Българското опълчение по времето на Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. е едно наистина необикновено явление. Тогава нашият народ не е имал своя държава и своя администрация, нито армия и военни окръжия. Въпреки това хиляди българи-доброволци, подтикнати от желание за освобождението на отечеството си, се стичат от разни места под свещеното Самарско знаме. Те участват в боевете за свободата на своя народ и мнозина дават живота си в епичните сражения при Стара Загора, Шипка и Шейново.
Днешният Врачански окръг е дал повече от сто опълченци. Това са все храбри мъже с интересна революционна биография, с високо патриотично съзнание и кристално чисти души. В техните редици ще видим да се сражават рамо до рамо баща и син – Цено Кърлов и баща му Кърло Тончев от село Моравица, Иван Илиев и чичо му Илия Иванов от с. Оходен, двамата братя Коста и Иван Д. Бошнакови и братовчеда им Иванчо Цв. Севастин от Враца, а също така и тримата братя Андрови от Краводер. Тук искам да разкажа нещо за тях, тъй като те са единствен случай в българското опълчение.
Те са родени в село Краводер. Били са петима братя: Тодор, Петко, Косто, Божин и Иван Андрови. Тежък е бил животът им в Краводер тогава. Най-хубавата земя своели турските големци. Българите работели ангария. Гладували за да платят многобройните данъци. И от турското зло тримата по-големи братя: Тодор, Петко и Косто Андрови напускат бащино огнище и емигрират в Румъния. Петко заминал в къщи четири невръстни деца, а Тодор – една измъчена от плач жена, на която новородените деца умирали от мизерия. Двамата работят в Румъния като градинари, а Коста става файтонджия на един чокоин. Тук те се опознават с българската революционна емиграция и заработват за освобождението на своето изтерзано отечество. Когато през пролетта на 1877 г. се обявява Освободителната война тримата братя се записват опълченци. Тодор и Косто постъпили в Пета опълченска дружина. Те участвали във всички походи и сражения срещу турците. След освобождението на България от турско иго (3 март 1878 г.) те останали известно време в редовете на опълчението – ядрото на бъдещата българска армия, след което на 22 юни 1878 г. се уволнили по собствено желание. Върнали се двамата в Краводер, но брат им Петко не се бил завърнал. Той постъпил едновременно с тях в Десета опълченска дружина, сетне бил прехвърлен в ХІІ-та дружина, неизвестно къде и как бил тежко ранен и умрял от раните си. Тодор и Косто заварили в къщи печална картина: Цвета, жената на загиналия Петко, била наскоро починала. Четирите кръгли сирачета на брат им били раздадени като храненичета. Навсякъде царувала нищета и мизерия. Колко скъпо се купува свободата на един народ. Тодор и Косто получили от държавата по 60 декара земя в с. Брегаре. Взели със себе си и Петковите сирачета и се заселили в Брегаре. Тук без инвентар и добитък заработили земята, направили си къщи. От пресилване Тодор умира през 1886 г., като остава едногодишна дъщеря. Тогава Косто взема при себе си сираците на двамата си покойни братя и ги отхранва като свои. Той умира на 5 март 1933 г. в с. Брегаре на 80-годишна възраст.