&n...

Зверино


Сираците от войните


Категория : Моята история / нашата история
photo

Сираците от войните

          Преди войните при преброяване на населението /според данни от НСИ/ през 1910 година село Зверино е имало 134 домакинства с 812 пълнолетни жители, от които 210 са грамотни – имат завършено четвърто отделение.

        Поминъкът в селото основно e животновъдство и земеделие. Постепенно, обаче, мъжете тръгват на работа в пуснатата наскоро железница и в новооткритата медна фабрика на гара Елисейна.

            Започва войната, война за постигане на великия национален идеал – обединението на българските земи извън пределите на държавата. За жалост тази надежда рухва. След Балканската война идва Междусъюзническата, а след нея Голямата /Европейската/ война, т.н. Първа световна. От Зверино са мобилизирани общо 133 души. Близо 8 години заедно с пленничеството тези мъже воюват геройски на всички фронтове, участват в неравни и жестоки битки и голяма част от тях дават дан – живота си, за Майка България.

            Трагедията да загубиш най-близките си хора във войните не подминава и нашето село. В Балканските войни загиват девет души – Вълко Йотов, Иван Кацарски, Иван Милов, Йото Давидов, Кръстю Пенов, Никола Петров, Павел Милов, Павел Цанов и Стоян Христов. В Първата световна падат шестима души – Давид Петров, Иван /Вако/ Илиев, Илия Кацарски, Илия Пешов Йотов, Мито Йотов и Никола Милов. Общо петнадесет са свидните жертви, от които шест са семейни.

            Тук е редно да направим уговорката, че по време на война всички хора – възрастни и деца живеят много трудно. Бедността, лишенията и недоимъкът са неописуеми, но можем ли да си представим живот на сирачетата? Двадесет и шест невръстни деца остават без бащи – петнадесет момичета и единадесет момчета. Това са децата на Вълко Йотов – две момичета, на Кръстю Пенов – четири момичета и едно момче, на Павел Цанов – пет момичета и две момчета, на Иван /Вако/ Илиев – четири момчета и едно момиче, на Илия Пешов – четири момичета и едно момче и на Мито Йотов – три момчета.

Известно е, че по време на война децата почти не ходят на училище. Зимата те са в селото, а лете на кошарите, събрани по родове под закрилата на майките си. Но детство ли е още на пет-шест годинки да тръгнеш с овцете, козите и говедата? От десетина годишен да хванеш мотиката, косата, сърпа и чука и да работиш всякаква селскостопанска работа като възрастните? Да не говорим, че по-големите деца в семейството помагат и при отглеждането на малките. Неимоверно трудно и тежко е тяхното детство. Те стават възрастни много рано.

            Войните свършват. Оцелелите се завръщат от фронта и селото заживя бавно в нормалния си ритъм. Но сираците… За сираците войната продължава. Липсата на бащите се компенсира от грижите на голямото семейство – бабата и дядото, чичовците, стринките, лелите и най-вече техните майки – вдовици. Затова децата носят като презимена имената на своите майки /Янин, Цветин, Пенин, Стоянин и т.н./

Държавата отпуска малки помощи, но те не стигат доникъде и децата работят заедно с възрастните, участват в изкарването на насъщния от нивичките в планината. Обикновено момчетата ходят на училище до четвърто отделение, за да добият начална грамотност и знания, които ще им помагат в бъдеще да бъдат добри стопани на своите семейства. Момичетата в по-голямата си част остават неграмотни. За тях възрастните смятат, че е по-добре да се научат на домакинската и женска работа, за да могат да „въртят” къщите си. Жените в семейството с голямо усърдие предават опита си на момичетата – да предат, да плетат и тъкат, да перат и подреждат къщата и двора, да разбират от градини, ниви и ливади. Те трябва да станат усърдни, сръчни, работливи и много умеятни, че иначе кой ще вземе сираче? Тук е мястото да кажем, че ако по принцип в тези времена девойките се задомяват млади, то за сирачетата това е задължително.

Помня разкази на много от тези жени за детството и женитбите им. Най-впечатлена останах от случилото се в семейството на загиналия при Шаркьой подофицер от Македоно-одринското опълчение Кръстю Пенов. Още по време на войните семейната им търговия се разпада, а когато идва известието от фронта за смъртта на Кръстю, най-голямата му дъщеря Гена полудява. Гена, Гена лудата я знаят хората в селото. След две-три години женят втората – Мика за кръчмарчето, работило при тях и родено в с.Бокьоловци, Берковско. След това идва реда на третата – Ивана: „ И мене, мале, ожениха за беднио, по-беднио, най-беднио – селскио говедар…”. А баща й приживе бил лихвар, кръчмар, имал е магазин за платове и къща, строена от трънски майстори. Последната дъщеря Рада, която се ражда след смъртта на баща си, става слугинче на учителките, които са от други места.

Подобна е и съдбата на другите момичета. Петте дъщери на Павел Цанов се пристават млади на ергени от съседни села. Останалите се омъжват в селото и всички имат добри семейства.

            При момчетата е вече малко по-различно. За тях се полагат по-големи грижи за образованието и изучаването на някакъв занаят – все неща, които ще гарантират издръжката на бъдещите семейства. Разбира се, преди всичко те научават селската работа – да орат, да косят, да правят шума и да отглеждат добитъка. Но най-вече, като правило, те още четиринадесет-петнадесет годишни тръгват на работа във фабриката и железницата. И макар работните места да били малко, с предимство се приемат те – децата на загиналите. От всичките единадесет сираци, само две момчета продължават образованието си във Враца като са приети в сиропиталището. Единият – Цвятко Павлов Цанов, завършва гимназия и по-късно става капитан в Дунавския речен флот. Създава семейство в Зверино, но за съжаление при едно от идванията му в селото е убит нелепо, попадайки случайно на пиянска свада. Оставя трима сина.

Другият – Георги Кръстев Пенов /Янин/, завършва столарското училище и става един от най-добрите майстори дърводелци в района. Създава собствена работилница и има много чираци. За отбелязване е, че Георги Янин е един от най-будните хора в селото. Участва в учредяването на читалището още като гимназист и е негов дарител до края на живота си. Подпомага работата на кредитната кооперация, училището и църквата. Има само една дъщеря.

            Много може да се разказва за сираците от войните. Случи се така, че растях между тях в по-зрялата им възраст. Те бяха мои баби, лели, чичовци и съседи. Познавах всичките тези двадесет и шест мъже и жени, техните семейства и деца. Те бяха честни и работливи хора, корави балканджии, научени да срещат трудностите и да ценят живота. Бяха достойни чеда на своите загинали бащи.

 

Автори/Информатори:

Ивана Захариева / Из "100 години от участието на врачанци в Първата световна война и ...", 2016

Истории от Зверино