Калина ...
Калина Тодорова Приказка Веднъж скитникът седна на прага ѝ. Някои казват, че зърнали смугъл млад мъж, приведен като просяк, други, че бил сам царят небесен, предрешен и жаден. Когато го видя, тя видя ръцете си, накичени като у млада невеста, та си помисли, както би си помислила знатната съпруга, че трябва да го нахрани и облече. Влезе, с нея влезе слънцето – есенно, пепеливо, последно, дето цяла сутрин напира и се спира пред тежката врата. Широките стаи се изпълниха със златото на косите ѝ: сама усети красотата си като розовото в пъпката, още неразлистена. Огледа се в големия сребърен поднос и взе ключовете за тайните мази. Излезе със сребърното огледало в ръце, отрупано и дъхаво. Хлябът беше топъл, млякото - гъсто и мазно. Когато му поднесе парче препечено месо направо от огъня, видя белите си, лъскави зъби да го накусват и по тялото ѝ потече ситост. Облиза сочните си устни и солта се събра в ъгълчетата. Поиска чаша вода. Утоли жаждата си на дълги, бездънни глътки. И макар да не ѝ искаше вече нищо, тя му подаде смокини, жълти круши и кехлибарено грозде на едри, продълговати зърна. Сладкият сок пълзеше в пазвата ѝ, полепваше по тънката свила. Върху грубия шаяк останаха медени петна. Нишани, белези, издайни следи… Сладостта е силна като отрова! Донесе вино - гъсто, тъмно, с полумесеци от ябълки и дюли. Наведе лице над каната и видя облаче, паднало от небе и небето, залюляно в ръцете ѝ. В коритото на чешмата листата под водата карминени блестят. Ядоха печени орехи, захаросани лешници и от непознати земи фурми. Изпушиха дълги цигари от рядък тютюн, пиха аромата на далечни светове и главите им се завъртяха. Царство, господарство! Блянове-пауни заситниха в кръг. Пера капят, лета летят, насред кръга слънцето, добило чудна сила, в танц със саби трепти: бели дни, черни дни… Прииска ѝ се, вместо дреха, спомен да му даде и повдигна всички писани капаци, извади скъпи коприни, кожи. Не можа да избере и му даде всичките. Даде му всичките си накити – смарагдовите обици, бисерните огърлици, седефените пафти, сребърните гривни. Всички ключове и всички пътеки. Изхлузи от тънките си пръсти безценните пръстени - цветята падаха в грубите, попукани ръце. Всичкият мед и всичкото масло! Изпразни мази дълбоки, двори широки и стовари цялото имане в краката му. Запя. Златни рибки в златна мрежа: „Твое е, царице, царство, царство, господарство!“ Сладостта заприижда като река. Бузите ѝ започнаха да розовеят, снагата ѝ – да едрее и в мръкналите очи прогледна сълза. За първи път усети ситост. И странно – колкото по-едрееше в ситостта, толкоз по-лека ставаше и когато жаждата ѝ бе до капка утолена, тя се засмя, изви се и се отдели от прага с онази лекота, с която птиците размахват крила. Есенно, пепеляво, последно слънцето излезе от голямата празна къща и остави тежката врата, в която цяла сутрин се блъскаше, отворена. Малки истории
Приказка
Категория : Кратки истории
Приказка
Истории от Малки истории