Зверино


ХВАЛА И ЧЕСТ ЗА ЗВЕРИНЧАНИ!


Категория : Моята история / нашата история
photo

ХВАЛА И ЧЕСТ ЗА ЗВЕРИНЧАНИ!

През 1931 година Врачанското учителство организира екскурзия до гр.Русе. Там се провежда среща с Никола Обретенов, един от синовете на баба Тонка и участник в Ботевата чета. По време на разговора, той попитал има ли хора от село Зверино. Там били Иван Илиев и Иван Цанов – наши учители. Тогава Обретенов казал, че около двайсет четници, останали живи след боевете на връх Вола, предвождани от военния командир на четата Никола Войновски, попаднали в землището на село Зверино. Разказал за приема на Петра и Петър Митови, за пътуването до селото и Петър Мицовски, за престоя на 3 юни и грижите на селяните за тях, за преминаването на Искъра. Завършил разказа си с думите: “Хвала и чест на зверинчани. По целия път от Дунава до Искъра, само там, в това селце, закътано в планината, ни посрещнаха и изпратиха, както по добава. Нахраниха ни, не ни изнудваха, не ни убиха, не ни предадоха”. Самите селяни също са разказвали за случилото се на своите деца и внуци, и така преживяното достига до наши дни…

 

  • 2 юни 1876 година

… Разчуло се между овчарите, че през деня, горе в планината се води бой между българи и турци. Затворили по-рано стоката и се прибрали по кошарите в очакване да се случи нещо страшно. Прибрал се и Петър Митов от село Зверино в кошарата си над река Златица, в местността Бела вода, но по-високо, току под Пенчов камик. Там били младата му невяста Петра /игнатеченка/, трудна с първото им дете и баща му Мито.

Искал младият овчар да предпази жена си от уплаха и разказал за чутото.

            По едно време кучетата започнали да лаят. Притаили дъх младите и зачакали. По пътеката, към кошарата идвали уморени, облечени някак особено – не по турски – въоръжени хора.

Мъжете излезли от кошарата да ги посрещнат, а Петра набързо отъркала ръце о черното котле и си намазала лицето, за да не разберат непознатите колко е млада и хубава, защото не се знаело какви са и какво можело да й се случи.

            Спрели брадясалите мъже, един от тях излязъл отпред и казал:

  • Не бойте се, добри хора! Ние сме българи, тръгнали да се бият с турците за нашата България. Войвода ни беше Христо Ботев. Той загина горе при Камарата, а ние дирим брод през Искъра. Уморени сме, гладни сме, ако можете посрещнете ни. Имаме и един ранен. Аз се казвам Никола Войновски.

Другите кошари били доста отдалечени. Без да му мислят много, стопаните решили сами да направят каквото могат, като се питали в същото време къде са турците. Набързо сгрели вода. Петра поливала на четниците да се мият, свекърът й помагал, а Петър издоил овцете и козите. Напълнили големия котел с мляко и го сварили. Започнали да бъркат качамак.

В това време, четниците изпразвали пушките си и изсипвали патроните в хралупата на големия дъб, близо до кошарата, на Дедовио Стоянов ток. Там скрили за през нощта и сабята на Ботев, която носели със себе си. Тя била украсена с голям червен пискюл.

Изяли четниците попарата от мляко и качамак и полегнали кой къде завари около кошарата.

“Пойдоа – разказва по-късно баба Петра на внуците си – кога са дели нощ от ден, а мой Петър отиде с них да им покаже пакьо. Заборавиа сабята на Ботьов. На кошарата остана и ранения четник.”

            Тръгнали надолу през “Кривабабка”, та на “Гюрещица”. Тук пресичат река Златица. След това нагоре по десния склон, вървейки по “Павлов дол” спират при голям камък. От тогава той се нарича “Комитски”. Било е пълнолуние и от това високо място видели с бинокъл “Ръжана” – билото на Стара планина. Войновски разтворил и картата, за да се ориентират за местностите.

Тръгнали отново и спрели при кошарата на Петър Мицовски. “Уморени, брадясали – разказва по-късно дядо Петър на сина си Стоян. Беше призаран. Издоихме стоката, извадихме какъвто хляб се намираше да се подкрепят.” Тази кошара е в местността “Черешови каманье”. По указание на Войновски, Петър Митов тръгва за Зверино като слиза на пътя край реката, за да търси още помагачи, а Петър Мицовски ги повежда към Искъра – през “Слатинската река”, “Изворци”, “Прадилица”, “Дражичов преслоп” и спират вече на съмнало в “Битков дол” над селото. По пътя, с групата тръгват още неколцина овчари от Горчовите, Данчовци, Томовите и Давидовите.

Четниците налягали, а Войновски събрал нашите съселяни и започнали да говорят какво трябва да направят през деня. Накрая Войновски обобщил:

  • всичко да се върши много внимателно и незабелязано, защото при ладията на Искъра под селото има трима турци;
  • строго да се охранява района, където са отседнали, да се наблюдават пътищата – не е изключено да се появи турска потеря;
  • да се съберат още балканджии – до двайсетина яки младежи и вечерта да замръкнат при четниците;
  • да се набави храна за деня и за из път.

Оставили двама от овчарите за заложници при тях, а останалите тръгнали към селото. През това време, Петър Митов вече е обиколил селото и хората вече очаквали нареждания.

Не се знае с точност кои са участвали в това занятие, но се споменават и имената на Томо Миков, двама мъже от Хайтовци, няколко от Кацарите. Всъщност помага цялото село. Жените месят хляб, варят кокошки и пилета, увиват в тъкани кърпи сирене и сланина. Слагат в торбите цървули, чисти ризи и други дрехи.

Смята се, че организацията била следната: около обяд жените били готови с храната и дрехите. Мъжете взимали приготвеното, носели го в определени къщи, покрай, които минава пътя за кошарите и го слагали в козякови чували. Тогава Томо Миков слага самара на магарето си. Закачва отпред два големи бакъла с вода, мята горе ямурлука и тръгва за “Преслоп” – там е неговата кошара. Спира пред къщите с храната и докато разговаря с хората, между другото, подрежда багажа върху самара. Завивал с ямурлука и така, полека лека, през “Слога”, “Сивец”. Свива срещу Кацарете в дясно и тръгва по пътеката за “Битков дол”. Навлязъл в храстите, посрещнали го с радост и разтоварили магарето. Пак метнал ямурлука върху самара и поел нагоре по дола за “Дражичов преслоп”, “Долна и Горна Прадилица”, “Дивякова могила” и “Преслоп”. По кошарите било спокойно. Вечерта се върнал за срещата в “Битков дол”.

Настъпила вечерта. Извиканите селяни дошли навреме и заедно с четниците насядали около Войновски. Той изложил план за действие:

  • мъжете от селото ще останат през нощта при тях;
  • към 23 часа на 4 юни ще се спуснат тихо през “Сивец” до Искъра. И понеже реката е голяма, се налага местните младежи да нагазят един по един – десет души, да застанат плътно един до друг с лице срещу течението на реката и да си хванат ръцете на кръст пред телата, за да се направи преграда – плет, като жива леса /за да се отбие водата/;
  • четниците минават пред тях, като в същото време други 10 човека се нареждат до първите. И така, плет след плет, докато четниците преминат на отсрещния бряг.

Всички приели казаното. Било изключително трудно, но го изпълнили. Четниците прегазили Искъра. Благодарили на смелите мъже и тръгнали към билото на Стара планина.

ХВАЛА И ЧЕСТ ЗА ЗВЕРИНЧАНИ!”

           Минава време и през седемдесетте години на ХХ век, признателните потомци поставят паметен знак на мястото, където героите преминават реката. В тяхна чест, 4 юни е обявен за “Ден на Зверино”. От тогава, та и до сега, всяка година хората се прекланят пред подвига на Ботевите четници и смелите зверинчани.

 

Автори/Информатори:

Ивана Захариева

Истории от Зверино