Зверино


Изселването от село Зверино в Добруджа през 1945 година


Категория : Моята история / нашата история
photo

Изселването от село Зверино в Добруджа през 1945 година

Втората световна война току що е свършила. Всички мислят, че като се върнат мъжете от фронта, животът ще бъде по-лек, но като напук настава невиждана суша. Житата израстват толкова малко, че хората, за да  приберат оскъдното зърно не ги жънат, а ги скубят, не ги вършеят, а с тояжка изтупват класовете.

В ранната пролет на 1945 година в селото упорито се заговаря за ОЗЕМЛЯВАНЕТО в Добруджа. Някъде по Делиормана (Лудогорието) имало свободни земи и държавата решила, че които семейства от цялата страна се преместят да живеят там, ще бъдат оземлени с по 50 декара. Защо тогава? Защото в София на 16.12.1943 год. се пописват Споразумения от финансов и стопански характер между България и Румъния във връзка с Крайовския договор от 07.09.1940 год. по въпросите за Северна Добруджа. Тези споразумения са публикувани в ДВ бр. 230от 19.10.1944 год. с Указ  №16 на Министерския съвет на България. Въз основа на тези споразумения България започва действия за населяване на освободените земи

След тази публикация в най-бедните селища на странта, между които е и нашето село хората се замислят сериозно. Кмет на Зверино тогава е Бенко Петров Митов, последният от шестте деца на ония младоженци Петра и Петър, които през съдбовната 1876 година подслонили на кошарата си, високо над Бела вода, част от разбитите Ботеви четници водени от военния командир Никола Войновски. Този човек не е много образован, има завършено четвърто отделение, но е предприемчив и решителен, с авторитет сред съселяните си, пише много хубаво и свири на бас флигорна в селската музика. Роден е през 1891 година.

Той дълбоко възприема идеята за оземляването. Запознава се с нормативните уредби. Ходи до Враца, стига до София, свързва се с Околийското управление в гр. Нови пазар, Шуменско, като изисква списък на обявените села. Не след дълго посещава с. Кючаамед, преименувано  през 1932 година на с Цани Гинчево. Да се увери, че има свободни къщи и да огледа земята.

Къде е Зверино със своите сивокафяви горски почви и тая суша, къде е златната земя на Добруджа и тия равни и необятни гори. Да имаш собствени 50 декара тук е повече от добре. За себе си той решава, че ще се изсели със семейството си. Сигурен е, че ще убеди и други хора от селото.

В този момент на заден план останали братята му, другите роднини, съседи и приятели, Искъра и малката река Златица, около която е израсъл и живял досега, жп линията, имота, дома и най-вече планината. Не можел да си представи петдесетгодишният мъж как година след година, до края на живота си ще го боли, ще съжалява и ще се проклина, за това , че е напуснал родното Зверино и повел толкова хора след себе си.

В онези далечни години селото е разбунено. Няма къща, в която да не се говори и коментира този въпрос. Мислят, разговарят помежду си в семействата, с роднините и съседите. Претеглят лошото и хубавото. Хем смятат, че там ще е по-добре, хем не могат да си представят как ще живеят без родните места и тукашните хора. В края на крайщата надделяват гладът и немотията в тежките следвоенни години.

Започват да се оформят групи по семейства и родове за изселването. Продават се къщи и имоти. Стяга се покъщнината за извозване.

По спомените на Ценка Иванова Бенкова от Шумен първо тръгва тяхното семейство. Дядо Бенко и майка му баба Петра, която е на повече от 85 години, но се чувства добре, пътуват първи, за да купят къща в с. Цани Гинчево и да ги посрещнат. Останалите – баща й Иван, майка й Ивана, баба й Цена, тя и братята й Бенко, Митко и Борис, пътуват с товарен влак, в конски вагон от гара Зверино до гара Каспичан пет дни. Вагонът е разделен на три части: за хората, за покъщнината, в т..ч. и волските кола и за животните с храната им – чифт волове, три овце и няколко кокошки. Слизат от големия влак на Каспичан и пак в товарни вагони качват всичко на малкото влакче, което обслужва дековилката. Това е теснолинейната линия за Лудогорието. Пътуват на север през гарите Нови пазар, Стоян Михайловски, Жилино, Войвода, Църквица, Хърсово, Ружица и стигнали Вълнари, където слизат.

На тази малка гара и в това затънтено селце само с турски говорящо население сглобяват колата и товарят багажа. По-леките неща задеват на гръб с цедилата  и в ръце . И така воловете с колата , хората и овцете тръгват пеш на изток по черен път, където на шест-седем километра е новото им село Цани Гинчево.

От Ценка разбрах, че заедно с тях в друг вагон е пътувало семейството на Цеко Нецов от големия зверински род Нецовци.- той, жена му Пена, бременна с Найден, дъщерите Наца, Ивана, Тана, Тинка и синовете Стоян и Петър.

Тя разказва, че между изселниците е имало вдовици и вдовци, бременни жени и бебета, деца в предучилищна възраст, ученици, войници, няколко старци и баби, а пътуването било много продължително и трудно

Заточва се потокът от изселници. Втори са семействата на братята Дамян, Тома и Петко Георгиеви.Тогава пътува и семейството на Митьо Пешов – брат на Ноко Пешов, чиято жена Янка е сестра на братята.

Най-многолюдно е семейството на дядо Цветко Йотов и баба Петра Гецина. Той е първи братовчед на Бенко Петров, но по-възрастен от него. Пътуват заедно всички семейства на синовете му без най-големия – Илия  и дъщерите Рада и Мария, които остават в Зверино.Димитър е вдовец и води дъщеря си Рада. Иван е с жена си Ката от Вишовци и синовете Цветко и Илия. Дамяновото семейство е от две дъщери – Данка и Димитра и бременната му в петия месец жена Камена, дъщеря на Ликьо Стоянов. Фило е с жена си Гана от Вълковци и едногодишният им син Цветко.

В Цани Гинчево ден след ден пристигат нови семейства. Димитър Георгиев Йотов с жена си Гана и децата. Христо Найденов и жена пу Рада с пет деца. Иван Недялков и Мария с шест деца. Семейството на войника Илия Иванов Петров и жена му Ивана от Вунчовци с едногодишната си дъщеричка.

Равносметката показва, като не са изключени пропуски, че само втова село се заселват 16 семейства с общо 72 души, от които 22 мъже, 19 жени и 31 деца, а за четири-пет години се раждат още петнадесет.

От разказа на Петър Дамянов  Цветков, който сега живее в гр. Шумен, роден в с.Цани Гинчево, но се счита за звериненец, защото майка му е била бременна с него, когато са се изселвали научавам, че  по същото време в Цани Гинчево се заселват осем семейства ат с. Челопек, четири от с. Оселна и две от с.Осеновлак, което по това време е във Врачанска околия. Така балканджиите значително надминават по брой местното население- етнически румънци и цигани копанари.

Петър продължава разказа си – „промяната винаги е трудна, а в нашия случай и мъчителна, да не говорим, че ние никога не свикнахме с нея. Не можеше да става и дума за сравнение със Зверино, което най-важното е на един час път до София, а в днешно време е най-голямото от всички 50 села в Искърския пролом и това селце запокитено в ъгъла между Разградско, Силистренско,. Добричко и Шуменско.По онова време то нямаше никаква връзка със света. С волска кола стигахме до Нови пазар, където беше болницата, съдът и пазарът.Нямаше водоснабдяване, а за електричество не се и чуваше. Обещаната земя не се даде. Семействата получиха най-много по пет-шест декара.Обработвахме и това, което всеки успяваше да прекупи, докато през 1952-1956 година се извърши кооперирането.”

Надеждата за по-добър и богат живот изчезва. Всички дълбоко съжаляват , че са напуснали планината. При всяка среща с дядо Бенко до неговата смърт през 1966 година в очите на преселниците се четял въпросът“Защо ни доведе тук“? Връщането вече е немислимо, макар че някои опитват.

По-голяма част от децата след завършване на прогимназия продължават да учат в Нови пазар, Шумен, Варна и други селища. След завършване на образованието не се връщат в Цани Гинчево, така там остават старите и все по-малко от младите. Всички възрастни оставят костите си там, на онова малко възвишение срещу селото, много далече от Зверино.

Нашите изселници не са само в Цани Гинчево.Пътуването с товарните влакове в конските вагони било дълго и трудно, затова някои семейства променят решението си за Делиормана още по време на пътуването.Такива са семействата на Петър Илиев Стоянов и Ивана Микина, на Стоян Петров и Рашка Давидова с децата им, които се заселват в с. Медовина, Поповско.

Петчленното семейство на Георги Григоров и Стояна Найденова Томова остават в с.Каспичан. Той и двамата му сина Митко и Крум работят в железницата, а дъщерята Елена наскоро се омъжва в с.  Златари, Шуменско.

Мито Хайтовски и Велика Божанкина с трите си деца се прехвърлят на малкото влакче, но решават, че ще живеят в село с жп линия, та макар и теснолинейка. Подминават  гарите Вълнари, Долина, Каолиново и слизат на последната – Тодор Икономово. Тук изграждат новият си дом.

С тях до последната гара пътува и семейството на Стоян Филов и Пена Луканова с децата им Фило, Виолета и Мария. Те продължават   на североизток до с. Кладенци, Добричко,да са по-близо до гр. Тервел. В последствие семейството се премества в гр. Добрич.

Така от малкото тогава Зверино се изселват 21 семейства с общо 96 души, от които 27 мъже, 24 жени и 45 деца, а като се добавят природените стават 63.

Сега наследниците на тези хора, които са се увеличили многократно живеят основно в градовете Шумен, Нови пазар, Добрич, Каспичан, Варна, Дряново и др. Малка част са пръснати из шуменските села Цани Гинчево, Никола Козлево, Тодор Икономово, Златари, Царев брод, Мадара, Мировци, Енево и други места из страната.

В заключение трябва да кажем, че това изселване оставя дълбока, нелечима, жива рана в живота на хората от Зверино и променя съдбите на мнозина. Повече от пет десетилетия връзките между старото и новите села са непрекъснати. Роднините се опитват да си помагат макар и отдалечени. Пътуват повече от Зверино, защото много от тях са железничари и ползват безплатни билети или намират пари за път, защото работят във фабриката на гара Елисейна. Изселниците добиват много хранителни продукти, но по-трудно осигуряват финансови средства, затова те си идват на пет-шест години и то по един от семейство. Тези срещи винаги се превърщат в събития. Задължително, които гостуват разказват на всички близки за видяното, за хората, за селото, за живота им и най-вече за децата и старците. Срещите са и много трогателни и тъжни. Знам го, защото много голяма част от моите най-близки роднини са преселници и когато се видим с тях неможем да говорим от буците заседнали в гърлата ни, защото всеки път знаехме, че много скоро отново ще се разделим за дълго.

Автори/Информатори:

Ивана Захариева / Из "100 години от участието на врачанци в Първата световна война и ...", 2016

Истории от Зверино