Врачански балкан


Хората от дефилето, свещените места, традицията и вярата


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

Хората от дефилето, свещените места, традицията и вярата

Фотография: Оброк в Преслап на Герман в село Игнатица, фотогр. Борис Кръстев
*Черквище – сакралният център на селището
Черква, Черквище, Църквище – свещено място, обикновено разположено до или в старите гробища, в центъра на селото или върху древно светилище. В повечето случаи това е място, дарено или наречено за изграждане на църковен храм, който поради различни причини не е построен или е построен чак след десетилетия. Представлява зелена морава, на някои места оградена, често в близост до вековно дърво. В центъра е полянка, а около нея са наредени камъни, на които хората сядат „по родове” на общоселски тържества: „Имаме си камънци тука наредени, та си знаеме рода – тоа род е по тия камъни, оня род е по тия камъни… От стари времена е така. Немаше черква (църковна сграда). То беше полена тука и са наредени – да кажеме моя род, да кажеме твоя род, така наред, наред, наред…” Така хората се редят на обща трапеза на големите празници. След построяването на църковни сгради или там, където има стари, тази обща трапеза се реди в черковния двор, обикновено пред църквата. Събира се цялото село на Велеикден и Гергьовден, пък на много места и на задушниците, поставят в средата на полянката месали, а върху тях – донесените храни и напитки, после самите те се редят около нея по родове – по камъните. След като храната е прекадена и благословена, започва „меняването” на великденски яйца на Великден – всеки с всеки – „та да се срещнем и на оня свят” и се носят по гробовете, „да се поканят мъртвите” и накусването на млякото и млечницата един други и благославянето на стоката на Гергьовден. Според вярванията на хората, тази общоселска трапеза е огледален образ на небесната трапеза, на която всички ние сядаме заедно на оня свят; това е нашата обща трапеза: „Това сме – една обшнос(т): как сме били тук, така един ден ше бъдеме там!”
 
*Дъбът – свещеното дърво на планинците
Макар да видяхме оброци до стари букове, върби и явори, черници, круши и орехи, дъбът е свещеното дърво на планинците от дефилето. На голяма част от запазените оброци и в многобройните разкази свещенодействието се извършва до вековни церове, които пазят спомен за общите трапези на поколения. Под техните клони хората давали жертва за здраве и берекет, правели молебени за дъжд или връзвали обредни люлки на Великден и Герьовден. Вековните дървета са на особена почит, както и тези до оброци, параклиси, църкви и манастири – ако отсечеш такова дърво, ще се разболееш и умреш, вярват старите, защото в него седи светецът. Във всяко посетено от нас село се знаят такива случаи, които се помнят и припомнят за поука.
Митологията на планинците пази следи от предхристиянските вярвания, според които светът е голямо дъбово дърво. Образът на дъб с орел на върха като прототип на световното дърво се среща както в легенди, предания, приказки и разкази, така и в песенната традиция на хората от Врачанската планина. Смята се, че тези орли са пазителите на землищата от хали и градушки. Дъбът е и самодивско и змейово дърво, път между горната и долната земя. Обредните люлки, които се връзват на вековните дървета, за да се люлеят момите, са също с предпазен характер – за от самодиви, змейове и змеици. В по-ново време моми и ергени се люлеят заедно за здраве, берекет и късмет.
 
* Чумата и старите оброци
Интерес представляват старите оброци по дефилето, възникнали при чумни епидемии преди столетия. За три такива в землищата на селата Миланово и Игнатица се знае и помни. За тях поколенията от уста на уста разказват и в много разкази подробно е предадена цялата обредност около заораването на селището от двама братя близнаци като предпазване от чумата и курбана – черен овен. Служенето – курбанът е една от най-разпространените мерки за принасяне на дар на болестта с цел избавление. Историята на тези оброци присъства в паметта на местната общност в едно с многобройните други „белези”,  които „черната смърт” оставя – местности, които и днес носят имена като „Чумени колиби”, „Чумни гробища” или „Чумата”, или пък такива, за които се знае, че са стари поселища, напуснати заради чумата; легенди и предания за конкретни случки, народни песни; вярвания, свързани с болестта – как идва като рошава жена с остра коса или лък със стрели; как скимти като малко дете или се крие във вълната; как хората се местили на различни места и я гонели с огън; как я омилостивявали спасилите се.
 
* Лечение с вяра
Планинците вярват, че оброците възникнали в древни времена – Бог пратил „личби” на хората – мор и болести, суша, градушка и наводнение и всякакви бедствия. Всички те били масови прояви на неговата воля. Днес много курбани са подновени поради лични и семейни причини – нещастие, злополука или болест в дома или рода.
Молитвата, като част от лечебния обред, е широко разпространена сред християните и цели отстраняване на болестта. Според християнството, с грехопадението се ражда злото, а с него – болестите и смъртта. В народните представи чак до средата на ХХ в. болестите са невидими същества (или виждани само в определени случаи), които притежават редица човешки качества. При хората те идват като различни животни, птици или с човешки образ – говорят, ядат, пият, могат да се подкупят и омилостивят, но могат и да се разсърдят. И до днес съществува вярването, че „болестите Господ праща на земята като възмездие за сторени грехове”. В народната медицина християнските светци са посредници между хората и отвъдния свят, но и заповедници на определени болести  и защитници от тях. Когато говорим за т. нар. „лечение с вяра”, изцеряването се представя като преход от състояние на немощ в състояние на телесна и душевна сила и всичко това се случва по Божия воля. В процеса на лечението съществена е ролята на посредника, на застъпника на човеците пред небесния господар. Чрез своята молитва към Бога светците осигуряват здраве на всеки, потърсил с вяра тяхното застъпничество. Така молитвата и служенето – курбана могат да бъдат представени като своеобразен договор между човеците, Бог и светците.
 
* Личен курбан за здраве
„На некой като са случи нещо и си фаща курбанец.” Хората от дефилето вярват, че когато си имал някакво премеждие – злополука, болест или друга несполука, трябва да дадеш курбан за здраве и всяка година да служиш на избран празник на неговия патрон. Те разказват за курбаните, които лично дават или други членове на семействата им – за здраве.
Как се хваща курбан? Разказва баба Петра Величкова от Зли дол: „Искам да ви кажа – курбан се лови така, за човек: обръща се един стол трикрак с краката нагоре. Запалваш три свещици (на всеки крак по една – б.м.) и наричаш на тия празници околе къде са”. При наричането се запалва свещичката, като се наричат най-близките по време до премеждието празници. Този, който е претърпял премеждието, трябва „да се хване” за някоя от свещите – това е неговият светец. Майката или бабата, които са наричали, знаят празника и го казват. Всяка година на този празник трябва да се даде курбан – мъжко агне. Първата година агнето се носи и се коли на мястото, където е станал инцидентът, ако е за инцидент. Служи се за здраве на човека, който прави личен оброк. Ако се падне празникът по време на пости „три риби опечени се кадат”.
 
*Гадаене на костта от агнешка плешка
На дясната плешка от жертвата – агне, шиле, овен или овца, дадени на Гергьовден или на оброк се гледа, за да се предскаже бъдещето. Когато е на Гергьовден се гледа за къщата, когато е на оброк – гледа се за цялото село, махала или род. Когато всички седнат на общата трапеза, дясната плешка се дава на гледача – такъв във всяко село е имало. Той гледа на костите от плешката и отгатва, сякаш „чете на книга”: сиромашия или богатство, загуба или печалба, купуване на добитък или стадо, раждане или смърт на член на семейството, война или мирно време очаква хората. Бялото е сиромашия, а черното – благополучие, шуплите на определени места са белег за раждане или смърт, кривата кост е война.
 
*Свещените извори
            Горските и планинските извори, тези до оброци, параклиси, черкви или манастири се смятат за свещени и лековити. Божествената закрила на мястото и лечебната сила на водата, известна у нас още от древността, обуславят редица обреди и обредни практики, които включват пиене, миене (обливане, къпане) и наливане (вземане на вода за в къщи) от свещения извор, аязмото. При такива лековити извори и чешми често преспиват болни, а във водата пускат сребърни монети; оставят конци, парцалчета, дрехи, които също не се пипат от друг, за да не се „пипне” болестта – свързвано с езическия култ към стопанина-покровител на водоизточника и представите за болестта.
В района на Лакатник и съседните – Оплетня и Габровница има няколко извора, които са на особена почит – от тях бликат свети, лековити или минерални води. Едното минерално изворче е в близост до Оплетня, а другото – Лакатнишкия извор бил наречен „Банярете” (до 1956 г.- в лакатска земя, сега - в землището на Габровница). Днес „Банята” не работи, но в м. Броеник в землището на Габровница има лековит извор – той е популярен сред местните с водите си, които церят очни заболявания. В землището на Лакатник по чудотворен начин изврела водата, според популярна легенда, при оброка на св. Прокопий в м. Брусия, щом мястото било дарено за почит на светеца. В близост до друг оброк – този на светците Петър и Павел в местността Пещере има извор, смятан за свещен. Местните разказват, че там и днес за здраве хвърлят монети. Свещен и лековит е изворът при манастира „Седемте престола”, където богомолци се мият и пият за здраве, а хора с болни очи търсят избавление и лек.
 
* Манастир „Седемте престола” – Осеновлашки  манастир „Рождество Богородично”
Манастирът се слави далеч зад пределите на Стара планина със своята архитектура, с неповторими културни и художествени богатства. Църквата е изградена по план, който е уникална разработка - необичайното е наличието на седем от­делни олтара. Всеки престол всъщност представлява отделен параклис със собствени стенописи и иконостас. От тези седем престола (олтара) „се явява” и името на ма­настира, а легендата разказва, че той е съграден от седем братя боляри, които създали и седем селища в близост до манастира - Осеновлаг, Огоя, Оградище, Буковец, Лесковдол, Желен и Лакатник.
Това са легенди, но истинско безценно съкровище е го­лемият дървен полилей, наречен „Хорото", изработен през 1815 година от петнадесет части и украсен с изящна резба. Xрамовата чудотворна икона се нарича „Рождество Бо­городично” - за нея казват, че я донесъл онзи тайнствен отец Гаврил чак от полуостров Атос. Богатство са прекрасните стенописи на повече от сто години и многобройните предания за вековното минало на манастира, вдъхновили и народния творец Иван Ва­зов: за Софроний Врачански и дякона Левски, за игуме­на бунтовник Xристофор, за родения в Осеновлаг Вълчан войвода и поп Мартин... И разбира се за братята на цар Петър Делян - Дамян и Георги.
Ежегодно в манастира за здраве на харизаните се дава курбан на Томина неделя. Денят се е превърнал в традиционен празник. „Тук има харизани на манастира и те са много. Харизват такива, които или са болни, или недъгави, или нещо не им върви. Ако искаш да харижеш едно детенце например или възрастен, независимо, идваш с нещо „живо” тук на манстира: дали е кокошка, дали е петел или агне и го харизваш тук на манастира, с бутилка вино и китка са носи. И отчето го записва – има книга, в която всички са записани. И всяка година на Томина неделя харизаните идват, та боядисват яйца наново – червени яйца, задължително се прави. След Великден е това и се носи погача – „колак” ние му казваме „колак” и едно по-малко. Първо са прави служба в черквата и после изнасаме маси навън и всеки, който носи другата питка, която е третата, се реди и минава владиката, пререзва хляба, освещава ги, прават водосвет. Светена вода, минава, всеки си ръси попа и така. Животното за курбана се дава тук от манастира – за здраве на харизаните. Ако некой реши некой път – сега един човек ни донесе например едно агне и го подари на манастира. Пет сме заклали тази година: четири от отеца и едно от онзи човек. За здраве на харизаните – от много години е това” (ПА- Ок).
 
*Овцата и овенът – избраници на Бога
Овцата и овенът са свещени животни. Те, като и „младището” – агнето са „Божии избраници” и предпочитаната жертва. Овенът е недосегаем за зли сили и с предпазна цел неговият образ може да се открие върху предмети от бита и сгради. Свързва се с плодородието и поради тази причина изпълнява важна роля в сватбената обредност. В народните приказки е посредник между световете. Овенът и овцата в сънищата са радост, стадото е добра вест, а агнето – богат придобив.
Магическа сила има и млякото – обредно издоено на празници и приготвено по традиционен начин. Задължително на Гергьовден се носи на общата трапеза мляко, млечница и „пресно сирене”. Вкусвайки от млечницата и напивайки млякото, стопаните един друг си благославят стадата: „Да ти (х)илядат и мильонат!” Прясното сирене е предпочитана обредна храна и на всички пролетни и летни курбани и оброци. Широка е употребата на млякото и сиренето в народната медицина – сурово овче мляко лекува охтика, горещото мляко е лек за болни сливици. Прясното сирене се използва за мазане на всякакви рани, с него се налагат циреи и изгорено. Киселото овче мляко е лечебна храна при разстроен стомах. С него се помазва лицето при слънчеви изгаряния, но жените го използват и с козметична цел.
 
* Великденски люлки, Гергьовски трапези.
„На събора и на Великден до реката имаше черница и връзваа люлки и се люлеят. Имаше и малко равно место до нея и там правеа хорото. На Стояновия ток – на това место там са играеше хорото” (ДНП). „Имаше един голем дъб и некога на Великден са връзваше въже и правеха люлка – до самото училище” (КДВ).
„Като традиция помна. Черква немаме, а секи ше си заколя животно - Гергьовден. Тука целото село имаше животинки. […] Секи човек си гледаше и кози, и овци. Ние имааме около 37-38 овци и 15 кози. Я имах по-мъниък брат и си ги гледахме ние – я не съм одил на работа докато отидох войник. […] И опечат – най-много яганца печеа и одеа в гробищата доле го отнесат – секи. На средата на гробищата си слагат – секи – един до друг.
Ше дойде стоката на обед. Издоят най-напред звънчарката. Ама издойват и кози, и овци заедно, сварат млекото, прават го на млечница и около дванайсе часа се събират доле в гробищата, слагат го така околе – на кръг. Секи си знае. И одим на секи. Ше зема от твойто млеко и ти викат: „Да ти илядат и мильонат!” – така благославят стоката. Секи оди и ти гребе от това – от млекото, а и месото. И кога станат, та си тръгнат, тръгат напред най-първата невеста коя е, она тръга напред и другите – по нея. Тука, дека ни е сега мосто, имаше дървен мост на рекичката – минават невести и млади мъже с прътове ги лискат – за да вали дъжд. Едни отгоре, едни отдоле и тия, невестите, кои са най-пъргави, претицват напред” разказва 97-годишния дядо Димитър Петков.
 
* Оброците – някога и сега
Главният организатор на всички чествания на оброци в началото на ХХІ век в Очин дол – Огнян Петров се опитва да открие отговор на въпроса защо се „запустват” някои стари оброци по дефилето: „Първо е, защото е прекъсната връзката – социализмът… Нали знаеме, че социализмът не е такова общество, което дава подкрепа именно на религията и заради това. А по-късно – защото малко хора остават, тия малко хора не могат да поддържат толкова оброчни места. Те са се поддържали някога – това село е ставало над 1000 човека е било. Има оброк „Св. Спас” – там е имало хора, които сега са в селото (хората от махала Падеш – б. м.) – тия хора са имали възможност и животни много. Това – да дадат курбан, не било нищо (в смисъл – няма да ги затрудни). Сега има малко животни, малко хора и да поддържаш тия празници… Те са свързани с разходи. Започват хората се отказват – те са възрастни и все по-не могат.”
 
*Черепишки манастир „ Успение Пресветая Богородици ”
Най-големият, действащ и днес манастир във Врачанска епархия, Черепишкият манастир „Успение Пресветая Богоро­дици” е разположен при северния изход на Искърския пролом върху тясна речна тераса, близо до с. Лютиброд, между гигантски и рядко живописни скали. Пред­полага се, че е възникнал едновременно със средновеков­ния Коритенград, който се намирал при Ритлите край Лютиброд. Легендите свързват основаването му с името на бъл­гарския цар Иван Шишман и последните му, отчаяни битки с турските нашественици. Възник­нал през XIV в., разрушаван и опустошаван по време на вой­ните и робството, в началото на XVII в. той е възобновен от преподобни Пимен Зографски. През ноември и декември 1797 г. тук намира убежище свети Софроний епископ Вра­чански. Килийното училище, основано през XVII в., изигра­ва голяма роля за опазване на българския език и писменост по време на турското робство. Освен множеството преписи на богослужебни книги, били създадени и някои от най-цен­ните български средновековни творби. Името му се свързва със съдбата на Ботевата чета.
През 1921 г. в манастира се създава свещеническо училище, а през 1938 г. се открива Пастирско-богословски институт, който функционира до 1948 г. От 1950 г. до 1989 г. тук се намира Софийската духовна семинария. Запазени са църковният храм и още няколко сгради в ти­пично възрожденски стил: Владишката, Данаиловата, Училищната, Приемната, Складовата и Рушидовата къща. Интерес представлява Костницата.
Изключително е присъствието на обителта в ежедневието и празника на хората от региона. Тук се венчават, кръщават и събират на големите християнски празници от всички околни села през първата половина на ХХ в. Незабравими са общите трапези. Стари лютибродчани разказват за традиционното прекарване на манастирските стада срещу Гергьовден покрай селото им. Стадата били спирани и цялото село идвало да си надои мляко даром, колкото иска. Те си спомнят, че в Черепишкия манастир за пръв път на обществените трапезарии са яли курбан всеки в отделна чиния. Манастирският добитък по време на усилена полска работа бил предоставян безплатно в помощ на хората от Лютиброд, Люти дол, Зверино, Игнатица и други селища. Традицията на харизването за живот и здраве на деца на манастира продължава и след политическите промени в средата на миналия век. Най-силен е споменът за честването на храмовия празник на манастира – Голяма Богородица – за него от дни преди това се събират миряни от близо и далеч, в миналото пристигали с волски коли и пеша и изпълвали манастирският двор и близките поляни. Тази традиция също е съхранена и в началото на ХХI в. светата обител отново събира на светлия ден хората от цялата околност.

Информатори / Автори
Калина Тодорова /Оброци и оброчна дейност в Искърското дефиле, 2016
Споделяне

Истории от Врачански балкан

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa