...

Зверино


Загиналите в Балканската война 1912-1913 г. от село Зверино


Категория : Откак се е село заселило
photo

Загиналите в Балканската война 1912-1913 г. от село Зверино

Имах възможността в книгата си „Църквите и паметниците на с. Зверино“, издадена през 2011 година,  да пиша за участниците във войните през ХХ век. Отразила съм това, което прочетох в архивите, библиотеките, периодичния печат и това, което паметта на звериненци беше съхранила. Но историята, както всички знаем е неизчерпаема. Въпреки отдалечеността във времето стават известни нови и нови факти и събития. Затова сега ще допълня написаното.
В Балканската война от Зверино участват сто и двама човека. Още не знаем кои от тях са редовно призовани и кои са доброволци, но те, както всички българи, тръгват на бой в защита на българския национален идеал, за обединяването на българските земи, тръгват за това – БЪЛГАРИЯ ДА БЪДЕ ЦЯЛА.
Както е известно, от всички съюзници нашият народ участва с най многобройна  армия. Българските части заемат позиции на 1 октомври 1912 год., а на 5 октомври започват сраженията. Българите се бият геройски и печелят битка след битка, но губими много хора. Приблизително на петнадесет воюващи се пада  по един убит и три пъти повече ранени.
Нашето село също дава своя дан в този Пантеон: девет души - мъже и момчета, почти всички от 35-и Врачански пехотен полк падат по бойните полета на Тракия в разстояние на пет месеца - от есента на 1912  до ранната пролет на 1913 години. Нека сведем глави и споменем тях и всички загинали, техния героизъм и памет.
На 17 октомври при Люле Бургас са убити редниците Йото Давидов Генов, Никола (Коло) Петров Димитров и Павел Цанов Михов. Те са връстници, родени в една и съща година - 1883-та и заедно намират смъртта си. В Люле Бургас е техният общ гроб.
Няколко дена след това, на 9 ноември при село Черкез кьой е смъртно ранен и умира Стоян Христов Цветин от шеста интендантска рота, набор 1892 година. Той е най-възрастният между убитите,  а е само на 38 години.
Следващият, който загива  на 26 януари 1913 година е моят прадядо – младши подофицер Кръстю Пенов Иванов.Той е прехвърлен от 35-ти полк в МОО(Македоно- одринско опълчение), като взводен командир във втора дружина на втора рота. Неговата внучка Невена Георгиева Пенова разказва, че е посечен от турците. Това става при с. Шаркьой.
Редник Иван Кръстев Кацарски е на двадесет и две години. Ранен е в боя при Лозенград. Умира от раните си на 8 февруари.
Най-дълго воюват братята Иван и Павел. Те са млади - на 22 и 19 години. Тръгват на война с усещането, че няма да се върнат. Когато в края на септември 1912 година тръгват пеша през планината за сборния пункт във Враца, те минават покрай кошарата на Преслоп, където е  сестра им Елена (моя прабаба) да се сбогуват. Тя ги вижда с кърпи на рамо и китки зад ухо. В разговора, който водят ги задява за момите, но  навлизайки в Бучето те се обръщат и със все сила извикват: „Како, пак прощавай и сбогом, че може да са не видим вече“. Редник Иван Милов Христов загива при Одрин на 12 март, а редник Павел Милов Христов е ранен при село Кум Бургас и умира на 17 март, само пет дена след брат си.
Имената на тези осем герои са изписани на паметника пред църквите в с. Зверино, издигнат още през 1914 година от съселяните и скърбящите роднини със съдействието на тогавашното Министерство на войната. На него не е изписано името на деветия загинал. Няма писмено съобщение защо и по какви причини. За това има различни предположения, но надделява едно, което споделят повече хора.
Става дума за Вълко Йотов Илиев, служил във военна част - жп дружина, втора рота, воювал при село Еникьой, околия Демир Хисар, където е тежко ранен.
Към края на войната, с изтеглянето на нашите военни части, тръгва и полевата болница, в която лежи. Местят го на различни места и накрая попада в гр. София, където лечението продължава. Умира на 10 август 1913 година и е погребан в София. Съобщението за неговата смърт се забавя и когато се издига паметникът, той още е в неизвестност, а след това започва Първата световна война. Тези времена в съзнанието на хората се преливат. В бележките, които съм водила през 2001 година, намирам спомените на Иванка Бенкова - внучка на Вълко Илиев от дъщеря му Стойна и Петра Илиева – дъщеря на негов племенник, които споделят, че той и брат му Мито са загинали през Първата световна война, някъде на Добруджанският фронт.
Доволна съм, че сега, благодарение на информацията от Държавен архив, публикувана  в Интернет за  загиналите в Балканската война мога да поправя тази неточност и името но Вълко Йотов Илиев да застане в редиците на героите, дали живота си за България.
 
Борис Кръстев, внук на Найден Кръстев, един от завърналите се живи участници в Балканската война разказва: "Моят дядо Найден Кръстев - Крапешки също е участвал във войната. Роден е през 1882 година. Раняван е няколко пъти. Прибира се в Зверино заедно с пушката си и арсенал от патрони. Баща ми е виждал пушката, но дядо ми я е скрил / заровил в земята / и не е казал мястото на никой. Така и не знаем къде е. Дядо ми е бил заможен човек. Имал е към 1 000 декара гори, ниви и ливади. Към 200 кози, овце, крави, волове. Помня национализацията. Тогава му взеха всичко. Почина след една година, съсипан от това, което направи държавата с него. Баба ми почина една година по-късно. Дядо ми е един от големите дарители при построяването на черквата в Зверино. Помагал е на много хора, изпаднали в нужда. Опитвам се да приличам на него."

Автори/Информатори:

Ивана Захариева / 100 г. от Балканските войни 1912-1913 г., 2013