Враца


Мито Анков - Спомени за размирните години 1872-1878


Категория : Моята история / нашата история
photo

Мито Анков - Спомени за размирните години 1872-1878

Мито Анков е роден в гр. Враца в заможното семейство на Йованчо Анков - един от врачанските първенци, виден търговец и обществено-политически деец през Възраждането, участник в църковните борби. Мито Анков завършва четирикласното училище във Враца, най-високата образователна степен по това време в града, след което се приобщава към търговските дела на семейството. Съратник на Димитър Общи и Васил Левски. Подпредседател и председател на Врачанския революционен комитет (1872). Участва в подготовката на Априлското въстание във Врачанско. Опълченец. Заедно с други врачани е един от основателите на конната сотня към Българското опълчение. За проявената храброст в боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново и другаде Мито Анков е награден от руското командване с два Георгиевски кръста и получава звание унтерфицер. След 1878 г. е кмет на Оряхово, където умира (1909 г). За особени заслуги към града и отечеството като "истински поборник-опълченец" по решение на Общинския съвет на Оряхово и на духовните власти Мито Анков е погребан в двора на църквата "Св. Георги" "с рядък погребален церемониал".

Първото издание на спомените на Мито Анков излиза от печат през 1936 г. с предговор и под редакцията на Никола Начов, издателство на БАН, под заглавие „Спомени за размирните години : 1872-1878”.

„През 1872 г. аз се занимавах с търговия – купувах вълна и агнешки и ярешки кожи във Врачанско и Орханийско. По него време в Орханийско обикаляше потърговия и Кръстьо Н. Бързаков, също от Враца. Като съграждани, аз и той добре си живеехме. Често забелязвах, че Кръстьо иска да ми обади нещо – ту ми кажеше, че един човек искал да ми открадне коня (тогаз яздех хубав дорест кон), ту че един човек искал да говори
нещо с мене, но не знаел кой е или как се казвал. А то било работата, че наш Кръстьо бил загазил в съзаклятничеството, т.е. станал комита. Това узнах, когато нея година по Петровден бяхме отишли заедно в Етрополе. Там пристигнахме на 28 юни вечерта в хана на Хино Лазаров. На другия ден – празник Петровден, двамата, като християни, отидохме в черква. След отпуска публиката се упъти за училището, гдето щеше да стане тържественият акт. И аз, и Кръстьо отидохме.Там се запознахме с учителите Тодор Пеев и Илия М. Вълчев. След тържеството отидохме си в хана и до вечерта заедно с приятели се разхождахме из околността на градеца. На същия хан бяxa слезли и хора от Тетевен, дошли фамилиарно за празника. Между тях имаше един човек облечен като кираджия. Вечерта, като вечеряхме, гледам – Кръстьо не яде, а се тюхка и иска да ми каже нещо, но не знае как да почне. Най-сетне, той ми заговори тъй: „Бай Мито, ти си спомняш, че много пъти съм ти загатвал за нещо, но не ти казах нищо. Сега обаче ще ти го кажа, пък каквото ще да става. В Орханийско, Ловешко, Габровско и другаде апостоли, изпратени от Влашко, са устроили комитети за освобождението на България. Единият апостол се казва Левски – дяконът, а другият – Димитър Македонски, Общият. Ето, за този последния съм ти загатвал“. Като ми изрече Кръстьо всичко това, аз му отговорих, че е трябвало да не се плаши от мене, а да ми обади по-рано всичко, та и ние във Враца да направим същото. Още му казах да обади на Димитра, че искам да се срещна с него. Кръстьо отиде, намерил го, обадил му и върна се, та ми каза, че двамата уговорили да се срещнем сутринта на другия ден – 30 юни. Сутринта рано-рано повикаха ме в една стая в горния етаж на хана. Там намерих неколцина души, между тях и човека кираджия, също и Тодор Пейов и Илия Вълчев. Тези двама последни ме запознаха и с другите: Петър Дилов, Йордана П. Дилова, Мария Дочо Мръвкова и с другите, на които сега имената не мога да си спомня – всичките от Тетевен, и най-сетне, с човека кираджия – Димитра Македонски, Общия. След късо мълчание отвориха дума за варварството на турците и ме попитаха как са настроени българите и по нашенско. Отговорих им, че – както и навред, и по нашенско турците са станали вече нетърпими и че трябва да заработим, да се освободим от тях. След това те всички ми разправиха, че в Ловешко, Тетевенско, Търновско, Габровско и в цяла Тракия имало вече съставени частни революционни комитети, под ведомствени на някакъв си централен революционен комитет в Букурещ, та и ние във Враца да извършим
същото. Аз с благодарение приех предложението, и после с мене извършиха това, което извършвали с всеки нов съзаклятник: повикаха един техен свещеник, и той ме закле в Бога, в кръста, в револвера и в камата. След всичко това аз вече от радост не знаех на небето ли се намирах, или на земята. Като че заживях нов живот и ми се искаше час по-скоро да си отида във Враца, за да видя дали ще може да се направи и там нещо. Но по-напред трябваше да отида в Тетевен по търговията ми. На другия ден аз и Кръстьо – заедно с казаните гости на хана – тетевенски съзаклятници, и с Димитра Общия тръгнахме за Тетевен. Из пътя минахме много весело. За забелязване беше и това, че в бунтовническите
дела бяха посветени и жени – те носеха револвери и без никакъв страх гърмяха из пътя. В Тетевен аз и Кръстьо слязохме в хана на хаджи Иванов. Управляваха го сами синовете му Станчо и Станьо. Два дена стояхме в Тетевен и само веднъж се видях с Димитра Общия, в
къщата на Дочо Мръвков. Заведе ме при него Иван Милчов. Димитър Общия ми даде още някои наставления и устава за комитетите. От Тетевен тръгнахме за Враца. Минахме през селата Български извор (там се запознахме със съзаклятниците Калов и Георги Радулов),
Ябланица, Добревци, Батулци, Караш и Струпец. От сетне узнахме, че когато сме отивали към Български извор, Левски бил на една воденица, видял ни, но не искал да ни се обади.

Щом пристигнах във Враца, първата ми грижа беше да се срещна с приятели, за да строим нещо. Но кому да се доверя, като за такова нещо и най-добрият приятел може би не ще се съгласи? Мислих и тъй, и тъй и най-сетне реших да поговоря на някои лица. Не щеш ли, лицето, в което бях най-вече уверен и нему най-първо обадих, пожълтя и без да ми продума ни черна, ни бяла, избяга от мене и сетне дълго време избягваше да ме срещне. При всичко това аз не изгубих кураж, зарязах казания мой приятел и повиках следните врачански младежи – мои приятели: Кръстьо Д. Новкиришки, Мито Цветков, Тодор Балабанов, Николчо Д. Печеняков, Тодорин Ванов, Цено Ангелов, Иванчо Стаменов,
Мито хаджи Мицов, Стефанаки Хр. Савов, Илийкьо Петров, Цветко Самарджиев, Иванчо Будинкин, Марко Николакьов, Коста Йончов, Васил Кръстеняков, свещеник Коста Белалиски и йеромонах..., рилски таксидиотин. Като им разправих всичко, те с голяма радост приеха предложението ми, положихме основния камък на врачанския революционен комитет и избрахме това негово настоятелство: председател Кръстьо Д. Новкиришки, подпредседател моята скромна личност, касиер Мито Цветков, секретар Стефанаки Хр. Савов и членове на настоятелството Тодор Ванов и Цено Ангелов. След това всички присъстващи положихме клетва за живот или за смърт.”

Мито Анков, Из „Спомени за размирните години : 1872-1878”

„Новото издание на спомените на Мито Анков стъпва върху тежкия труд, извършен от видния български библиограф Никола Начов при обработката на оригиналния ръкопис за първото им издаване през 1936 година. Развитието на българския книжовен език и културно-обществените промени в нашето общество през годините направиха необходимо добавянето и на обяснителни бележки със значението на редица турски, руски или позабравени диалектни български думи. За улеснение на читателите текстът е приведен спрямо актуалната правописна норма на българския език, но със запазването на някои диалектни особености, за да се съхрани духът на времето. За мнозина от историческите личности, споменати от Анков, са добавени кратки пояснения за живота и делото им. Те не са изчерпателни, но често дават любопитни подробности за бъдещото развитие на съратниците на врачанския герой и ролята им в изграждането на съвременна България.

Пожелаваме приятно странстване с Мито Анков по пътя на освобождението на България.”-  пише д-р Ангел Златков в предговора към новото издание от 2022 г. То е със заглавие „Размирни години – Спомени на един опълченец” и е дело на сдружение „Българска история”. Редактор е Ангел Златков, графичното оформление на корицата е на Александра Младенова, с репродукцията на картината на Верешчагин „Преди атака. Пред Плевен”.

Разказът на врачанския апостол ни дава възможност да разберем по най-добрия начин духа на възрожденската епоха. Той изтъква решаващата роля на българите за спечелването на Освободителната война и възстановяването на държавността. Заветът му за безкористна служба на Отечеството завладява сърцата на следващите поколения, участвали във Войните за национално обединение.

Истории от Враца