Символите на Стара Враца в превратностите на историческите епохи

Независимо дали ги наричаме забележителности, паметници на културата или символи, различните исторически времена оставят своя отпечатък върху съграденото и завещано от старите врачани на потомците им. Над тях се сблъскват възгледите, идеите, приоритетите и потребностите на различни поколения, живели в града, различни градски управници, дори и отделни влиятелни фактори. И не рядко въпреки намеренията и целите на жителите, техните прокламирани по-шумно или по-скромно опити за определяне, налагане и възвеличаване  на отделни личности и събития - „герои на своето време” за „вечни времена” претърпяват съвсем различна съдба. Защото забравят, че само историята раздава оценките и определя кои паметници ще станат излишни и кои ще останат не само символи на своето време, но ще придобият свой собствен живот - не просто като част от градския интериор, а от неговата история, дух и памет.
Някои от тях, отразили стремленията и усилията на голямата част от врачани, оцеляват и устояват на тези промени, в добри и лоши времена, защото са потребни на огромен брой хора, които виждат в тях делото на предците си. Други, подчинени на временни, конюнктурни цели, изгубват смисъл и значение по закономерната историческа логика заедно с времето, което ги е създало. Това важи с особена сила за тясно „специализираните” паметници, посветени на спорни личности или събития, които не могат да придобият стойност пред новите поколения жители на града и въпреки цялото им преекспониране не могат да бъдат реанимирани като градски исторически или паметници на културата.
Каква е съдбата на врачанските забележителности, създадени след Освобождението, обаче, които са отразили в най-голяма степен потребностите и възгледите, целите и идеите на старите врачани и успели да се извисят до символи на града не само за жителите му, но и за страната поколения наред. Дори на тези, които са утвърдени безспорно и доказани исторически съдбата не е еднозначна. Те продължават да устояват своето значение на символи.
Архивните документи съхраняват данни и сведения за забележителности от различни периоди. Съпоставката им разкрива тяхната съдба в развитието на града, а заедно с това разкрива и цели глави от неговата история.
Тук ще се спра основно на един оригинален документ, който ни разкрива тези забележителности според представите на самите тогавашни врачани. Това е сценарият на документален филм за Враца, направен през 1930 г. от МНП, по повод погребението на митрополит Климент.
Днес филмът е изгубен, но ние можем да се опитаме чрез издирване на снимки от описаните в сценария кадри да “видим” този филм;  а можем да потърсим и следите от заснетите тогава забележителности и да проследим съдбата им в днешния ден. С кадри от днешния им вид, можем да видим и филма, как би изглеждал днес.
Сценарият се състои от три части, първата от които е посветена именно на тогавашните градски забележителности. Кадър по кадър се разкриват  основните средища на градския живот във Враца след Освобождението, които с делата на своите създатели израстват в очите на съвременниците си до символи на стара Враца.
    Между тях се открояват паметникът на Ботев насред площада, носещ неговото име, градските училища, предмет на особена гордост и самочувствие за бъдещето на врачани, нейната напредничава индустрия и – казармите.
    Това е едно необичайно за днешните разбирания подреждане на забележителности – редом с природните картини от безусловно нарицателния Врачански балкан, с който започва филмът и историческите паметници като средновековните кули, Згориград – мястото на стария град и площадът, където е построен паметник на Христо Ботев, са отбелязани и тополите при артилерийските казарми и ветеринарната лечебница.  
    Но централно място в първата част на филма  е отделено на врачанските училища и врачанската индустрия, които са създавали настоящето и бъдещото развитие на града и самочувствието на неговите граждани.
    Ако се опитаме днес да възстановим представата на тогавашните врачани за някои от старите врачански забележителности, които се превърнали в символ за тях, безусловно трябва да се допитаме и до старите пощенски картички, чието предназначение било именно възпроизвеждането и популяризирането на тези забележителности.
    Благодарение на днешните запалени колекционери, можем да добием представа за врачанските символи в представите и ценностите на самите някогашни врачани. Те ни показват облика на град Враца, който в продължение на столетия оставал непроменен, скупчен в подножието на Балкана, недалеч от прохода за Вратцата. И в първите десетилетия на ХХ в. Враца се е деляла на четири отдела, наречени според четирите градски църкви: Възнесенски отдел, Болярски отдел – при днешната църква “ Св. Николай”, Отдел на Софийската църква (днес “Св. Царей”) и Долната махала, при старата църква “Св. Петър и Павел”, (днес “Св. 12 Апостоли”). В тогавашния център на града – Болярския отдел – се намирал и мегданът – средището на градския живот, или иначе казано - чаршията.
От изгледите на тези картички веднага става ясно защо сред забележителностите във филма са включени врачанските училища. Редом с църквите, импозантните врачански училища се извисяват като палати сред онзи 16-хиляден град, край които дори красивите чорбаджийски къщи се губят. Те  са били забележителни не само с външния си вид, но и със славата си на “малки академии”, те са били символ на Враца за поколения врачански ученици. Тези кадри много вярно отразяват ролята им като приоритет в развитието на града след Освобождението, което се проследява и в архивите на врачанската община. Построяването както на гимназиите, така и на основните училища в четирите основни квартала на града е било между първите задачи. Само за две-три десетилетия са построени мъжката и девическата гимназия, четирите основни училища - “Св. Софроний Врачански”, “Хр. Ботев”, “Митрополит Константин” и “Възнесение“ и прогимназията “Иванчо Младенов”. Открит е пансион за сираците от войните и държавно стопанско тъкачно училище.
    Съдбата на тези училища обаче не е била пощадена от драматични обрати. По време на войните те са обърнати в лазарети и арести, по време на румънското нашествие през 1913 г. са ограбени. След 9-ти септември ги сполетява заличаването на имената на дарителите им. За чест на самите врачани, връщането имената на “Иванчо Младенов”, “Козма Тричков”, “Св. Софроний Врачански”, “Митрополит Константин”, е дело на самите врачани, които през 1990 г. с подписки и открити писма до най-висшите инстанции – включително и Комитета “1300 години България”, защитават и извоюват правото на благодетелите на Враца да се почитат имената им в съградените от тях училища. Инициатор на тази инициатива неслучайно е Валентин Статков – син на известния читалищен и обществен деец Атанас Статков.

Изгубените символи на Враца
За разлика от спечелената битка за увековечаване имената на дарителите – врачани, други символи са безвъзвратно загубени и не могат да бъдат възстановени.
Пример за това е съдбата на на най-знаковите обекти на Врачанската индустрия, предмет на гордост и просперитет за града. Тя  е ликвидирана след национализацията. Драматичната съдба на Мито Орозов, загинал при опожаряването на града през 1923 г. е последвана и от останалите предприемчиви врачански индустриалци след 1944 г. След национализацията на фабриките им, те са изпратени по лагерите, изселени от града, а техните цветущи предприятия - ликвидирани. На предишната конференция чухме подробно драматичната съдба на заснетите в кадрите на първия филм за Враца видни личности-индустриалци.

    Училище “Митрополит Константин”
Съдбата на някои от тогавашните училища днес също е незавидна. Макар и да не се възприемат вече като градски символи, врачанските гимназии и някои от училищата продължават да впечатляват с вида си и да служат на просветното дело, за което са създадени.
Но между най-старите, символ на училище и образование в 4-те градски квартала, едно училище е обречено на разруха - училището, носещо името на “Митрополит Константин”. То е единственото, останало от първите, кварталните, строени след Освобождението. защото “Св. “Софроний Врачански” е разрушено в пожара 1923 г. и е построено на ново. Училище “Възнесение” - възрожденското класно училище е закрито, както и “Хр. Ботев”, но имат нови функции.
Само “Митрополит Константин” остава да напомня за духа и ценностите на врачани от онези следосвобожденски години, когато просветата се е провеждала с въз-рожденски жар. За него възпитаниците му още разказват с вдъхновение и любов, за неговата благо-творна роля, която почти се е превърнала в градска легенда. Старите врачани са красноречиви разказвачи на спомени за любимото училище, закрито не толкова отдавна – то функционира до съвсем скоро, като любимото квартално училище на децата от Кемера и от квартала на царквата “Св. Царей”, за да се превърне в мишена за т.нар. „бизнес интереси“ поради изключително атрактивното си местоположение и укор за днешните поколения. В последните 10-тина години стана “притча во язицех”, препъни-камък на общинските съвети и повод за проливане на много мастило по вестниците. И... толкоз.

    Пансион за сираците от войните „Хр. Ботев”
Не по-малко драматична е и съдбата на първият Пансион за сираците от войните “Хр. Ботев”, създаден и открит с участието на всички административни и благотворителни институции през 1918 г., по-известен е на старите врачани като пансиона на Церовски, в чиято къща се е помещавал.
След национализацията, той е иззет по Закона за едрата градска собственост и десетилетия наред служи на Инспектората по образование. Но е върнат след реституцията в трагичен вид, в какъвто е и днес.

.    Паметникът на Ботев
Между изображенията, популяризирани от старите картички, най-голям дял заемат тези, на които е увековечен Ботевият паметник и площадът, наречен на името на Христо Ботев. Почти половината от изгледите, отпечатани някога за популяризиране на Враца идентифицират града с Ботевия паметник и Ботевия площад. Затова и неговата съдба е най-показателна за драстичните исторически превратности във Враца и то само в рамките на един век.
Паметникът на Христо Ботев носи още едно знаково значение – неговото поставяне на единственото логично място за него - тъкмо там, където са стояли изложени отрязаните глави на войводата и неговите другари - “всред града” до “шарената чешма”, “всред пазаря на Враца”. Построяването му бележи първата и най-знаменателна промяна в облика на площада след Освобождението. И макар че официално площадът бил наречен на името на Царя-освободител “Александровски площад”, тъкмо паметникът на Христо Ботев променил и наложил името на площада. Наричан е масово от населението “площадът при паметника на Ботев” до като официално е преименован с това име при новата регулация през 1899 г.
И въпреки че това е най-знаковият, най-безспорният символ на Враца, предмет на национална гордост – първият паметник на български национален герой, издигнат във времето, когато Вазов пише “Епопея на забравените”. Не случайно няма поема за Ботев в нея – защото благодарение на врачани той не е между забравените.
Но въпреки това, този принос на врачани към следосвобожденската ни история е подложен на нестихващи, бих ги нарекла без колебание брутални издевателства. Няма да се спираме на споровете около вида му, продиктувани от тясно партийни ежби и омрази, чията безпочвеност за врачани се доказва от факта, че въпреки всички натрапчиви манипулации на определени с политическите си интереси лица срещу него, те не допускат премахването му.
За драматичната му съдба е достатъчно да се  проследи поругаването му от румънските войски, които го събарят по сведения на съвременници при нашествието си във Враца през 1913 г.,
    Следва буквалното му изхвърляне по нареждане на Вълко Червенков през 1955 г.  и “арестуването му” в градската кула, в продължение на няколко десетилетия, което е най-показателния факт за епохата на управлението на „джуруляците“ във Враца след 1944 г., когато решенията за Враца не се взимат нито във Враца, нито от самите врачани.
За да се стигне до неговото временно реабилитиране на площад “Руски” след първото и единствено обществено допитване до населението през 1990 г., което показва че врачани не са го забравили и не са го отписали като символ на града си, въпреки опитите да бъде забравен и заключен почти четири десетилетия. Това обаче явно не е достатъчно доказателство, за ценността му в очите на управляващите, които все така са външни за Враца хора, които не са наследници на старите врачани и не ценят направеното от тях.
    Това е основната причина, поради която се стигна и до повторното му обезглавяване, на което сме свидетели днес. Под всевъзможни предлози, от естетически, габаритен и прочее характер, които изместват същността му на първият символ на свободна Враца, днес той е отнет от историческото и културно наследство на врачани, от главната му и най-важна роля и мисия да бъде историческата им връзка с тяхното минало, с ценностите, идеалите и наследството на предците им.
Драматизмът около името на Ботев не стихва. Всички опити да се замести паметта към него с „по-подходящи“ за определени лица или от една или друга гледна точка или позиция  паметници, предизвикват куриозната смяна на бюстове и паметници на площада.
Настоящият паметник на Ботев, мерещ ръст с Балкана отразява по един директен начин  политическата смяна след 1944 г. Той не само се извисява над преминаващите – той е срещупоставен и отделен от тях. Той не може да бъде обграден и заобиколен от всички страни като стария. За да вземеш думата и произнесеш реч, някогашните политически личности е трябвало да се качат на импровизирана трибуна  - най-често маса - и да застанат почти редом с поета, а докато говорят е трябвало почти да го гледат в очите. Разделянето на народа от управляващите е заложено в новата  архитектурна композиция. Като се поставят и военните части помежду им, внушението се подсилва и става недвусмислено, че всеки трябва да си „знае мястото“ и да не си позволява да го нарушава.
Сегашният грандиозен паметник е режисиран на собствена сцена, а издигнатия до него постамент, предназначен за официалните лица, поставя по презумпция ръководните фактори, които и да са те, редом до Ботев, и против стоящото отпред множество. Те се изправят до поета, но и  с гръб към него, в положение на съизмерване и подравняване с него по подразбиране, само и единствено по силата на официалното си положение, в пренебрежителна позиция през рамо.  Свидетели сме на все по-пълна трибуна, на която официални и други “ВИП” гости едва се побират, сбутани един върху друг, почти на един крак, но застават със самочувствие до Ботев, и против насъбралото се множество. А ръстът му пък представя идеалното извинение да не се гледа в очите.
    Врачанските гарнизони и офицерският клуб
И разбира се друг символ, запечатан на картичките, колкото и да е чудно за днешните поколения, но не и за съвременниците на събитията и техните изследователи, това е Врачанският гарнизон. Наричан не просто военния, а именно врачанския, защото той става символ на онези героични поколения врачани от 35-ти пехотен и 2-ри артилерийски полкове, чиито военни победи стават причина цяла България да научи имената им.
    Врачанският гарнизон обаче има и съвсем конкретна причина да присъства сред символите на Враца от старите картички и филми. Той оставя своя отпечатък върху облика на града, така както и върху градския живот. Променя облика още на самата  “Чаршия” като я натоварва и с представителни функции и я превръща в място за официални тържества и чествания с  военни паради; за отслужване на молебени и панахиди при всеки религиозен, национален и градски, местен празник.
Настаняването на военния гарнизон повлиява благоприятно и потреблението от офицерите и войниците. Именно с тази цел през 1891 г. градския съвет решава да поиска от Министерство на войната настаняването на гарнизон в града  “за подигане на алъш-вериша”.
Офицерите обаче далеч не се ограничават с пряката си мисия, а участват дейно в градския живот. Те са преки участници за създаването на туристическото, ловното и спортните дружества, което става възможно благодарение масовото им участие. Функционирането на благотворителните, родолюбивите, културните и просветни дружества и организации и целия обществен живот е немислим без тяхното участие.
Символ на техния принос в града става Военният клуб – една утвърдена културна институция във Враца в продължение на десетилетия.
Съвсем забравен днес е дома-паметник на запасните чинове от армията на НЦВ Борис ІІІ. Построен със средствата на самото дружество, на тяхната собствена парцела, той служи като културен клуб за членовете си и паметник на загиналите. Открит е през 1927 г. Това е една от причините паметникът на загиналите да се завърши и открие едва през 1936 г. (макар й замислен още 1914г.). В един малък град, със скромните средства, но огромен ентусиазъм на обществените организации, наистина са реализирани уникални инициативи. Неговата съдба е може би най-драматична. Той напълно е забравен от врачани, въпреки средствата, желанието и доброволния труд, вложени за построяването на тази внушителна и за днешните времена сграда. След ликвидирането на царската армия и национализацията на сградите й, Дома-паметник е използван десетилетия наред от МВР. Днес е оставен да изглежда като внушителна руина.

    Спасеният Символ
За да завършим оптимистично за способностите на врачани да ценят и пазят символите си, ще проследим съдбата на Туристическата хижа или просто - Хижата. Тя е другият безспорен, утвърден и увековечен в картичките символ. Нейната съдба също не е лишена от драматизъм, но за щастие на цели поколения врачани, чийто доброволен труд е вложен в постройката й, от скиците и черте-жите на арх. Дограмаджиев, до блестящата медна обшивка на алпий-ския й покрив, тя успява да устои на изпитанията на времето .

Информатори / Автори
Весела Пелова / В: Божият мост, 2012