Наследство
ЗА БИЛКИТЕ В НАУЧНО-ПОПУЛЯРНАТА ЛИТЕРАТУРА ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК
Категория : Вярвания и традиции / песни
ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДНА СТАРА КНИГА: ЗА БИЛКИТЕ В НАУЧНО-ПОПУЛЯРНАТА ЛИТЕРАТУРА ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК
В куфар със стари учебници, принадлежали на моя свекър, открих книга със заглавие „Билките в медицината” от Васил Нейчев, на чиято титулна страница бяха изредени наградите, които е получил магазин „Билка”, а може би неговият собственик (Васил Нейчев): Почетен диплом от Пловдивския мострен панаир през 1936 г., Почетен диплом от изложението в Бари (Италия) през 1936 и 1937 г., Златен медал от Всемирното изложение в Париж през 1936 г. Впечатляващо за мен, но не и за предишните й собственици. Веднага ми стана ясно защо е на тавана, забравена от години – семейството вярваше твърдо в конвенционалната медицина и посещението при лекар, лежането в болница за тях беше единственото сигурно лечение. После се сетих, че съпругът ми разказваше как дядо му го е карал да му лови пчели, за да го жилят по коленете заради ставни проблеми. След прекаран инсулт, дядо Йордан, се възстановява с чесън и живее още 9 години. Явно е разчитал на лечението с билки. Предположението ми се потвърди, когато пресметнах, че в годината на парижката награда моят свекър е бил на 15 години, възраст, в която човек все още не се интересува от билки, а баща му вече е с разклатено здраве след трите войни, в които участва като офицер. Всичко това говори, че в началото на миналия век и селският човек проявява интерес към четиво, което му помага да се ориентира в затворения свят на знахарството и сам да търси облекчение на болежките си в билковите отвари, мехлеми, компреси, които се научава да приготвя сам.
Любопитството ме поведе най-напред към съдържанието. Началното заглавие – „Списък на билките, които магазин „Билка” на В. Нейчев купува”, е с рекламна цел. Растенията са назовани с популярните им наименования, едно или няколко („лай-лай кучка”, „хвойни (смрики)”, „блен (попадийка)”) и само едно и с латинското („слети коса (горицвет), адонис верналис”). Следващите текстове показват, че авторът познава латинските термини, но е наясно и с аудиторията, за която е предназначена книгата. Срещу всяка билка е посочено какво точно се изкупува – листа, цвят, корен, даже уточнения: „цялата, но без голи стръкове”. Заглавията по нататък издаваха някаква хаотичност, която стана съвсем обяснима, когато се зачетох подробно в отделните статии. Оказа се, че в България по това време с билколечение се занимават само бабите по селата, а билките в аптеките се внасят от чужбина. Закон за търговия с билки няма, възникват противоречия между билкари и аптекари, опити да се отрече народната медицина за сметка на научната. Авторът търси мотиви в чуждата литература и практика: „ … всички народи се лекуват и днес главно с билки - казва Нейчев - защото по-голяма част от лекарствата в аптеките са от лечебни билки, т. е. от растителен произход. И какво голямо значение дават народите на билките се вижда от имената на някои билки. Напр. Euphrasia office немците наричат Ауген трост (утеха за очите ), а французите същата билка наричат кас-люнет (троши очила ) !” Подчертан е интересът на хората от цял свят към лечението с билки в периода след войните: „И можем да бъдем доволни, че билката всеки ден печели почва и влияние. [ …] Голяма заслуга за това има вегетарианското движение у нас и организаторите и ръководителите на това движение – Българско Вегетарианско Дружество. Издадената от последното книга „Фитотерапия” ( лекуване с треви ) от немския лекар Д-р Карл Кант бе цяло събитие.” Според Нейчев обаче тя не може да се ползва „от широката маса на народа”, „расте и брожението на известни среди против билкарските магазини” и затова „ние съставихме тази книжка”.
Не става ясно коя е годината на първото издание. Преди нея, през 1924 г. , излиза книгата „Какво казват билките и водата”. Със съдействието на Националната библиотека „Кирил и Методий” преди няколко години излиза фототипно издание на тази книга.
В следващата статия „Една нова професия” се споменава откриването на магазина през 1922 г. Тук са и мотивите за началото на тази дейност. През 1909 г . д-р Хр. Стойчев, който се завръща от Франция казва на Нейчев, че негов близък от Лион „се интересува от липов цвят и лайкучка”. Разменят няколко писма, но нещата не потръгват. „Когато завърши общата война – разказва по-нататък авторът - и Стамболийски разтури народното събрание, в което участвах като представител, аз се върнах отново към моята идея.” Началото е много трудно. Хората по селата упорито отказват да берат билки: „Една година пишущият е изминал 7800 км в 247 дена и е пренесъл на гръб 6350кгр разни сурови билки до мястото на сушенето им – село или град! Той се е качил 18 пъти до Белмекен в Костенския балкан и е слязъл обратно до Костенец натоварен с билки, събрани от семейството му”- споделя авторът.
В сила вече е чл. 280 от Закона за опазване на народното здраве, на основание на който е разрешена търговията с лечебни растения и са изброени разрешените билки и други средства.
Следващата част, със заглавие „Как се събират билки”, е съвсем различна по стил и донякъде не отговаря на очакваното съдържание. В художествена форма авторът разказва случки, които семейството преживява по време на излетите за билки. След заглавие „ Адонис Верналис (слети косица)” четем: „Ранна Пролет. Първата година на нашето съществуване като билкари. С асистент от университета отидохме към Казичене, дето най-близо до София расте Адониса. Скитахме доста по ливадите и обходихме местата на неговото находище. Тук-таме се желтееше вече – разтваряше адониса своите красиви желти цветове и мамеше току-що събудилата се от зимния си сън пчелица.” Следва диалог с овчар, който знае, че овцете не ядат слети косица, но ги пъди от ливадата, защото си е негова; млада булка обещава да бере лайкучка, но само обещава; друг селянин, се кани да бере водна детелина, но не иска да си мокри краката. Хмелът е представен като кулинарен продукт: „ От хмела правят най-вкусната мая за хляб и симити, с него подгорчават бирата, но той се употребява и в медицината против главоболие, за сън, болки в корема. И отново чиста проза: „Пътувам край Марица по „изследвания”. Гледам пред себе си, останала от турското царуване върба. Разперила клоне, като кокошка над пилета, а около нея увити няколко напукани от старост корени хмел. Дигам глава – над дървото хмела оплел чудновата мрежа и я постлал с хиляди цветове и шушулки.” Идва горският и пак става „весело”. Забавни истории и по едно две изречения за лечебните свойства на билката.
И така до 30 стр., един откъснат лист и съвсем различно описание на страница 33. Растението е представено като в съвременните книги с латинското му наименование, морфологични особености, местообитание, предназначение. Различен шрифт, подреждане по азбучен ред. Така стигам до ново съдържание, списък на билки, които се търсят „в странство”, „препоръчвани от Експортния институт”. Всички са с едно популярно и с латинското име. Нови уводни и заключителни статии. Оказа се, че в томчето са подвързани две издания с разместени коли – началото на първата книга, следвано от края на втората, после началото на втората и накрая втората част на първата.
Началното издание завършва със списък на билките за култивиране, вече подредени по азбучен ред, с едно българско и с латинското наименование. Това говори, че започва производство на лечебни растения и за някои хора е препитание или допълнителен доход.
В това томче може би са първо и трето допълнено издание, защото има обяснителни текстове към второ и трето издание и предговор към второ издание, от който става ясно, че през 1931г. от книгата са останали само 69 броя (значи вероятната година на първото издание е 1930), които санитарните власти конфискуват и съставят акт за неправомерна търговия с книги, на стойност 2000 лв. Стига се до съд, който отменя наказателното постановление на главния директор на народното здраве.
В предговора към третото издание се изказва благодарност на Ян Мущински, професор от Вилненския университет, който редактира изданието. Цитирана е ползваната литература. Този факт говори, че книгата става известна не само в България. Международните награди на магазина окуражават автора и той търси специалисти, за да направи новото издание малко по-научно, да изчисти стилистичните неточности.
В заключителните статии на първата книга е поместено интервю с Васил Нейчев за списание „Научна Мисъл”. Журналист с псевдоним Игличин започва с биографията му. Представя го като „първият билкосъбирач” в България. Роден в с. Градец, Котленско през 1875 г. Има незавършено средно образование, работи като телеграфист във Варна, за участие в работническото движение го преместват в Добрич, от там в Силистра,после в Рахово (Оряхово), от където го уволняват за участие в работническа вечеринка. Връща се във Варна за три години, пак го местят – Видин, София, Карнобат и др. Пет години редактира вестника на телеграфопощенци „Т. П. Вестник”. След войните е депутат до идването на власт на земеделците на Ал. Стамболийски. Превежда от руски „Бащи и деца” на Тургенев, „История на западноевропейската литература”, „Борба” – драма от Голсуърти, пише разкази и статии, печатани в списания и вестници. В интервюто Нейчев споделя трудностите, свързани не само със събирането на билките, но и с преодоляване на общественото недоверие, конфликтите с медици, аптекари, администрация; подчертава социалната страна на тази дейност – „За една рецепта против изстиване трябва да се плати най-малко 50 лв.” и „същите билки ще препоръча и доктора”; признава, че „Днес народната медицина може да се представлява от хора прости, а може би и шарлатани. Но било е време, когато нейните представители са били най-просветените, най-добре познаващи науката на времето си хора.” От това интервю узнаваме, че в периода след войните билколечението се разпространява много бързо, в Германия, Франция, Швейцария излизат много книги по фитотерапия, увеличава се износът на билки от България. Независимо че се препитава от търговия с билки, Нейчев смята, че „бъдещето е на научната медицина”, и че „Билките като лекарство ще останат, но билколечението ще изчезне.”
Поместени са и три статии на Нейчев от в. „Мир” – в едната опонира на Михаил Минков, който се опитва да противопостави научната и народната медицина. В другата разказва за лечение на „сънна болест” с лудо ( старо ) биле ( бела дона ) и за отказът на научната мисъл в България да изследва въздействието на билката. Италианските учени се възползват от опита на нашата народна медицина и създават препарата Пантропа, а за българите остава „с мотика в ръце да копаят корените от старото биле, а от Запад да получават „специалитет”.
Третата статия е „Истинският лекар”, посветена на д-р Иван Басанович, който работи за втората си родина, дори става общински съветник във Варна, но „дребнави закачки и клевети от завистници” го принуждават да напусне България.
Какво се случва по нататък с книгата и нейния автор не успях да науча. На книжния пазар се обявяват антикварни издания на това заглавие, но те по скоро са библиографска рядкост. По-интересно за настоящия форум е, че хората в нашия край се снабдяват с такава литература и правят информиран избор, когато социалните условия не им дават друга възможност. В колко села по това време има аптека и лекар? Колко села имат транспортна връзка с града? Колко хора имат финансови средства за лечение в болнични условия? Това е друга тема, но тя пряко е свързана с билките – за съжаление не само някога, а и сега.
Много скоро след книгите на Васил Нейчев излиза „История на билкарството. Обща и в България” - 1940г., второ издание - 1941г. и „Билкарството в България и износът на билки” - 1942 г.
Информатори / АвториБойка Лозанска / В: Традиционната медицина и лечебната сила на природата, 2019
Истории от Наследство
-
Служби и оброци на свети Георги в планината и край реката
- Вярвания и традиции / песни