Зверино


За народната лечителка баба Рада от Зверино


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

За лечителката баба Рада, живия страх и билето на Ржана

Пролет е. Ржана, зелена и млада, събира птичите песни и шарените лазарски венци от алени лалета, теменужки и здравец. Цъфналите върби галят с клони реката и мамят ранни пчели и пеперуди. Баба Рада е на прага, приведена и гологлава шепне тайнствени слова, върти в ръка завързаната на възел забрадка, мери с лакът, после пак връзва с червения конец и пак върти, и пак шепти… И така до три пъти. Вади въглен от „горела къща”. Торбата със сладката папрат и „страшника” разгръща - страха гони. Ходила съм и при други лечителки, гледала съм ги и съм ги питала за болестта и билката, за баянките… Куршум са лели, въглени са гасили пред мен, с брадва злото „са секли”, виждала съм билета всякакви… И всеки път светът на народната медицина ме е удивлявал по най-неочакван начин, и всеки път съм си тръгвала от този праг още по-любопитна, с още по-нескрито желание да разгадая, да достигна до коренчето на това хем изкуство, хем ритуал, хем „тайно знание”… Билките, отварите и поливките с тях са най-лековити на Гергьовден, на Спасовден и на Еньовден. „Сички бурени са лековни. До дека има тревичка, се е лековита” , ала не на всеки е дадено тайните на природата да разгадава и да помага на другите.  Гледам попуканите ръце на баба Рада и си казвам: „Тези селски, женски ръце страшен страх гонят…” Вярно е, а не е за вярване! Онзи страх, който се вселява като болест в човека и „Ако не се подириш навреме, страхът след време оживева… …Първо главата, после сърцето..., после стега краката, ръцете – като жив почва да оди по тебе… Оживева...” Разказът на баячката за „живия страх”, който помнех от предишните ми идвания, ми прилича по-скоро на приказка, на метафора за живота и съдбата на българина – „живия страх” - онзи страх на роба, предаван от поколение на поколение пет века… И до ден днешен… И той ли с огън се изтръгва? Със сладко биле се подмамва, с магически слова „се къса”?... По-сетне, докато пишех за разгрома на Ботевата чета, за страха и предателствата и други „срамотии по челата ни” много често се връщах към думите й със сълзи на очи и повтарях безмълвния въпрос. Този въпрос държи за ръка спомена за кротката жена, седнала на прага с две голи ръце и мъничко цветче - злото „да пребори”… Те ще останат винаги в мен.

      Такава беше една от последните ми срещи с лечителката баба Рада Иванчева от с. Зверино, която познаваше тайните на цветята и билките и цереше с помощта на народната медицина уплах и напикаване при децата, безплодие при жените, баеше за от уроки и главоболие и от много други болежки. Но помня и първата. Бях чувала за нея –  все с добро я споменаваха болни и неволни, които бе излекувала и върнала надеждата в очите им. Бях чела за нея – все хубави думи на етнографа от Историческия музей във Враца  Йорданка Манкова. А дойдох тук случайно – доведе ме краеведката на Зверино Ивана Захариева. Докато вървяхме по стръмната пътека към дома на баячката в края на селото, сладкодумната зверинчанка ми разказваше за билките на Ржана и болестите, които лекуват.  Спомняше си народни лекове от своето детство: ако измиеш очите си с вода, в която са гасени въглища, главоболието ти ще премине; със заешка мас се налага набрало или натъртено място, а „келите” върху детските колене лесно заздравяват с помощта на „меуричето”. Попадах сякаш във вълшебен свят на припкащи след стадата жилави балканджиичета, които ни от студ се плашат, ни от жега, ни от работа, ни от беднотия и неволя… Само да са здрави! Скоро след раждането майките „задеват” шареното цедило с новородената рожба в него и тръгват – работата не чака. Така те са из планината, по ливадите, по кошарите още невръстни. Ржана става част от тях и от животът им. Познават я. Това си мисля, докато подавам ръка на баба Рада и после, докато нейния брат, прибрал се от овчарлък, изважда от торбата различни билки и ги реди. „Познават я. Те са й деца. Планината има живот, има цяр за всичко, и те знаят, къде да го търсят…” – продължават мислите ми. Заварихме баба Рада да бае „по дрехите” на изплашено дете, което не можеше да заспи. След като свърши, тя подаде билките, заръча на бабата детето да спи с дрехите и тогава за първи път заговори за страха: „Състрашило са е…Тръгнал е по телото сраха… Ама нема страшно! Има лек! Това куче да го уплаши…” Попитах я защо говори за страха като за живо същество, а тя каза: „Е то е живо, оди по тебе! Първо главата и сърцето, после ръце, крака – болката са мести, почва да оди по тебе… Затова требва да се дириш навреме!” И не само при страха – за всяка болест е така и при всяка болест най-важното е „да се подириш навреме”, смяташе тя. Според нея думите й лекуват, лекуват и „бурените”, както наричаше билките, събирани праз цялата година от планината, стига хората да дойдат „навреме”, т.е докато болестта не е напреднала и да повярват в положителния резултат. Спомня си за мъчителните боледувания на своите майка и сестра – по седем години. Въздиша. „Е, како Радо, дай да ти целуна ръка, да си жива и здрава дълги години да помагаш…” – целува й ръка жената, преди да си тръгне, а тя ведро и дава последни наставления. Усмихва се и говори кротко, дори срамежливо. Сега знам, че лекуваше и с човещина, доброта и благост – с тях връщаше вярата и надеждата в сърцата.  

            ***
            „Бегй страх из глава,
            бегай страх из очи,
            бегай страх из дробове…”

            Държа за ръка малкия си син, а баба Рада връзва червения конец на забрадката: „Плювни тука!” Детето ме поглежда и изпълнява. Тя отново мери с лакът: „Не е много, его… не стигнал сърцето…” Вади въгленчето – малко, черно, лъскаво: „Как угаснаа тия въглени, така болес да угасне!” Докато подава сладката папрат и „страшника” цялото грейнало, празнично село сякаш се завърта пред очите ми… Наежвам се от онзи страх, който носи всеки от нас. Отново тръгва пътеката към миналото, момчетата от разбитата Ботева чета крачат по тези зелени горски усои, от страх предават и се крият чужди и свои, а зверинчани помагат на комитите: приютяват ги, хранят ги, превеждат ги през реката. Има я човещината… Поглеждам към сина си – беззащитно малко създание, вдигам очи към необятното…   „И да дойдеш пак!” – мушка в ръката ми хартията с увитите билки – „Те от мене толко, па от Бога повече!”  Ръката й е грапава и топла. Вдигам очи към усмихнатата лечителка – малка, загърбила своята болка и мъка, хорската „сече” със думи, цери с биле от планината… Светлината се връща, връща се покоя с майчината ласка и ветрецът от върховете – напевно ехо…

            …Всеки път, когато болката припари и въпросът  - „жив страх” заудря нощите -

            Еньовден идва с билето на Ржана и топлината на две женски ръце, понесли разлистена тревичка – злото да прогонят…

 

 

Автори/Информатори:

Калина Тодорова – Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца