***

Фурен


Обичаи, вярвания и традиции


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

Из празничния народен календар на село Фурен

***

Никулден „Свариме жито. Рибник си праиме. Лебове месиме – е и един „рогат” леб. Кади са на свети Никола: турнеме жито на леба и прекадиме и дигнеме леба нагоре, чупиме го, а един вика: „Да са роди, да са роди и да са притури у Слатината (местност край селото) – там да са пребътне!” И три пъти ше го каже. Но тоа, дека е кадил, он дръжи леба, та другите си чупат и он нарича. После са сбереме мааленски и чупиме па рибника.”

Игнажден В село Фурен „ако та спооди некой, ше земе шумка от дръвника и със шумката – „Шиленца, пиленца...”- ша нарече и ше а унесе да я бодне на огнището, на веригата.” Почти навсякъде във Врачанско е познат обичаят срещу Игнат момите “да се сеят”. Преди да си легне, момата взема шепа жито, излиза на двора, затваря очи и символично “сее”, с думите: “Който е мой, да дойде нощес да жъне нивата!” Този момък, който ѝ се „присъни” през нощта, значи за него ще се омъжи.Във Фурен „се сеели” по същия начин и тъй наричали, само че „посявали” шепа жито или шепа „кукуруз” - царевица на дръвника!

Бъдни вечер Месят се обредни хлябове, наречени на Господа и Богородица, и на къщата, и на стоката. Приготвя се баница или тиквеник. На трапезата се поставя от “сичко, какво има у къщата”, стига да е постно – това се прави, за да е сита идната година, за да се роди от всичко. Непременно домакинята приготвя пълнени чушки с боб, постни сарми. Печената тиква, варения кукуруз, сушените сливи, ябълки също са задължителни, както и мед, сол, вино. Всички сядат на трапезата заедно и заедно стават – та да се чупят пиленцата. Най-старият в дома кади и благославя, разчупва обредния хляб и подава на всекиго по парченце. На червения конец се ниже бел лук и тиквеното семе - правят се герданчета и гривнички, които се носят през “Мръсните нощи” за от каракончо - смята се, че те предпазват от всякакви зли сили. Във Фурен на Бъдни вечер момите „се сеят” на дръвника и наричат – както на Игнат.

Пролетните обичаи„Кога за пръв път видиме щъркел, кога долетат – това на Младенци – му викаме: Щръко, мръко, тебе боли глава, мене нема нищо! Мартениците ги връзваме на дърво, къде ражда. Ластовиците лазда идват по-късно. Чула съм, че фръгат земя у градината – за копрец, кой нема. Да му са въди копрец. Жабите кога почнат да крекат са връгаляме по земята – да ни не боли кръсто. Кукувица кука на зелена бука, кука и нарежда: кой коя си люби нея да си земе! Така сме викале на кукувицата като я видиме за първи път. Викат, че тогава, кога кука напреде – пари да броиш, коги ги чуеш за пръв път, та пари да имаш. Къде Благовец доажда, па къде Петровден си оди. Къде оди – не знам. Баеме си така за пръв път с цвекенце. Земеме цвекенцето и така го влачиме (по лицето – бузите, челото с кръгообразни движения) и баеме: Коги видиш на магарето роги, тогива глава да та заболи, коги видиш на куче рог, тогива глава да та заболи… Дай, Боже, да съм бела и червена Като тоа божур…(името на цветето, с което баеш) Секакво цвеке – кат го видиш за пръв път. И дечорлия, и моми – и с божр и кокиче… „Да съм бела и червена! Да съм бела и червена! Да съм бела и червена!” Коги зедеш най-напреде коприва, ще са вардиш да са ен окапеш, щтото ще та лазат блъите.

Връбница –Кумичене„Още предния ден - Лазаре сме си напраиле кукли. И на Връбница одиме та са кумичиме. Ставаме рано, сбереме са моми на реката. Всека си чупне по една парченце от куклата и намериме некоя кора – там си наредиме залците и секоя си забележи залъка. Топнеме кората у водата и сека си гледа по зълъка – на коя варне, таа е кумица. На Великден одиме у тех и тя ни даде по едно еце боядисано. На Връбница отрежеме си върба, са препашеме „за здраве” – през кръсто, да ни не боли летоска, коги жънеме. Венчета си праиме. Идеме у комицата, та напраиме от куклите попара.” Момците пък надолу по реката „претичали” залците, „ловели” ги и събирали в торбичките си – с тях хранели животните, защото се вярвало, че в кошарите на този, който е събрал най-много залци през годината ще се ражнат най-много женски агънца. След гощавката, момите се хващат на хоро, а след хорото започват и моминските припевки. На припевките е позволено да присъстват и сгодените ергени и тези, за които се знае, че си имат вече изгора. Припява се за любов и женитба на такива момци, припява се и на всяка мома, която се е кумичила: Чичовите коня на пайван пасат, на пайван пасат, их, леле ле, къде село гледат – на годеж да идат. Их, леле ле, на годеж да идат, на годеж да идат у свату (името на моминия баща) их, леле ле, за момата (името на момата)........., их, леле ле, за момчето (името на момъка)....... . (с. Фурен)

Великден „Три дена са играе оро, три дена музиката свири. Тия, къде сме са кумичале от орото кумицата ще ни сбере и ни дава по едно червено яйце и ние и дадеме. Боядисваме яйца с „луковиня” – обелките на лука ги вара и тура яйцата и тия станат кафени. Червени с купешки бои боядисваме. Пишеме ги с восък – дорде са топли. Това, де го нашараме и пишеме, това му викаме „перашка”.”

Гергьовден„На Гергьовден заран рано одиме по шумаците, по полето – къде има гергевка, та береме гергевка. Ма още предишната вечер сме са разбрале така, ние си от маалата и доде е росно береме секаква зеленина, цветя и най-много гергевка. Момите още у гората си увиеме венче, турнеме си го, па коя си има приятел – и за него изплете. Оплетеме два венеца – единия за шилето, другия за мак’я му и го турнеме на рогата, некое нема па роги – на гушата му наденеме като гердан, на рогите запалиме свещица и така ше обиколи синията, пущиме го да са нацица и после на синията ше го заколат. Кръвта я сбираме у едно бело котле и го носиме на реката – „да са въдат овците като по вода”... и венеца ше фрълиме. Мама меси “шарени” лебове – на овчара „овчарка”, „кошара” с агънца и един така дълъг леб - „бъчва”. ...На Гергьовден заран рано по изгрев слънце са къпат у роса у ечемик – за от шуга, за от краста.”

Мечин ден „На Андрей викаме му Мечин ден. Вриме кукуруз – станеме рано и фръгаме през куминьо и викаме: „На ти, мецо, варен кукуруз, дай ми мене сурав”. Та да са роди през годината.” (Всички тези обичаи съм записала от моята баба Цвета Павлова Симеоновска, родена 1921 г. в с. Фурен, Врачанско и живяла в родното си село.) (Автор на статията: Калина Тодорова)

Истории от Фурен