Хайредин


С мъката сме чувани - спомени на преселници от Босилеградско


Категория : Моята история / нашата история
photo

С мъката сме чувани - спомени на преселници от Босилеградско

Разказ на Верка Симеонова Ценова, р. 1944 г.

С мъката сме чувани

 Научила съм се от майка ми баницата да я правя. Майка ми беше трудолюбива жена с четири дечица отчувала. През граница е дошла. Я съм била най-мъничката. Всичките тука сме се чували, а там сме родени у Долна Лисина, Босилеградско. Татко най-напреде е дошел по Кюстендил, Перник. Там е работил и вече е дошел насам. И тук са се заселили у Хайредин. Съветът им е дал оземление 10 дка и така нашите са почнали да си строят къщичка. Седели сме по квартири, на хората по фермите, по курниците. Така сме седели, що е било много сиромашия.  Хората са ни давали. Мойта майка е прела на хората, готвила, гледала е само и само назе да ни отчува. Апа татко е бил майтор и работеше и така направили сме си къщичка. И така сме си заживели. Бедни хора сме били. Все пак майка ни е отчувала. Ни кьораво, що казват бабичките, ни кьопаво, всичките сме отчувани. С мъката сме чувани, па по-натам задомихме се всичките. И аз, как да ти кажа, сама си отчувах три дечица. И моите дечица, всеко си е хванало леба. Едно е счетоводител в училището, другата ми дъщера е у старческия дом готвач, бръснар, къде я викнат все ходи да работи. Синът ми сега е със снаха ми в Италия. Внуците са ми добре и ние живееме горе-доле добре. Доволни сме, защото тука са ни оземлили, като нашите са дошли.

- Там сте били много бедни ли?

- Не сме били толкова бедни, ама наш‘те са тръгнале така. Майка ми с едно одеяло ме е омотала и ме е денела. Била съм на месец време. И тука на децата с дрешките, така сме чувани. Що е било много сиромашия, когато са дошли през границата. Четиридесет и четвърта годин. Е, била съм на месец време, когато съм дошла.  Есента. Ами най-напред татко е дошъл. И после се е върнал, та е взел децата. През август аз съм родена, а татко, негде септември, това време са дошли. И у Мирчо Неконовци там ни е човека подслонил у некаква техна сграда. Като наш‘те са направили къщичката, те така сме си заживеле. Бедни хора сме биле всеки случай, бедни! Но, отчували сме се!  От майка ми – за месенето съм гледала. Зелници как прават, баници. Как със свинете се разправят, все от нея съм видяла. Наш‘те са били българи. И там е завладено от сърбите и наш‘те остават под сръбско владение. Точно така, 12-та година, Междусъюзническата война.  Като са отвориле границите, наш‘те са минале. Гърците, турците взимат Тракия, всичко по реката Струма, което е, минава към тях. Румънците взимат от Добруджа. Най-много и затова тогава са преминали границата много хора. Защото сме си чисти българи.  

 

Велко Стефанов Мадански идва от Сръбско

Моят род откъде баща ми, неговият баща също е бежанец от село Брайкьовци, Босилеградско. Те всъщност са дедо Велко, баба Даца и баба Кира. Три деца са. Само че, когато са решили да идват у България, пръв е дошъл моят деда – Велко Мадански. А най-големата му сестра е била млада булка и не е имало начин да премине с него и другата му сестра. И когато е дошъл тука, нали така е било некога, ценуват се за измикяре, за слуги. И е попаднал тука у Маданчанете, имало е само една вдовица с дъщеря си. По едно съвпадение или случайност на имената, той е Мадов, Велко Стефанов Мадов, а тая фамилия тука са Маданчанете. Нищо общо. Той идва от Сръбско, а тия са си тука. Попада в това семейство и по стечение на обстоятелствата фамилиите са сходни. Бабичката, която е била, му дава нейната фамилия – Мадански. И фактически той се жени за дъщерята, за мойта баба Параскева и става Мадански – Велко Стефанов Мадански. А брат му, който до последно е тука(после идва и другата му сетра, она е женена у Бутан), може би двайсе годин след като са преминали, до последно не знаеха, че са братя. Оня се пишеше Костадин Стефанов Мадов, а тоя се пише Велко Стефанов Мадански. На оня викаха Коце Турлака, що е дошъл от Турлашко, а тоя си е станал Мадански и вече фамилията я е завоювал стабилно човека. Аааа, ергенин, ергенин си е бил! Направо тука са го ожениле за Параскева. А другият му брат е по-голем даже и от него. Е, починали са вече, ама тука е живял, даже бабичката и стареца. Минават по-късно и вече и те идват тука. Там остава само тая сестра, която е била млада булка. Оженена е и не е имало начин да тръгне насам с тех. Ние ходехме, много пъти сме били на гости там. Селото беше много красиво, отсекъде планина. И тука те са минали, та са дошли през Берковица, а насреща е планината Видлич, Сръбската планина, и по козя пътека минават и си отиват оттатък в техното си село. И ние сме били много пъти мераклии да повториме да идем по тоя път точно. Ама от една страна ни е било страх да не би…не знаеш властите как ще погледнат на това. Сега за незе е интересно да видим как са го изхождали тоя път, по какво са вървели. Ама ходехме с леката кола на гости, де. Имам братовчедки в Ниш, в Пирот. Едната беше завършила право, другата беше детска учителка. Ама има може би повече от 20 годин не сме ходили. След 10 ноември не сме ходили. Иначе ходехме всеко лето. Дедо ми, докато беше жив, сме го карали три пъти. И като наближехме до неговото си село Бракьовци, и все едно, знаеш ли, като седи на задната седалка, бре нема търпение. Оф, ето я тука върбата, тука съм седел, ето там друго нещо. Емоции колко щеш имаше стареца!  Влиза си в селото и там всичко му познато. Там си е прекарал детските години и разказва. И просто не можеш да му следиш мисълта, до такава степен е емоцията. Че там си е роден и си обичаше. Те ги тия върби, тук съм седел, тук съм пасъл овцете, там друго.

Истории от Хайредин