Разкази, песни, легенди и предания за преминаването на Ботевата чета

                                                                                                 На снимката: Поповото ханче, 18 май 2021 г.

Пристигнал ми е Ботев капитан у село Бутан

Пристигнал ми е Ботев капитан,
Ботев капитан у село Бутан
с чета юнаци – отбор комите,
отбор комите – млади момчета.
Че ги посрещна Рачко чорбаджи,
Рачко чорбаджи – старешината...
...

Пята от Никола Филипов Славчев,
с. Бутан, Врачанско. Зап. Богдан Николов.

Спомени от архивите
Четата влиза в селото

„Слезлата на Козлодуйски бряг чета на войводата Христо Ботев някои бутанчени видели още в Козлодуй, дето предавали „юшура” – определеният им в натура (кукуруз) данък (десятък). Четата влязла в Бутан от северозападния край на селото на 17 май 1876 година и покрай Вутовци, Панчовци, Долните Лукарци от които излезнал, та се присъединил Томчо Кунчов Тетевенеца и покрай Гимиджийте слезла при Раковския геран, дето момчетата се спрели на почивка, а щабът отседнал в Попиванови. Жените изнесли котли и „кипчадзи” (бакърени черпаци), та наливали от герана вода и давали на зажаднелите от три часово уморително пътуване четници, а след това им раздали и колкото могло да се събере от селото хляб и сирене. Някои от мъжете се изпокрили, а други излезли при четниците и с любопитство разглеждали чудноватите нечакани гости. Един от тия зяпачи дядо Иван Гимиджията си спомня, че един едър, брадат – с големи черни очи и страшен поглед четник (предполага се да е бил войводата Христо Ботев или Давид Тодоров) буйно им говорил да не стоят и зяпат, ами да се стегнат и да тръгнат заедно с четата, за да идат да бият турците. „ - Е па с какво ще се бием – обадил се некой по-смелчак бутанченин - като немаме пушки? – Брадви и коси вземете – изревал буйният комита – и тръгвайте да изтрепеме тия гадове!”*
По разкази на очевидци, всички, намиращи се в селото хора придружили четата до Раковския геран. В Летописната книга са отразени доста подробности и описания за идването и посрещането на четата. Интересен епизод е разказал Йото Пръшковски. Между четниците имало и някои познати на селяните от Бутан. Едно момче от четата, което предишното лято като градинарче продавало зеленчук в селото, създало първата връзка на въстаниците със селяните. То извикало на един от първите посрещачи: „Дядо Йоте, познаваш ли ме? Аз съм градинарчето, дето ми продаваше зеерето от каруцата си!” – и попитало дали има от млякото, с което го е гощавал миналата година. Селяните, и особено жените, веднага разбрали какво е необходимо на четниците. От всички къщи започнали да изнасят хляб, сирене, мляко, вода и други хранителни продукти.
Днес, сред множеството старинни семейни реликви, които ревниво съхраняват в своя дом Венета Дамянова и нейният съпруг Иван в село Бутан е и големият бакърен черпак („купел”), от който дядо Йото е подал мляко на войводата Христо Ботев и негови четници.
Запазено е и прословутото Попово ханче, където отсяда по-голямата част от четата.
В помощ на четниците

Броят и имената на всички нови четници от Бутан не са уточнени, но са известни повече от девет души бойци и около петнайсетина колари, тръгнали с обоза на четата. Броят на колите, също не е точно установен, но по спомени на колари и останали живи Ботеви четници той бил голям, те обособили „подвижно прикритие” и съпроводили четата до Милин камък и с тяхна помощ били отблъснати всички атаки на черкезките конници по пътя на четата. На Милин камък те били освободени да се върнат, но никоя кола не се прибира в Бутан, тъй като били разграбени от черкезите, а и самите колари, за да се скрият от преследвачите, ги изоставили. Повечето от коларите се връщат в селото, но някои били избити по пътя. „Безспорен съзаклятник бил терзията Томчо (Тончо) Кунчов (Тетевенец), който работел в „Борделя” (хан) на дедо Тончо Лукарски и сам си бил приготвил четническо облекло, та кога Ботевата чета навлезла в селото, той набързо се стъкмил и се присъединил към четата в униформа, в каквато са били облечени и четниците.”
Голяма част от  бутанчаните, присъединили се към четата са безследно изчезнали. За двама от тях след Освобождението се носел слух, че се укрили в едно дере, но в последствие били предадени и избити от башибозуците към врачанските села. Завърнали се живи Васил Цветков и Величко Пецов. Васил Цветков, обхванат от възторг при появата на Ботевата чета, откраднал оръжието на чичо си поп Иван, който държал Поповото ханче и веднага се явил, заедно с останалите доброволци. След разгрома на четата, той се укривал в мазето на Поповото ханче и се готвел при първи удобен случай да преплува Дунава, но комшийско дете го видяло и издало. Арестуван е и съден в Русе. Братята Дичо и Иван Кътовски се присъединяват, макар че Иван „бил кьорав” – едното му око било избито още като дете от онбашия във Враца, тъй като го заловил в ливадата си, но милеел за родното. По спомени на бутанчани в селото се завръща само Иван – с трупа на простреляния си брат. Стамен Шунелски повежда обоза пръв от бутанчани. За него разказва неговият внук – Христо Петров Стаменов, р.1869 година: „След боя при Милин камък четата се придвижва през нощта за Веслец. Заедно със Стамен е бил и Величко Пецов. Последният разказвал на близките си после, че Стамен е носел пушка, а Величко е носил чанти с патрони и багаж на четниците. По едно време, като се лутали из тъмнината, Величко се уморил и помолил Стамен да вземе от него багажа, докато си почине. Стамен, който бил силен и здрав, веднага се съгласил и взел багажа от Величко. Наскоро Величко се загубил и Стамен продължил пътя си нагоре към Веслец заедно с четниците. От тук нататък се губят дирите на Стамен и не се знае къде е загинал: дали това е станало още същата нощ или той е загинал след смъртта на Ботев из Врачанския балкан?! След като другите бутанчени се върнали в селото, се пуска слух, че Стамен е жив и е забегнал в Сърбия. Поради това домашните му дълго са ходили да го търсят, но напразно. Жена му го очаквала цели седем години да се завърне...”**
За съдбата на Тодор Тончов Лукарски разказва Тодор Томов Тодоров, р. 1885 година: „Тодор е бил по професия колар. Тодор е взет от Бутан и е ходил до Милин камък. Ходил е пеша да носи багаж, изостанал от четата и се опитал да се скрие под Гърбавия мост, да се укрие, но го ранили в рамото, та го намерили ранен крушовчени и го докарали с колата в Бутан – докарал го е дедо Никола Крушовченина. С него е ходил и сина му Томо Тодоров Тончов, но се връща още от Прапора.”***
Любопитни подробности от „комитското житие” на Спас Цеков научаваме от неговия зет Петър Георгиев, р. 1899 година: „През 1875 година Спас става член на местния революционен комитет и дава клетва. Били са неразделни приятели с Васил Цветков Вълков. Когато четата пристига в Бутан, Спас е бил у Василови. Когато четниците напускат Бутан, Васил и Спас тръгват с тях. Спас само за минутка се отбива в дома си, та да вземе ножа си и опанджака.  Взема и една казма, за която му поръчали четниците. Спас и Васил са вървели в челната колона на четата... ...След Освобождението Спас Цеков разказваше в спомените си, че като преминали през река Бързина, четниците изпратили човек за село Галиче с поръчение да изведе галишките въстаници и да се присъединят към четата, но нищо не знае какво е станало с пратеника. Пътували цяла нощ, спирали на почивка в Борован. Зората ги заварила в село Баница. Тук отново били нападнати от черкези и затова се укрепили на петия връх на Милин камък, където през целия ден се водело кръвопролитно сражение. На Милин камък Спас помага за укрепването на позициите на четата. Казмата, която носел, влиза в работа.  Вечерта, когато се придвижвали към Веслец Спас и Васил се откъснали от четата и загубили другарите си.  В лутането стигнали село Тишевица, където Васил имал роднини.  От тук на втората нощ се връщат в Бутан. Спас се крие известно време, но Васил е предаден и арестуван.” Петър Георгиев добавя: „До последните години на живота си е ездил най-лудите коне. Умира януари 1938 година.” ****

Прочутият мост от волски коли

Цялото село съпроводило четата до реката, а там бил построен мост от волски коли и четниците преминали през реката по него и през Джурково бранище поели по здрач в усилен марш на юг по стария земен път към Борован. В спомените си по-късно оцелелите четници говорят различно за това, чия е идеята за моста, сочат най-вече Никола Войновски за неин инициатор, който ръководи и  изпълнението й, но в Бутан разказват, че построяването на моста за Ботевата чета има своя предистория...
По традиция на Гергьовден се ходело през Огоста за божур, полски цветя и зеленина, с които се изплитали обредни венци и се поставяли на агнето-курбан. За тази цел момците правели мост от коли, за да минат момите оттатък реката...
Една от колите, с които е построен в онзи съдбовен ден отново моста, този път за да преминат реката комитите, е на Петър Димитров Семов - тук военният командир Войновски харесва пъргавия младеж и той продължава с обоза. За смъртта му Георги Тахов цитира Мехмед Осман, придружвач на башибозука: „Преминахме река Огоста и при с. Борован се присъединиха към нас и оряховските башибозуци под командата на Узун Ариф, субаша на Оряхово. Тук видяхме един луд поп, който се беше съблякъл гол. Прескачаше калимавката си, правеше рогачи и разни работи. Той имаше кола, но никому не дойде на ум да види що имаше в колата”. Авторът заключава: „Колата, както по-сетне се разбрало в Борован, превозвала Петър Семов, убит пред очите на свещеника. Той знаел, че душевно болните не са закачани от турците, тъй като ги считали „белязани от Аллаха”. В родното му село се знае, че той не е бил в обоза на четата, а се е сражавал с оръжие в ръка. За него разказва внукът на брат му Филип – Иван Диков Филипов, р. 1907 година: „На 17 май Ботевата чета минава през Бутан. Пътят на четниците е бил покрай Пръшковци. Като видели това Петър и братята му Филип и Йото излезли на пътя да погледат четниците. Тогава от колоната излиза един познат на Петър четник. Този четник е бил от Търновските села. Само преди една година той е работил като градинар на Симидовата градина под село Сараево. Като градинар той е идвал често с каруца зеленчук в Бутан и така се опознават и стават приятели с Петър Пръшков. Сега, като минава с четата край Петрови, той го познава и се спуска към него. Разказва на Петър, че са тръгнали да се бият за освобождението на поробеното отечество. Петър тръгва с него и се спират насред селото, където четата прави кратка почивка. След почивката, заедно с четата към Балкана потегля и Петър Пръшков. Той е бил неразделно до своя другар четника-градинар.  До него са го видели и други останали живи бутанчани, които се завръщат. В сражението с турците на Милин камък Петър е убит. Близките му дълго чакали да се върне, но напразно. В Бутан се пуска слух, че Петър и неколцина други четници са минали в Сърбия да търсят спасение. Баща му качва коня и няколко седмици е ходил към Сърбия да го търси. Стигал е до Пирот, но не го е намерил...” *****

Хафус бей и баба Върба

Както става известно по-късно, Хафуз бей наблюдавал с далекоглед от кулата си потеглянето на четата и веднага след заминаването й изпратил конен куриер с известие до Оряхово. Няколко часа след това пристигнали два бюлюка турска войска и башибозушка орда, водени от оряховския каймакам Махмуд бей, но тъй като той трябвало да следва четниците, селото не било подложено веднага на опустошение. В спомените си дядо Георги Цоков съобщава, че два часа след заминаването на четата от Бутан, в селото нахлува турска войска и черкези, които се пръснали по къщята и поискали печени агнета. В тяхната къща (землянка) дошли десетина войници и заклали няколко агнета и тъкмо започнали да ги пекат, изсвирила тръбата им за сбор и те тръгнали. Първоначално турските власти не били осведомени за престоя на четниците в Бутан – смятало се, че те ще заминат направо за Баница. По-късно обаче се води разследване – много селяни са разкарвани от турските власти и затваряни, спасили се, като казвали, че насила са давали храна и вода на четниците, насила са взели момчета с тях.
По спомени на дядо Лазар Джонов, за спасяването на селото не малка роля е изиграла и баба Върба, много близка на бея селянка от Бутан. Хубавицата-кръчмарка ходила при турския големец и му наложила, чрез женска хитрост, да се застъпи за селото. Същата тази Върба, която измолила от Ботев да не взема в четата единствения й син.

*„История на с. Бутан”, писана през 1927 г. от учителя Стефан Симеонов и свещеник Ангел Делчев по разкази на по-възрастни жители на селото. ТДА – Враца, 64К, оп 1, а.е. 82.; **ТДА – Враца,        Ф 1314, оп. 1, а. е.163, л. 10.; *** ТДА – Враца, Ф 1314, оп. 1, а. е.163,     л. 27. ;****  ТДА – Враца, Ф 1314, оп. 1, а. е.163,  л.11.; *****  ТДА – Враца, Ф 1314, оп. 1, а. е.163, л.10.

Информатори / Автори
Ботьов си поведе белите комити, Враца, 2008