Я викни, Янке, я викни байовиз едно гърло, два гласа.Не мога, байе, не смея,че ми е нива край гора,във гора има кладенчеи при кладенче — хайдути!
Седенка е вече в разгара,до сека мома и ерген,сал Стоян се бави, нема го,стола му празен, чака го.Сичките моми весели,сичките моми смеят се,Янка се само не смее.Кой момък мина се седна,седи, поседи и замине,и стола си празен остава.Накрай се Стоян зададе —китка си в ръка носешеи златен пръстен в кривача.Кога си кривача отвори,слънце изгре посред нощ.— Това е либе за тебе,златна звездица в небето,да си ми верна, сговорна.
Лудо младо, стига игране,от лудост нозе ми стъпка,ала не виждаш, Стояне,че съм на листниче пъпка.
Сутрин ставам с мисъл по тебе,на обед пея песни за тебе,по икиндия съм луда по тебена седенки гледам само за тебе.
Лудо младо, стига игране,идвай при мене, Стояне.
Месечко, братко, ако го видиш,кажи, че го чакам, дочакам.Месечко, братко, ако завиждаш,вземи ми главата, душата,високо при тебе да ида,последно Стоян да си вида.
— Искрице ле, сестрице ле,черноочена, руменобуза,звездочела, бързонога,на яка на Стоянова блуза,ти да си дивното цвете.
— Сестрице ле, стига да мога,на опинци му ще съм подлога,кръпка ще съм му на дреха,сладко възглаве в почивка,бъклица вино във буйност,в мъка — тънка усмивка.