Загиналите в Балканската война 1912-1913 г. от село Зверино

Имах възможността в брошурата  „Църквите и паметниците на с. Зверино“, издадена през 2011 година  да пиша за участниците във войните през ХХ век. Отразила съм това, което прочетох в архивите, библиотеките, периодичния печат и това, което паметта на звериненци беше съхранила. Но историята, както всички знаем е неизчерпаема. Въпреки отдалечеността във времето стават известни нови и нови факти и събития. Затова сега ще допълня написаното.

В Балканската война от Зверино участват сто и двама човека. Още незнаем кои от тях са редовно призовани и кои са доброволци, но те, както всички българи тръгват на бой в защита на българския национален идеал, за обединяването на българските земи, тръгват за това – БЪЛГАРИЯ ДА БЪДЕ ЦЯЛА.

Както е известно от всички съюзници нашия народ участва с най многобройна  армия. Българските части заемат позиции на 1 октомври 1912 год., а на 5 октомври започват сраженията.Българите се бият геройски и печелят битка след битка, но губими много хора.Приблизително на петнадесет воюващи се пада  по един убит и три пъти повече ранени..

Нашето село също дава своя дан в този Пантеон- девет души- мъже и момчета , почти всички от 35-ти Врачански пехотен полк падат по бойните полета на Тракия в разстояние на пет месеца през есента на 1912 и ранната пролет на 1913 години. Нека сведем глави и споменем тях и всички загинали, техния героизъм и тяхната памет.

Най-напред на 17 октомври при Люле Бургас са убити редниците Йото Давидов Генов, Никола(Коло) Петров Димитров и Павел Цанов Михов. Те са връстници, родени в една и съща година-1883та и заедно намират смъртта си. В Люле Бургас е техния общ гроб.

Няколко дена след това на 9 ноември при село Черкез кьой е смъртно ранен и умира Стоян Христов Цветин от шеста интендантска рота, набор 1892 година. Той е най-възрастният между убитите,  а е само на 38 години

Следващият, който загива  на 26 януари 1913 година е моя прадядо –младши подофицер Кръстю Пенов Иванов.Той е прехвърлен от 35ти полк в МОО(Македоно- одринско опълчение), като взводен командир във втора дружина на втора рота. Известно за него от неговата внучка Невена Георгиева Пенова е че е посечен от турците. Това става при с.Шаркьой.

Редник Иван Кръстев Кацарски е на двадесет и две години. Ранен е в боя при Лозенград. Умира от раните си на 8 февруари.

Най-дълго воюват братята Иван и Павел. Те са млади- на 22 и 19 години. Тръгват на война с усещането, че няма да се върнат. Когато в края на септември 1912 година тръгват пеша през планината за сборният пункт във Враца те минават покрай кошарата на „Преслоп“, където е  сестра им Елена(моя прабаба) да се сбогуват. Тя ги вижда с кърпи на рамо и китки зад ухо. В разговора, който водят  ги задява за момите,но  навлизайки в „Бучето“ те се обръщат и със все сила извикват: „Како, пак прощавай и сбогом, че може да са невидим вече“. Редник Иван Милов Христов загива при Одрин на 12 март, а редник Павел Милов Христов е ранен при село Кум Бургас и умира на 17 март, само пет дена след брат си.

Имената на тези осем герои са изписани на паметника пред църквите в  с. Зверино, издигнат още през 1914 година от съселяните и скърбящите роднини със съдействието на тогавашното Министерство на войната. На него не е изписано името на деветия загинал. Няма писмено съобщение защо и по какви причини. За това има различни предположения, но надделява едно, което споделят повече хора.

Става дума за Вълко Йотов Илиев служил във военна част- жп дружина, втора рота, воювал при село Еникьой, околия Демир Хисар, където е тежко ранен.

Към  края на войната с изтеглянето на нашите военни части тръгва и полевата болница, в която лежи. Пестят го на различни места и накрая попада в гр. София, където лечението продължава. Умира на 10 август 1913 година и е погребан в София.Съобщението за неговата смърт се забавя и когато се издига паметникът той още е в неизвестност, а след това започва Първата световна война. Тези времена в съзнанието на хората се преливат В бележките, които съм водила през 2001 година намирам спомените на Иванка Бенкова-внучка на Вълко Илиев от дъщеря му Стойна и Петра Илиева –дъщеря на негов племенник, които споделят, че той и брат му Мито са загинали през Първата световна война, някъде на Добруджанският фронт.

Доволна съм, че сега, благодарение на информацията от Държавен архив, публикувана  в Интернет за  загиналите в балканската война мога да поправя тази неточност и името но Вълко Йотов Илиев да застане в редиците на героите  дали живота си за България в тази война

Още веднъж дълбок поклон пред паметта на загиналите герои и българите от онези години-нашите баби и дядовци, изнесли на плещите си последиците от войните.

Автори/Информатори:

Ивана Захариева