Краводер


Сборник с народни песни от Краводер


Категория : Вярвания и традиции / песни

Песните на мама

С велико богатство премина през живота моята майка Янка Стоянова — мечтателната и поривната, тъжната и плачевната народна песен. Върви и днес тя, иначе сиромашкото краводерско чадо, в моята мисъл и въображение, в спомените на своите съселяни, в трепета на ония, които е научила на нови песни и им е дала свои. Върви в тънката усмивка на хората, запомнили нейния жизнен и заразяващ хумор.
Тя беше крехък човек. Физически и психически. В тая крехкост имаше нотки, за които не стигаше интелект да бъдат разбрани в моята бедна, морна от труд и с едва мъждукащо знание земя. Именно затова си мисля, че една тънка струна в нея си отиде тъжна от тоя свят… Гласът й беше ясен, крехък, изпълнен с нежност, чувство и мисъл. Имаше песни, които пораждаха усещането, че гласът тук ще се счупи като нежно — чупливите новогодишни играчки по елхата и ще стане на сребърен прах. Не, той просто търсеше и намираше оная глъбина на чувството и мисълта, за която се искаше тънкост и извисеност, за която ние, неразбиращите, имахме усещането, че ще се скъса.
Тя се заслушваше във всеки повей. Във всеки глас и шум. Чуваше не само когато й викаха. Чуваше и неизказаното. Тая чувствителност, подплатена от сираческото детство, от уголеменото чувство за страх, бе изострила сетивата до неузнаваемост и й позволяваше да забелязва и наглед незабележимите детайли.
Мъката и страданието при нея бяха основния подтик. Просто тя не е имала друг изход. Песента, колкото и парадоксално да изглежда, е нейният изход в живота.
Тя знаеше над хиляда народни песни. Заслушвала ги е от баби, майки и моми. От песнопойците по панаирите. От учители и случайни пришълци, от пътуващи музиканти, от грънчари и търговци… Сама на язлъчето пред къщи и в моминската градинка, на тлаки и седенки, на копан и жътва, на кръщанета, сватби и погребения ще пее и плаче песента.
Неповторими са юношеските години. В неделен ден, под нашата къща — плетарка, в лъката до Помпата, под сянката на старите дудове (така наричат в нашия край черниците) и липи, се събират всички младежи. Момичетата — по търлички, с къси чорапки, сукманчета и пошивани ризи, момчетата — с опинци, панталони и пошивани ризи. И като засвири кларинетът, край нема. И хора, хора… А измори ли се свирачът, ще запее мама, после всичките дружки. Само песента на реката, на лястовици и врабци, на синигери и чучулиги, а на свечеряване и на щурци ще се вплитат в това веселие.
Изпълнени с бедняшка радост са неделните дни, единствената отмора от тежкия селски труд. В ранна утрин момичетата леко, семпло облечени, възбудени и шумни изкачват баира отвъд реката на път за ливадите от прибалканските курии. На върха дружките ще спрат да отдъхнат, а мама ще викне да запее. Гласът й ще се носи в тихата утрин, ще гали и вълнува захвърленото в покрайнината от световните пътища и страсти селце. Десетина стари хора, между които баба Пена — 82 годишна, Мута Каленска — 72 годишна, Ценка Иванова, Николица Кирилова, Мара Иванова разказваха, че цяло село се показвало по вратниците и на прозорците на къщите да я слуша. И сред тая всеселска аудитория еквали думите:
Я викни, Янке, я викни байов
из едно гърло, два гласа.
Не мога, байе, не смея,
че ми е нива край гора,
във гора има кладенче
и при кладенче — хайдути!
После започват задявките, веселите игри, мечтите. Горската прохлада, непалещото, но топло слънце, зеленината на къра, младостта на дружките — всичко предразполага към жизнерадост и копнеж за щастие. Копнеж, защото наоколо е тъма, бедност, мизерия. И само той, младежкият копнеж, може да изведе човека на светла пътека. Временна, но светла. Нали народът с малките си радости е изживял сред океана от несгоди, мъка, несрета и труд.
Тя се е вслушвала в думата. В подредбата на думите. В звучността на думите. В музиката им. Пресявала е краводерския словесен пясък, за да се родят няколко златни песъчинки. Замисляла се е над хумора, над неочакваността на противопоставяните действия. Над начина, по който се усмива. Над силата на селянина да побеждава тежестта на живота с тънката си усмивка… Как иначе, ако не с това дълбоко вглеждане, можем да си обясним факта, че повечето песни, които тя пее, са художествено дообработени, подменени са слабите думи, нехудожествените моменти. И навсякъде, където е привнесена дума, мотив, случков елемент, песните са получили нова художествена сила, извисили са се.
И така, ден из ден, година из година, се е увеличавало песенното богатство в нейния репертоар. За да достигне внушителната цифра 1000. И да се запазят в паметта. И да се пеят и препредават на следващите поколения.
 
 
Янка Стоянова е не само преносител на народната песен и мъдрост, не само певец и тънък художник, дообогатяващ известните песни, но и творец. Тя създава оригинални текстове, които разкриват истински творчески възможности. Може би школовката е получена в дългите години, в които изпълнява и обработва известните, и пяти и от други хора, народни песни. Когато осъвременява едни, други очиства от ненужното натрупване на думи, трети подсилва с по-ясна образност.
И така в един ден тя започва сама да създава песни. Ранните й „Кметове, стари писаре“ и „Оплаквалка“ все още свидетелстват за неопитност, за несигурно опипване на новия терен. Ала се появява третата песен — „Накладе Янка седенка“, която веднага се харесва и се запява. В нея личи умението да се фабулира, има краткост на изказа, намерена е чудесна поанта. Песента има щастлив завършек, както е щастливо времето, в което я пее — няколко месеца преди сватбата си.
Седенка е вече в разгара,
до сека мома и ерген,
сал Стоян се бави, нема го,
стола му празен, чака го.
 
Сичките моми весели,
сичките моми смеят се,
Янка се само не смее.
Кой момък мина се седна,
седи, поседи и замине,
и стола си празен остава.
Накрай се Стоян зададе —
китка си в ръка носеше
и златен пръстен в кривача.
Кога си кривача отвори,
слънце изгре посред нощ.
— Това е либе за тебе,
златна звездица в небето,
да си ми верна, сговорна.
Много близка, по време на създаването си, до тази песен е песента „Идвай при мене, Стояне“. Тя има в началото си още игривост, близка до задявката:
Лудо младо, стига игране,
от лудост нозе ми стъпка,
ала не виждаш, Стояне,
че съм на листниче пъпка.
По-нататък текстът е директен, липсва иносказанието, подтекстът:
Сутрин ставам с мисъл по тебе,
на обед пея песни за тебе,
по икиндия съм луда по тебе
на седенки гледам само за тебе.
И пак следват началните два реда, за да създадат рамката на песента:
Лудо младо, стига игране,
идвай при мене, Стояне.
Четири години по-късно е създадена следващата авторска песен „Оплаквалка“. После се зареждат „Милке, Милке, чедо златно“, „Искрице ле, сестрице ли“, „Месечко, братко“ и др.
Животът в бедняшката къща затягал тежък пръстен около двамата млади. Беднотията, казваше мама, и с труд не се побеждава, ала татко тръгнал в Цигларницата в София с мисълта, че ще свърже двата края. Десет месеци не си идвал. И в една вечер, когато жените от махалата се събрали вкъщи, мама изпяла песента „Месечко, братко“:
Месечко, братко, ако го видиш,
кажи, че го чакам, дочакам.
Месечко, братко, ако завиждаш,
вземи ми главата, душата,
високо при тебе да ида,
последно Стоян да си вида.
Питал съм мама как се е родила една от най-художествените й песни „Искрице ле, сестрице ле“, тя се усмихваше и отклоняваше въпроса ми с общо обяснение за работата си над песните: „Никога не съм писала песента ред по ред. Най-напред нещо се заражда в главата ми, я от радост, я от мъка, завърта се като пчела как се върти около цвета… Никога не мога пред хора да запявам нов текст, да го мисла. Требва да съм сама. Сама като съм — припевам на глас — дира думи. Най-убави думи ми идат кога ми е мъка. От радост по не идат. Едни песни съм измисляла на стари мелодии и по ми е леко. А да измисляш и мелодия е труд, не — мъка е. Сама като съм, припявам и помна. Коги песента е готова — запиша си я на тетрадка… Опитвала съм и направо да правя песен. Заприказваме с женорята нещо интересно и почна да припявам. Много такива песни съм правила — ама ни една не съм запомнила. Отишли са си с вечерта… Не са стрували, ако са стрували, се да се е запомнило нещо…“
— Искрице ле, сестрице ле,
черноочена, руменобуза,
звездочела, бързонога,
на яка на Стоянова блуза,
ти да си дивното цвете.
Така започва изградената на диалог песен „Искрице ле, сестрице ле“. Ето и отговора:
— Сестрице ле, стига да мога,
на опинци му ще съм подлога,
кръпка ще съм му на дреха,
сладко възглаве в почивка,
бъклица вино във буйност,
в мъка — тънка усмивка.
Песенното творчество на Янка Стоянова има сериозни достойнства и трябва да се съжалява, че поради нашата разсеяност и бавност, а и поради ранната й смърт, една част от него остана незаписана и е нужен много труд, за да се възобнови чрез още живите и слушали песните й хора. Но и онова, което е запазено, не е малко. И то разкрива един талант, запазил за поколенията златните зрънца на народното творчество.
 

Информатори / Автори
Марин Ботунски / Из "Ранни дългове", 2005
Споделяне

Истории от Краводер

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa