Мито Анков - Спомени за размирните години 1872-1878

Мито Анков е роден в гр. Враца в заможното семейство на Йованчо Анков - един от врачанските първенци, виден търговец и обществено-политически деец през Възраждането, участник в църковните борби. Мито Анков завършва четирикласното училище във Враца, най-високата образователна степен по онова време в града, след което се приобщава към търговските дела на семейството, като продължава и родолюбивата дейност на своя баща и сам става деец на национално-освободителното движение. „Той е един от онези идеалисти, енергични, разпалени родолюбци младежи българи, продукт на резмирните 70-те и 80-те години на миналия век” – ще го опише Никола Начов, първият редактор на неговите спомени. Съратник на Димитър Общи и Васил Левски, той е подпредседател и председател на Врачанския революционен комитет, деен участник в подготовката на Априлското въстание във Врачанско. Опълченец. Заедно с други врачани е един от основателите на конната сотня към Българското опълчение. За проявената храброст в боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново и другаде Мито Анков е награден от руското командване с два Георгиевски кръста и получава звание унтерофицер. След 1878 г. е кмет на Оряхово, където умира (1909 г). За особени заслуги към града и отечеството като "истински поборник-опълченец" по решение на Общинския съвет на Оряхово и на духовните власти Мито Анков е погребан в двора на църквата "Св. Георги" "с рядък погребален церемониал".

Първото издание на спомените на Мито Анков излиза от печат през 1936 г. с предговор и под редакцията на Никола Начов, издателство на БАН, под заглавие „Спомени за размирните години : 1872-1878”.

Врачанският революционен комитет

 „През 1872 г. аз се занимавах с търговия – купувах вълна и агнешки и ярешки кожи във Врачанско и Орханийско. По него време в Орханийско обикаляше потърговия и Кръстьо Н. Бързаков, също от Враца. Като съграждани, аз и той добре си живеехме. Често забелязвах, че Кръстьо иска да ми обади нещо – ту ми кажеше, че един човек искал да ми открадне коня (тогаз яздех хубав дорест кон), ту че един човек искал да говори
нещо с мене, но не знаел кой е или как се казвал. А то било работата, че наш Кръстьо бил загазил в съзаклятничеството, т.е. станал комита. Това узнах, когато нея година по Петровден бяхме отишли заедно в Етрополе. Там пристигнахме на 28 юни вечерта в хана на Хино Лазаров. На другия ден – празник Петровден, двамата, като християни, отидохме в черква. След отпуска публиката се упъти за училището, гдето щеше да стане тържественият акт. И аз, и Кръстьо отидохме.Там се запознахме с учителите Тодор Пеев и Илия М. Вълчев. След тържеството отидохме си в хана и до вечерта заедно с приятели се разхождахме из околността на градеца. На същия хан бяxa слезли и хора от Тетевен, дошли фамилиарно за празника. Между тях имаше един човек облечен като кираджия. Вечерта, като вечеряхме, гледам – Кръстьо не яде, а се тюхка и иска да ми каже нещо, но не знае как да почне. Най-сетне, той ми заговори тъй: „Бай Мито, ти си спомняш, че много пъти съм ти загатвал за нещо, но не ти казах нищо. Сега обаче ще ти го кажа, пък каквото ще да става. В Орханийско, Ловешко, Габровско и другаде апостоли, изпратени от Влашко, са устроили комитети за освобождението на България. Единият апостол се казва Левски – дяконът, а другият – Димитър Македонски, Общият. Ето, за този последния съм ти загатвал“. Като ми изрече Кръстьо всичко това, аз му отговорих, че е трябвало да не се плаши от мене, а да ми обади по-рано всичко, та и ние във Враца да направим същото. Още му казах да обади на Димитра, че искам да се срещна с него. Кръстьо отиде, намерил го, обадил му и върна се, та ми каза, че двамата уговорили да се срещнем сутринта на другия ден – 30 юни. Сутринта рано-рано повикаха ме в една стая в горния етаж на хана. Там намерих неколцина души, между тях и човека кираджия, също и Тодор Пейов и Илия Вълчев. Тези двама последни ме запознаха и с другите: Петър Дилов, Йордана П. Дилова, Мария Дочо Мръвкова и с другите, на които сега имената не мога да си спомня – всичките от Тетевен, и най-сетне, с човека кираджия – Димитра Македонски, Общия. След късо мълчание отвориха дума за варварството на турците и ме попитаха как са настроени българите и по нашенско. Отговорих им, че – както и навред, и по нашенско турците са станали вече нетърпими и че трябва да заработим, да се освободим от тях. След това те всички ми разправиха, че в Ловешко, Тетевенско, Търновско, Габровско и в цяла Тракия имало вече съставени частни революционни комитети, под ведомствени на някакъв си централен революционен комитет в Букурещ, та и ние във Враца да извършим
същото. Аз с благодарение приех предложението, и после с мене извършиха това, което извършвали с всеки нов съзаклятник: повикаха един техен свещеник, и той ме закле в Бога, в кръста, в револвера и в камата. След всичко това аз вече от радост не знаех на небето ли се намирах, или на земята. Като че заживях нов живот и ми се искаше час по-скоро да си отида във Враца, за да видя дали ще може да се направи и там нещо. Но по-напред трябваше да отида в Тетевен по търговията ми. На другия ден аз и Кръстьо – заедно с казаните гости на хана – тетевенски съзаклятници, и с Димитра Общия тръгнахме за Тетевен. Из пътя минахме много весело. За забелязване беше и това, че в бунтовническите
дела бяха посветени и жени – те носеха револвери и без никакъв страх гърмяха из пътя. В Тетевен аз и Кръстьо слязохме в хана на хаджи Иванов. Управляваха го сами синовете му Станчо и Станьо. Два дена стояхме в Тетевен и само веднъж се видях с Димитра Общия, в
къщата на Дочо Мръвков. Заведе ме при него Иван Милчов. Димитър Общия ми даде още някои наставления и устава за комитетите. От Тетевен тръгнахме за Враца. Минахме през селата Български извор (там се запознахме със съзаклятниците Калов и Георги Радулов),
Ябланица, Добревци, Батулци, Караш и Струпец. От сетне узнахме, че когато сме отивали към Български извор, Левски бил на една воденица, видял ни, но не искал да ни се обади.

Щом пристигнах във Враца, първата ми грижа беше да се срещна с приятели, за да строим нещо. Но кому да се доверя, като за такова нещо и най-добрият приятел може би не ще се съгласи? Мислих и тъй, и тъй и най-сетне реших да поговоря на някои лица. Не щеш
ли, лицето, в което бях най-вече уверен и нему най-първо обадих, пожълтя и без да ми продума ни черна, ни бяла, избяга от мене и сетне дълго време избягваше да ме срещне. При всичко това аз не изгубих кураж, зарязах казания мой приятел и повиках следните врачански младежи – мои приятели: Кръстьо Д. Новкиришки, Мито Цветков, Тодор Балабанов, Николчо Д. Печеняков, Тодорин Ванов, Цено Ангелов, Иванчо Стаменов,
Мито хаджи Мицов, Стефанаки Хр. Савов, Илийкьо Петров, Цветко Самарджиев, Иванчо Будинкин, Марко Николакьов, Коста Йончов, Васил Кръстеняков, свещеник Коста Белалиски и йеромонах..., рилски таксидиотин. Като им разправих всичко, те с голяма радост приеха предложението ми, положихме основния камък на врачанския революционен комитет и избрахме това негово настоятелство: председател Кръстьо Д. Новкиришки, подпредседател моята скромна личност, касиер Мито Цветков, секретар Стефанаки Хр. Савов и членове на настоятелството Тодор Ванов и Цено Ангелов. След това всички присъстващи положихме клетва за живот или за смърт.” ( Мито Анков. Из „Спомени за размирните години : 1872-1878”)

 „Новото издание на спомените на Мито Анков стъпва върху тежкия труд, извършен от видния български библиограф Никола Начов при обработката на оригиналния ръкопис за първото им издаване през 1936 година. Развитието на българския книжовен език и културно-обществените промени в нашето общество през годините направиха необходимо добавянето и на обяснителни бележки със значението на редица турски, руски или позабравени диалектни български думи. За улеснение на читателите текстът е приведен спрямо актуалната правописна норма на българския език, но със запазването на някои диалектни особености, за да се съхрани духът на времето. За мнозина от историческите личности, споменати от Анков, са добавени кратки пояснения за живота и делото им. Те не са изчерпателни, но често дават любопитни подробности за бъдещото развитие на съратниците на врачанския герой и ролята им в изграждането на съвременна България.

Пожелаваме приятно странстване с Мито Анков по пътя на освобождението на България.”-  пише д-р Ангел Златков в предговора към новото издание от 2022 г. То е със заглавие „Размирни години – Спомени на един опълченец” и е дело на сдружение „Българска история”. Редактор е Ангел Златков, графичното оформление на корицата е на Александра Младенова, с репродукцията на картината на Верешчагин „Преди атака. Пред Плевен.

Разказът на врачанския апостол ни дава възможност да разберем по най-добрия начин духа на възрожденската епоха. Той изтъква решаващата роля на българите за спечелването на Освободителната война и възстановяването на държавността. Заветът му за безкористна служба на Отечеството завладява сърцата на следващите поколения, участвали във Войните за национално обединение.

Врачанските опълченци и първата българска конница

Следващият откъс от спомените на врачанския поборник са от втората част на книгата, в която той разказва за последвалите събития след похода на Ботевата чета и разгрома на въстанието, преминаването на съзаклятниците в свободна вече Румъния и обявяването на Руско-турската война. „Не оставаше за нас друго, освен да отидем в Плоещ и да узнаем как стоят работите. Григор Найденов и аз оставихме пари на деда Димитра да ни купи по един добър кон. На 28 април ние петимата: Григор Найденов, Коста и Иванчо Бошнякови, Иванчо Цветков и аз тръгнахме с една каруца от Каракал. Христо Бошняков трябваше да остане при баща си. Вечерта стигнахме в гр. Слатина на р. Олта и там за пръв път в живота си видях руски войник, който карулеше на моста. От това разбрахме, че в града има руска войска” – пише Анков. През 1877 г. той и още врачани се записват в Българското опълчение и така стават едни от основателите на първата българска конница и участват в кървавите боеве за свободата на България, проявявайки особен героизъм в решителните сражения при Стара Загора, Шипка и Шейново. Отакъсът ни връща в героичните часове на Шипченската епопея.

 „ 11 август. Още отрано движенията почнаха по цялата боева линия. Всичките опълченци бяха на местата си и с нетърпение очакваха неприятеля. Най-сетне съмна се добре. Неприятелските часови се виждаха, показаха се и турци, които се наместиха в едни камънаци и почнаха да стрелят. Почнаха и нашите да им отговарят. Обадиха се и топовете. Постепенно сражението ставаше все по-ожесточено. Почнаха да гърмят и пушки, и топове и от двете страни. Имаше вече ранени опълченци и в гърба, защото сега турците стреляха и откъм Лиса гора. По едно време турците почнаха да пускат колони по разни посоки, от което се разбираше, че те се готвят да ни нападнат от всички страни и да ни унищожат.

Нашите топове се силеха да отговарят на турските, но последните бяха 10 пъти повече от първите, пък и нямахме достатъчно гранати. Освен това турците ни бяха обградили почти отвред, оставаше още свободен само пътят за Габрово. По цялата боева линия се чуваха само команди: „Пальба ротой! Мзводом… пли!“. При все че биваха все разредявани, неприятелските редове продължаваха да настъпват упорито. Но най-сетне с едно гръмогласно „Ура!“ опълченците на щик нахлуха в турските редове и се почна борба за гуша и ръце с ръце.

Турците разбраха, че не ще могат да надделеят и се оттеглиха в безредие; те разбраха, че не тъй лесно ще превземат шипченските височини от омразните тям ешилкалпаклъ комиталар (опълченските шапки имаха дъно със зелено сукно). Тази атака коства на Опълчението доста скъпо. Много ранени се отправиха към превързочния пункт и много умрели и тежко ранени пренесоха санитарите. През всичкото време нашата конница постоянно тичаше от шанц на шанц, изложена на куршумите, и разнасяше с конски торби патрони на опълченците. Но Бог я запази, защото вършеше свято и благородно дело.

В това време генерал Столетов с началника на щаба подполковник Ринкевич и с другите щабни офицери стоеше на връх Св. Никола и от там издаваше заповеди, които конниците опълченци бързо разнасяха. Но беше още рано през деня, а помощ дали щеше да ни дойде и кога? Тия въпроси си задаваше всеки наш офицер и всеки войник.

Денят вече почна да се преваля и турците все по-яростно налитаха да превземат и едничкото ни за отстъпление място – шосето за Габрово. Пазеха го Орловският и Брянският полкове и някои опълченци. По едно време стана голям смут – някои извикаха, че турците излезли на шосето, но това беше лъжа. Наистина те бяха се опитали да извършат това, но бяха отблъснати. Към 6 часа опълченците почнаха да си шушнат, че гранатите ни се вече свършили. Това ни силно разтревожи. Та и турците това и очакваха и като че ли и те знаеха това и със свършването на деня искаха да свършат и с нас сметката. Барабани и тръби пак заечаха, въздухът пак се изпълни с турски диви викове: „Аллах, юрюин канкардашлар“ и дива бясна сган полетя върху нас, и когато ние почти се готвехме да отстъпим, чу се вик: „Помощ иде!“.

Запяха и песента „Шуми Марица“. Опълченците се насърчиха, нахвърлиха се лудешки с щиковете си на турците и ги отблъснаха. Още се повтаряше: „Помощ иде!“, но тя не идеше. Чак когато предните редове на турците вече бяха излезли на шосето и се готвеха да нанесат гръмоносен удар на храбрите защитници на шипченската височина, чиито редове бяха много oредели, пристигна бързо един батальон от отряда на генерал Радецки, качени по двама войници на един кон. Турците бяха прогонени и гърмежите на топовете им почнаха да стават по-редки и се чуваха надалеч. В него ден – 11 август, както казваха, турците бяха извършили 14 атаки, но бяха навред отблъснати с големи загуби. Впрочем и ние бяхме малко изпатили.”