История от Липница

Разка...

Липница

Баба Наца и дедо Пейо си спомнят младостта

Категория : Моята история / нашата история

Баба Наца и дедо Пейо си спомнят младостта

Разказват Надежда Вълчева Александрова (баба Наца), р. 1932 г. и Петър Христов Александров (дедо Пейо), р. 1932 г.:

На Свети Никола, маминко, и мой братовчед прави имен ден. И има едно тефтерче ли беше, книжка такава „Шегите на Амура“. И той ми задава въпрос: „Нещо много те харесвам – искаш ли моя?“ Аз му викам така: „Чакай, още не сме се видели, ти ме питаш харесвам ли та?“ – „Една целувка ше ми дадеш ли?“ – „Не! Една неделя никаква целувка!“ Бехме тогава ваканция – Коледна ли, каква беше. Една неделя. О, мина са таа неделя, он като зе да ма сграба кат си дойдем от училище от Бела Слатина – сграба ма, ше ма изеде.

Мойта майка, тя беше шеговитичка така, тя нали е от Бойковци и тя вика така: „Кога та родих, онаа Цеца Куповата родила момче, а я съм забременала – ше рода па момиче за тава момче!“ И стана работата. Фанааме са заръка. Майка ма би - тоа ден беше на Василка на Панеца сватбата и сестрами дойде, и казала на майка: „ Майко, кака беше пак с Пеньо“. А майка зе да ма не дава вече. И тя не дава с него и ма би.

И той виде кък майка ма би и са фанааме с него заръка – та на влака. И от влака до Алтимир – тогава минаваше ж.пто тука и оттам – за ръчичка – майка Цека има сестра у Добролево женена и отидоаме там – че тука майка ше ма земе, та нема да ма даде. И отидохме там и леля му – на майка свекървата сестра – я зех, то са примръква: „Мале, къ ще спа у тия ора?!“ Зех да рева. И тя виде това нещо, че са притиснявам, че съм у друго село, у чужда къща – непознати за мене. И тя много възрастна жена беше, каза на уке Генко, на мъжа си: „Генко, я фани децата и ше ги заведеш до онаа рампа, дето а за село“. И той ни доведе до тука. И ние заръка – целувки, прегръдки по пъкя си вървим и си додоаме тука.

Влизаме тука – дувара с плет. Вратника с плет – влизаш си спокойно. Ама къщата сто и двайсе квадратни метра, убава къща, бойдисана синя, с 4-5 стаи, със сурови тухли, излък тука с вратичка има така и тя изскочи майка му, и баща му: „Не, нема место тук за вазе – излазайте!“ Що сме са ожениле – и те не са давале, и одвъде не дават. И отидоаме у Ватка на Пинци, доле къде е, че нейната майка е на татко Ристо, на свекър ми сестра. И ония ора ни прибраа и седехме там две вечери. И я не искам повече да спа у тия ора, у негово род – искам по у мой род да а.

Дойдохме у лелка Тошка Чучула – овите – целувки, прегръдки, ма че ни гледат ората – ич нви не пука. И дойдохме тука и спахме една нощ и за втората я зех па да викам: „А да опитаме па да си додеме тука!“. А той не дава: „Никакво идване!“ Обиден. Таман това говорихме и са чука на прозореца на лелкини Тошкини на къщата и я викам: „Петре, на прозореца се чука!“. И нали вътре като е тъмно, вънка – месечинка и я видех. Викам: „Тава е баща ти и баче Ристо Паздерката.“ Идат двамата, те ма виделе, че я съм са показала, ма я не съм са крила. И отишле и викнале на лелка Тошка на прозореца. И лелка казала: „Чакай, я ше ида, ше питам децата – ако искат, ше отворим да такова…“. И тя дойде, и ни казва и я викам – „Ше връвиме“. Той пак не дава, неще: „Я одих ли до дома – те що ма не приеха, сега нема да дойда?!“ Добре, ама татко, свекъра зе да реве – бе жалостив така, майка беше по-звер.

Дойдохме си тука – стаята приготвена там. И прибрахме са тука и татко вика: „Дай на тва дете престилката!“ Тошке, нали са даваха нанизани престилки с пари. Да, така беше, маминко, - престилка с пари. И тя: „Е па сеги ли да ги дам?!“ така, натъртено малко. И тя отиде и донесе престилката. Ама не ми ги дава у ръка, ми така ги подметна малко на прозореца.

- Не е та опасала тогава, а мен тогава ма опасаха веднага, свекървата.

- Ами не ще тя, не ще, че съм от друга фамилия.

- По-долна?

- Не, по-горна. О, какво тегло теглих, мамо, после, като зех да постилам черги и ицко зе да оди по земята, да лази детето. И я си послах черги – майка ми даде, оттука нищо не дават. Какво има тя го държи за Гена, че са жени – за зълва ми. Сега, мамо, са килиме, чърги – тука като дойдох немаше така посляно – с калчища помазано. И я си послях черга на детето. И татко, свекъра, като фана – от вратата и като рече така чергата и ги фърли на масата, къде слагам за ядене.

- Що така направи?

- Що неще гражданка у къщата да му влаза – има зма за гражданка. „Ше постила черги, кае – и ше оди…“

- Абе се така недобри ора, недобри…

- Изостанале така беа много

- А, затова, че са изостанали, а не че са недобри…

- Мале, бега бе, той пиеше много – три бъчви са напълни с вино, пие виното…

- Па с клапавци – разсича – откъде накъде ше ода с клапавци, да не съм жражданка!

- Е, тегло…

- Ама любовта ви, виж колко време сте заедно…

- Така требва да бъде!

- Седа една неделя тука, той докато беше войник – три години там. Една неделя съм тука, една неделя съм си в оня дом /бащини/, че съм си оттука…

- Се пречи!

- Изкарват ма. Се му не иде на татко, не иде и на майка /свекъра и свекървата/ - и те така. Или като реча нещо… Кога е трезвен татко, беше човек, много по-милостив от майка. „Ма що не ставате ма!“ – вика на жена си и дъщеря си. Сега двора е слозе тука, ама тогава не беше, ми го метеме. Метла висока – и са мете.

- Тука наслагат връшачки, връшем жито…

- Мета и той: „Що не ставате да метете, ма!“ – „Като е сакала мъж – ше мете!“

- Абе бегай, бе!

- „Да са не е женила!“ – Това им ги е отговора и я си работа. И кога са напие, той ма па изкарва. И те така.

- Ама ти си си дочакала мъжа…

- Дочаках го! Ка нема го дочакам тоа любовчия!

- Тя и да ма е напуснала, я ще ги намера и пак ше ги доведа тука. Ето това е! Или таа – или неща друга!

- Тоя е любовчия – на дръти години залиби гаджетия!

- А, тава нема да приказваш!

- Не знам, маминко, какво е удъар, какво е обида, какво е спиране – по екскурзии сме одиле, на почивки съм одила дек ви казвам – и в Русия, в Молдова… И двамата /свекърът и свекървата/ виждат вече у последните дни и ревът за мене. И я седа при тех – кака Маришка дойде и носи нещичко за ядене и майка го фръга. Викам: „Майко, що го фръгаш?!“ – „Мале, тя не може да готви къ си ми оготвила ти!“ Сичко от мене си еде. А по татко па с мен до Враца – я го саблачам при доктора…

- Те та пъдиха, пъдиха, ма ти ги догледа…

- Тя, тя ги догледа! Тя по душа е много добра!

***

- Тоя трактор, на тая снимка е частен – личен негов! Като се пенсионира. Ето тоя, цветния, а другият е на ТКЗС-то!

- И ти до последно си ореш с трастор?

- Да, е с това съм орал тука.

- Я да направим снимка с тракторите.

- Сека вечер го сънувам. Сека вечеп сънувам трактора!

- Толкова ли обичаш тоя трактор?!

- Много го обичам. Това са 30 години! И най-добрият тракторист и техния Мато – двамата бехме. Заедно отидохме на курсове, заедно земахме за браноходница – Алтимир беаме. Там си беше – по земеделието, по техниката, по трактора. Голема работа беше! То си е училище. Зе/х/ме документи и почнахме тука у ТКЗС-то. И двамата беме добри садаче – садиме жито, садиме слънчоглед, садим кво ти речът! Голема работа бе, голема работа! И сега ми са работи, ама нема сили… Това са 86 години…

Аудио