Спомням си, че още като съвсем малки с майка ми Пеша и сестра ми Ивана живеехме на една кошара извън селото. Там бяха овцете и всички домашни животни. Мама Янка и тато Илия си живееха в селото.
***
Дядо Петър – бащата на моя баща, беше един сух човек с мустачки, пушеше и винаги беше много сериозен. Той биеше тъпана на селската духова музика. Мен веднъж ме е ударил, защото аз пък ударих сестра ми Ивана и беше на Стредобърде.
Мама Ивана (ние им казвахме тато Петър и мама Ивана) беше много добра, постоянно държеше метлата, много кърпеше дрехи, също така много чистеше и переше. Дядо Петър я е държал много изкъсо. Но тя беше много отворена, по-несериозна, но не се е говорило нищо лошо за нея. Много е обичала да се весели и да играе хоро. Но понеже тато Петър свиреше в музиката (тогава се е свирило всяка неделя на хоро щом зайде слънцето) той и махне с кияка да си заминава, но тя нали е била дяволита, хваща се на хорото и играе докато приближи музиката да спре и тогава се пуска. Така продължавала всяка неделя. По горската и полската работа по не се хвърляше.
Когато се е оженил моя баща Захари е бил на 19 години, а майка ми Пеша на 17. Тя забременяла и на 6 месеца абортирала и щяла да умре. Татко се разстроил много, а мама Ивана го прегърнала и го успокоявала: “Мале, защо ще плачеш, Мита Петрина си е още мома!” Но мама Янка ги чула и въпреки, че често се събирали, не я обичаше много-много. Мама Ивана беше страшно оправна жена и майтапчийка засмяна и работлива у дома. До последно переше и чистеше къщата на чичови, идваше и у нас, че татко беше зет на къща  и помагаше – переше, подреждаше често майка не можеше да намери някои неща след подреждането ѝ.
Дядо Илия, бащата на майка ми, също беше много сериозен човек. Не пушеше, затова, когато се събираха в нас на гости все се караха с тато Петър за “занаята” му. С татко много-много не се разбираха, но все бяха заедно, защото дядо беше много сериозен, а татко добряк, помирителен, е и малко несериозен. Тато Илия беше добър готвач, викаха го по сватби и кръщенета да готви. Много вярваше и държеше на предсказанията от живота. Като ни видеше срещу сряда и петък и неделя с работа ставаше и ни я прибираше – тогава вечер не се е работило. Много добър, честен, работлив и наивен беше тато Илия.
Баба Янка (мама Янка), беше една едра, много хубава жена. Тя почина най-напред от бабите и дядовците, на 67 години. Страшен работар. Много плетеше, сега сестра ми Ивана по плетенето се е метнала на нея, та дори и дъщеря ѝ Гергана. Плетеше даже серкмета за риболов. Ореше, косеше, караше павета с колата наравно с другите кираджии. Мъжка жена. Обичаше компаниите. Често ходеха в кръчмата с тато Илия. Попийваше си някой път. Тато Илия ѝ викаше “Дрътка”. Бе по-друга от мама Ивана – по готвенето и подредбите по я нямаше. Разправяше ми, че веднъж като млада невеста, както си е решела косата до огнището, гребена ѝ паднал. Навела се да го вземе и пръднала. Свекър ѝ, който бил край огнището рекъл: “Невесто, айде пак!” Разказваше: “Мене тато ме е продал за една кола слама. Отишъл дядо Найден при дядо Цветко за слама и той му рекъл – Ще ти дам слама, но ако ми дадеш Янка за невеста на Илия.” Баба Янка беше от онова време – родена 1904 г, но имаше съвременни разбирания. Обичаше и да поучава. Когато излизах , тя ми казваше да не ям чесън, като ме почерпи някой с бонбон да не го срупвам веднага, да ям със затворена уста и други неща. По външен вид татко приличаше на тато Петър – висок, строен, хубав мъж, но по характер биеше повече на мама Ивана. И днес мало и голямо си спомнят с усмивка за него. Въобще целият му род беше такъв – весели, майтапчии, хора по живота: вуйчо Георги Янин, дъщеря му Венка, леля Рада, тетка Мика, даже и децата им. Татко като млад е бил дърводелец при вуйчо си Георги Янин, но след това е станал железничар. Накрая изкара 25 години като старши ревизор вагони на Централна гара София. От там се пенсионира. Поне 35 години е пътувал за дежурство в София. Беше и ловджия и рибар. Като железничар в събота вечер идваха ловджии от Управлението на БДЖ, от Министерството. Ние не бяхме заможни, но ги посрещахме с каквото можем. При едно такова гостуване за пръв път съм яла кашкавал. Имаше един чичо Захари Стоянов като дойдеше вечер, речеше леко: “Бабо Янке, овари ни един бобец.” И баба вареше бобец. Идваха с преспиване и на другия ден рано заминаваха на лов за зайци, яребици, патици, винаги си пълнеха раниците. Ние с татко бяхме като приятели, защото се държеше с нас свободно. Говорехме си с него на майтапи. Веднъж не знам по какъв повод му рекох: “А бе, какво се излагаш като кифладжия пред товарен влак?” Не ми рече нищо, само се засмя, разбираше от майтап. Той със всеки си намираше приказка и майтап. Не водеше тоумет, човек можеше и да го обиди, но на него му минаваше бърже. Имаше една наша комшийка – баба Елена и той я попитал: “Како Елено, ти като си вече стара, можеш ли си това-онова и разбираш ли си всичко още?” А тя му отвърнала: “Зарко, мале, още всичко си мога и разбирам, ама ощурското огледало ме разсипа.” Разболя се, вече беше на възраст. Сестра ми Ивана го бръснеше, след това го миехме. Веднъж както го миехме, той изведнъж рече: “А патрона?” “Ще измием и патрона му…” рече сестра ми. Умираше и пак намираше сили да се халосва. Чичо ми Иван приличаше на мама Ивана, но характерът му беше на тато Петър – винаги по-сериозен. Брат ми Илия и снаха ми се грижеха до последно за родителите ми. Помагаха им и Ивана и Руска, но аз първо бях по-далече и второ бях много заета – гледах овцете, козите, болния си мъж и само два пъти съм идвала при майка, а тя изкара много време болна. При татко съм идвала повече, но вече бях по-свободна. Да ми прощават всички. Извинявам се на Илия и Тинка и на сестрите ми.
А за майка има много какво да се пише, но не си е поживяла хубав живот. Тато Илия и мама Янка постоянно ѝ надумваха за татко, дразнеше ги неговата шеговитост. Ама па мама Янка викаше: “Мале, не е много добър баща ви, но е па много хубав. Като идеме някъде и ме попитат кой е зет ми, аз с кеф да им го покажа.” Не че беше толкоз лош, не харесваха майтапите му, а с майка до последно си живееха добре.
Баба Янка казваше на майка, че ражда като кучките, а тя беше единственото им дете. Обичаше да подаде на човек. Била е хубава мома, имала е много кандидати, но си е харесала татко. Като се омъжила първото си дете абортира, аз втората се раждам седмаче. Една комшийка ме видяла в сандъче с вълна под печката и рекла на баба: “А ма Янко, защо не хвърлите това дете, не видите ли, че няма да оживее, само се обирате с това-онова?” Много по-късно стринка Рада Савкина ми казваше: “Мале Янке, каква хубава мома стана, а аз навремето виках на вашите да те хвърлят.”
С поп Христо живеехме през две къщи. Нашите през постите опържеха пържено с мас и като чуехме, че идва отчето, веднага го криехме. Строг поп беше.
Спомням си и татко като войник, когато си идваше и водеше приятели, срещах ги на двора и той много се гордееше с това. След мен се роди Ивана, Руска, Илия. Всичките са добре в живота, децата им също. Имаме здравословни проблеми със сърцето, но още сме в куп. Поне три-четири пъти в годината се събираме заедно – черпим се, поднасяме си подаръци, припомняме си случки и т.н. Това беше желанието на майка и татко – да не се отчуждаваме. Почти всяка седмица се чуваме по телефона, а ние със сестра ми Ивана през един-два дни. Дано майка ни гледа Отгоре и да бъде доволна. Тя обичаше всичко да е в ред и за да е така, строяваше ни в две редици. Тя обичаше да пее и двамата с татко бяха много весели. Играеха и двамата по хората, но тя беше по-сериозна.
Когато дойде да родя второто си дете – Николинка, Васил замина в четири часа сутринта за работа на гара Левище и ми рече: “Янке, като се оправите сутринта и ако имаш болки, нека майка да вземе Лена и слезнете при твоите родители в Зверино, за да бъдете по-близо до родилния дом. Вечерта се бяхме изкъпали, детето – също, събрало се беше за пране. Изпрах, а водата за домакинството се носеше на кобилица от един извор в долчината. Прострях дрехите и тръгнахме с мама Ленче по трите километра. Отбихме се при доктора, той ни посъветва да отидем при нашите. Така и направихме – свекърва ми ме остави с детето и се върна обратно в балкана. Това беше към обяд. Към три часа след обед мама Пеша дойде при мен и каза: “Янке, трябва да си отидеш горе, детето нека остане тук, но не е удобно да си тук.” Не е било на добро – колкото повече хора знаят толкова по-трудно се ражда.
Аз си тръгнах. От прелеза на линията в селото се обадих на Васил. В това време болките ми започнаха. Обадих се при кака Стефка Вълчева (тогава тя работеше в Здравния дом), тя се обади на Лукан Доктора. Болките ми се усилиха, беше 8 декември 1963 г. – зима и студ. Набързо сглобиха печката с кюнците, запалиха я, включиха до мен и електрическа печка. В 18 часа вечерта Николинка се роди.
***
Обичам много цветята около къщата ми, навсякъде е само с цветя. Така както обичам цветята, така обичам и хората и народната песен. И сега си пея по някой път сама… едновременно пея, плача и играя. Живот…
 

Автори/Информатори:

Янка Захариева/ Из "Спомени на една жена от Балкана", 2017

Истории от Зверино