Вировската музика

Калина Тодорова

Вировската музика

Облак прах между земята и небето. Над мегдана. Три музики от три страни са наобиколили хорото и свирят „Булкината” – тупаните тупат, земята друсат, кларнетите вият, небето пробиват… Хорото играе… Сватбата требва да се ратури, сватбарите да си идат… Требва, ама се не разтура… Цело село „Булкината” играе! Музиката свири, та буря отнаса! Тупат тупани, пищят кларнета, булката хорото води… По нея родата, махалата – на средата са децата…

„Булкината” е на развала, на свършек, ала не свършва, не се разваля…

Облак прах между небето и земята!

- Нема са върне тава никогиш!  - обажда се не от стария стол с чаша в ръка Комара, обажда се от облака… Обажда се и бие барабанчето – тра, та-ра-рара… Аз стоя, мълча и плача „от убаво“, и от очите му – очите на последния музикант… - Никога немаа са върне! Едни спомени! Така легна неко път – тоа помена, оня помена – къ беше Камен, къ беше дедо Ячо, къ беше Петко Нинчов, къ беше тоа, къ беше оня. И леко, леко и заспа и айде, отидох… Къ сме одиле, що сме одиле. Па снег – па удари снег до тука. Па тръгнем за Големо Пещене – тука е прекия път. Доде идем... (пеша) Па некоги немаше, сеги има такова, та турнат – сушини, ама некоги немаше. Като натурат – кък а гледаш таа поляна – като а натурат с маси, и ората готват – и уни доде го донесат до масите и то са смръзне. Ма нема къде – зимно време. Тегло – кучешко!

- А вие свирите?

- О-о-о, тупанете и барабанете бият и Боже, Боже! Свирнята си е свирня! Пиеме по една кана вино – тупана ручи, ората играат и си нема ни една. Е ма, знаеш ка е викал един: „Нема са върне тава никоги!” Се бива, се бива – ма това са не връща! […] Оф, не знам, бака! Оти ми са не върнат годините - двайсе поне! Да ми са върнат двайсе годин! Оф!

Цветко Петров Павлов съм – пиши „свири на барабанче” – в скоби моа да пишем „Комара”, че така ма знаат целата област. Е така, от мъничък – много бех слаб, много: „ Мале, тоа комар отдек са яви!” Роден на 22 април 1945 г. във Вировско. Син на Петър Павлов Иванов – кларнетист, племенник на Пани.

- Това ще го видят внуците ви, техните деца някога – където и да са по света!

- Тава е бадива работа! Да вида, че е дедо Павел на снимка – като го не познавам и не съм имал общо с него – като на снимка да а. Не е като кък приказвам с тебе сега, къ знам баща си, къ знам бракята си, па съм приказвал, па съм одил с тех, па на тупан съм тупал, ял, пил. Това като знам!

Реча неко път така и ми минуват пред очите…

***

В нашия край казват, че ако тръгнеш  „по дирата“ на селската музика, можеш да стигнеш небето… Този път минава през сърцето - тук нищо без „тупаня“ не става! Цяло едно столетие тя довежда, тя изпраща хората от Тоя свят, тя събира родовете – по нейната дира живи и мъртви се намират. Сами разбирате, че историята няма да е малка, нито къса – една въздишка, ни повече – ни по-малко, последната въздишка след последната свирка на славните вировски музиканти…

Моите герои са седем: „чичовчетата“ - Васко, син на Коци и Тошо Белята, син на Велчо, племенник на Коци; другите „чичовчета“ – Комара, син на Петър, племенник на Пани и Георги, син на Пани – последните, останали от славната Вировска музика – чута и прочута, знайна от Дунав до Балкана, та и го преминава. Срещам се и с Васил, син на бай Никола с баритона, преди да се намесят жените - Надежда, вдовицата на Вати, дошла да ми каже не толкова колко изкусен музикант бил, а по-скоро с колко добър човек и баща е живяла, и жената на Георги, снахата на Пани, която изнася големия стогодишен тъпан и портретите. Разказът е в първо лице единствено число – нищо от думите им не промених.

 

I.Свири, та бурия отнаса

Васко, син на Коци:

Тъй като съм от такова коляно – на музиканти – дядо ми също е музикант, чичовците ми и вуйчо ми, баща ми – и въобще цялата фамилия. Рода на баща ми и на майка ми, и двата рода, сичките са музиканти. Висше музикална акамедия завърших, като диригент съм работил, сега съм пенсионер. Кларнетист съм като основна свирка и се прибрах наново тука на село, след 50 години и се опитах да възродиме таа традиция, имахме все още седем-осем човека музиканти, но сега вече останахме само трима. Сичко си замина в отвъдното и разбира се нещата се разпаднаха…

…Нарицателно е – по името на селото, така е известна в България: Вировско – Вировската музика. Баща ми е свирил флигорна и е бил водач на музиката. Неговият брат също свиреше флигорна – Йото, другият му брат свири на тъпана – е това е неговият син Тодор. Той е и тъпан, и барабанче, и дядо ми беше бас флигорнист. [...] Онзи оркестър свиреше много професионално, макар че беха самодейци. Да, самодейци. Обаче имаше от тях шест-седем човека, които бяха нотно грамотни. Учил ги е един мъж от Тлачене, а самият бай Дико Илиев е идвал тука няколко пъти и ги е ограмотявал. И бяха нотно грамотни. Всички хора на бай Дико Илиев ги свиреха и то абсолютно професионално. Прочутите маршове на Стефан Маринов, на господин Братанов „Космически полет”, „Братята руси при Свищов”, „Наша Родина” на Георги Петров и въобще много богат репертоар. „Сливенци при Драва” – също маршът на бай Дико Илиев, „Река Мур”, въобще репертоарът беше много богат. Танга, които са от военните оркестри, навремето – те ги учеха, свиреха ги... Румби, валсове... Да не говорим за народните свирни извън репертоара на бай Дико – местни хора... Местни мелодии, които така да се каже самородни тука от нашето село, измислени едва ли не като мелодии, които не се свиреха никъде другаде. Просто си идва от само себе си и се ражда дадена мелодия. Творчество. Импровизирано творчество. Импровизация. И след това другите свирки се налепат към мелодията... Наслагват се един след други нали и се измислят контра-мелодията от бас-флигорните, акомпанимент от две алти е имало, плюс бас. Нали голям бас и затова...

Четири флигорни, четири баритона, ес кларинет – един дедо Янчо, с потурите, със старата носия ходеше той единствен – с потурите, с джамадана така да се каже, и бас голям, презраменен бас, две алти, тромбон и малък, и голям барабан. Петнайсе човека – четиринайсе-петнайсе човека... Като имаше още два състава във Вировско с по десет-дванайсе човека. Три музики в един момент имаше. Три. Четиресе и пет души музиканти!

Тошо Белята, син на Велчо, племенник на Коци:

Докато сина на Коци разкажваше за голямата музика, за баща му, чичовците и другите, за детските си спомени и надсвирванията на площада, а жените отстрани се надпреварваха да си спомнят за сватбите си и музикантските дарове, не по малко от две дузини кърпи и ризи, Белята седеше подпрял глава на ръката си и блуждаше, ще рече човек не е тук. По едно време се размърда, но остана пак така – в онази картина от съня. Ръката му сякаш падна от побелялата му рошава глава – а уж държеше главата – да не падне…

Синът на Велко от година вече не можеше да носи тъпана – да върви и да свири както някога. От жилавия му, чепат нрав бяха останали само очите му, които да напомнят за Белята… И прякора… Цяла беля си е Тошо на младини, а па като пийне – да не ти е насреща – веднъж, като се връщали с един камион от една сватба отхапал ухото на друг музикант. След време двамата се помирили, ама прякорът му останал...

Музиката е мерак и дарба!

Мъчно ми е. По цела нощ ги сънувам! Сичките! Стари, млади – сичко ми минува през такова... танга, фокстрот, бавна румба – слов. Тнаго, валс…

Я съм тръгнал, къ да ти кажа, на дванайсе-тринайсе години. На тринайсе годин одех на училището, учех тука до осми клас и от училището… Некой от тупанджиите са разсърди - неще да иде тука на сватбата. И Пани доле, чичко Коци – тия, диригентите на музиките, додат и питат класния ми: „Оти не пущиш Тошко да дойде да ни тупа?! Оня са е разсърдил и неще да доде.” Я отивам с мерак! Отвадам с мерак! Отидох тука у Тлачене – у Тлачене ше свирим сватба. Той ма пущи Младен Коцов, тоа, дека беше по математика – той ми беше класен: „Ше го пуща, Пани, на другия ден ше го остава без обед – да си е научил урока!” Я съм съгласен. Я съм съгласен! Тогива ни остават без обед – да си научим урока.

И отидохме. И тоа, дека е учил нашата музика у Вировско, Георги Йондов са казва, от Тлачене... Пани събрал дванайсе души музика, ама викал и от Баница двама - силни музиканти. И я като тупам орото доле и той рекъл на Пани: „Ей, Пани, кое е тва момче, чийо е, дека бие тупаня?” И той рекъл: „Т’ва е на Велчо момче.” – „Абе я вида, че е Велчовото тупане, дече Велчо тупа, бе тва момче изеде земята с тоа тупан!” Гледа та, преценява та човек, че си добър – е  добре за мен. Мен ми беше кеф да ма фалат - я са още по-стрема, по-са стремим. Колко по-та фалат, толко по-са стремиш! Ако ти намерат маана, ти са отнодаш и немаш и кеф, нали!? Немаш кеф да го праиш с кеф. Сакам да кажа, че те така е било.

Казвам ти, „Бродяга” като са свириле – я бех мъничък, на дванайсе годин бех тогива – тринайсе. Бех в пети клас ли, в шести. Бех в пети клас, като ги думнаа тука, като ги изсвириа – тоя ги учи Асенов, и я мъничък, я слушам само. И си ги пея у дома и си ги тупам. Нарама тупана и почвам. Сам си у собата. Самичък. Нема никой у дом. Сичко на работа и я довадам си от училище и го нарама. И почвам да си пея и си тупам.

-           Тракторист ли беше?

-           27 годин! С трактора. И събота и неделя отивам. Освобождават ма от машината и айде. За мен нямаше почивка. Кат са ожених немаше почивка. Нема почивка! Събота и неделя съм на сватби, на кръщенета, на новобрански вечери правеха. По 300 човека се събираха. Ей, много народ са събираше, ей! Беше пълно с народ. Тоа народ го нема значи. Сега са 180 човека в селото. Много измре народа. То и да ти е кеф да свириш, да тупаш – народа праи кеф на музиката. Нали... да моа да изпълниш нещо, да го изпълниш идеално. Та да го изпълниш идеално, требва да са втренчиш, нали. Кък вика даскала, т’ва е урок – требва да са втренчиш в него, та да го изпълниш добре. Има ора – още по-ти е кеф! Като играат ората – още по-става, игриви хора ако има нали, става още по-кеф, става още по-убаво! Той дава кеф на музиканта да свири. Я съм бил на танцовата – с тупването са ловехме веднага. Нема това-онова.

-           Отидооме у Враца – с рейса оттука. И ше гледаме кък играат децата. Тие засвириа „Александрийка” – ние ги свирехме „Александрийка” на Дико Илиев. Това хоро, кръстено на дъщеря му, на Дико Илиев – Александрийка. И като го засвириа, и като изскочиа децата да играат – а градската музика свиреше, та играат – нали ма разбираш, сълзи съм пущил. И седехме с Кева бехме, Бог да ги прости, че и тя умре. И тя кае: „Що плачеш, бе Тошко?!“ – „От кеф! От убаво нещо!“ Изпълнение – нещо убаво, значи! Ма къ го изпълняват – нема грешка! Просълзих са, сълзи пущих и тя кае: „Що плачеш, бе! От кеф. Музиката го праи убаво. А и децата го играат точно! Под темпото на тъпана. Нема грешка!

 […] От 90-та насам, 88-ма ли до две-илядната и тука до преди 3-4 годин измреа сичките. Дече ги нажаби така – айде – един по един, един по един...

Надежда, вдовицата на Вати:

• Аз съм Надежда. Надежда Иванова Аврамова съм. С моя съпруг сме живяли 45 години. Аз съм 47-ма, а той 38-ма. Иван Петров Мичев – Вати.
• Така наречения Вати.
• Тя е съпруга на Вати.
• Да. И от 69 година, Вати, още с образуване на музиката във Враца той е в първите Дидията, ако го знаеш – Димитър Асенов, така наречения Дидията. Образува музиката и той дет са вика до умирачка е бил там.
• А си идваше тука, когато имаме свирки и т.н. Събота и неделя свири с Вировската музика.
• Той е бил професионален музикант ли?
• Да. Професионален. И в казармата се е научил. Аз съм македонка. Аз съм от Благоевград. В Пловдив сме се срещнали, там сме се аресале.
• Да си музикант не е пари – а мерак и дарба. Това е дарба, секи не го може. (Тодор)
• Разкажи ни ти за твоя мъж какво искаше да ни разкажеш?
• Ами моя мъж като човек беше добър човек. Майтапчия. Разкошен. И добър баща. Грижовен, добър баща – изучил си е децата с музика! И какво друго да кажа – много ходеха по държавите. Читалището – много. В град Суми. Той е побратим на Враца. Там беха сека година и от Суми идваха пък тука. Ходеха в Люксенбург са ходили с музиката – там концерти. В Чехия са ходили. Там се е предсташил много добре, ама много добре! Щото имало е някакво изпълнение на чешки композитор и той е бил там и требвало да се земе некакъв много висок тон и той го е взел – докато чехите не са могли да го фанат и след концерта композитора е отишъл при диригента и: „Я ми го покажете тоа човек да го видя! Е, те такъв човек да имам!” Да. Добър музикант беше.[…]
• Моя свекър алта свиреше и цигулар.
• Свиреше, та отнасяше бурия! (Тодор) Нейния свекър. Дедо Петко. Дедо Петко Минчев.
• И твоя мъж пък след това го е наследил.
• Музиката е мерак и дарба! (Тодор)

 

II. Те беха едни такива безкорестни,  едни такива истински…

Васил, син на бай Никола, баритонистът от музиката на Пани:

Да кажа и тоа случай: Той тука  с майка ми има малко разправии. Продаде едно теле. Вместо да го зоколи за назе – да купи баритон. За 300 лева – сръбски баритон, с 4 машини, значи баритона беше като сега как свират на тех – много гръмогласен…

- Продаде едно теле?

• Да, да. И си купи баритон. Бабичката вика: „Ти, така, децата остават...” – „Не, мен т’ва ми го тегли сърцето.” Пани – беше най-добрия, вика: „Бай Никола, ти кат си ми зад врата, - демек до него е - аз съм сигурен, че нема да се изложа!”
• Във всяка сряда тука се събираха в таа кухничка – всички нови неща, особено на Дико Илиев, излизаха с тех на първи план. Просто те ги разучават по цяла нощ, да остаим това, че компанията си е компания, кофата с виното, чирпака у кофата и така те: цяла нощ свират и са карат един друг – ти си казал грешно... Сичките бяха нотисти, без образование – без да са го учели – самоуки. От мерак! От мерак. И вадат там това тетрадките – нотите и некъде като греши некой неко тон – там имаше флигорни, кларнета, примерно имаше алти, имаше баритони имаше. Като греши – за секой си имаше партия, к’во требва да свири. Като некой греши – другите ше го изедът! Толко бяха нахъсани, толко бяха истински! Мерак! Мерак! Самоуки и мерак. Без да зимат некакви допълнителни плащания – какво си изкарат! Даже, че префръгам нещата оттук и оттам, имало е случай те зимат по 5 лева – свират цел ден неква сватба, примерно, и по 5 лева. Некой има нужда – те беа се сиромашки момчета, нали знааш – и тоа закъсал, оня закъсал – таа сватба свирим за еди кой си, колегиално... Какво друго да ви кажа – те беха едни такива, едни такива истински! Ама истински – те това го нема днеска! Днеска секой гони сметката, кво ше изкара, от това нещо, не – тука при нас, Боже мой!

 

• Истинско разбираш от сърце ли или как?
• Точно! Точно! Точно! Искат да веселат хората. Да веселат хората – и на тех им беше весело! Беше им интересно! Като сички беха ангажирани със семействата, с – там ходеха на полето – за трудодни да си изкарат – и така нататъка, но вечерно време – Боже мой! Тогава имаше три музики. Една свири във Върбица, една свири у Големо Пещене, една свири у Тлачене, примерно, сватба! И вечерно време кът са съберат – тука са дошли и почват надсвирване насред селото. Секой там си имаше тартор, нали и оттам – айде в хоремаг и сичките – мъжете, компания по тех – по цела нощ. Толко веселби и толко интересно праеха нащата, че т’ва не моа са повтори сега! Бяха уникални!
• На какво мислиш, че се дължи това? За това, че от сърце са свирили? Че е истинско било?
• Сичко иде оттам. Истинско. Истинско! Пани беше уникален! Примерно трапезата опъната тука те – сватба. Сватба – трапезата опъната. Пани като стъпи горе на пейката и почне таа „Яжте и пийте, сватове!” И кой му са не пие – ше пие! […]

И има друго нещо, че него време – това е било 50-те години, 60-те... Немаше тия превози, немаше – те бъхтеха пеша. И зимъска, в снега и са надръндат – по за 5 лева (свирят на сватби в съседни села) по за 5 лева – просто хъса... Беха уникални – но загубиха се!

Той можеше да си каже и на флигорната: […] „Пани съм!” Определено му се отдаваше сичко.

Безкористни!

 

III. Ти ако ма па чуеш, немоа ма па забраиш!

Чичовчета – Комара, син на и племенник на Пани и Георги, син на Пани:

 

• Я седни, бака! Я ми обръни капка внимание! Така! Некога във Вировско имаше толко много народ, че ако фърлиш едно еце, едно еце да фърлиш, нема къде да падне... А така. Калинке, слушай ма, бака! Кат се сберат доле насред село, дек си минала доле, така да речеш – е, щайга да фърлиш с ягоди, нема а паднат на земята, а ще паднат на хората. Толко много народ! Мале, па те доадат сички – Тлачене, Габаре, винаги – на сбора искам да ти кажа – Тишевица, Горно Пещене, Големо Пещене – са сберат тука, ти казвам, че толко народ – не моа са разминеш. А имаше и един музикантин Васил Връбиченина са казваше – от Връбица доадаше – ама як, а иначе беше музикантин, де го нема никъде. Додат мечки и той сака да са бори с мечките. И тия пущат една мечка да са бори с музиканта Васил от Връбица – и он те такова... и мечката като фане, та го натисне, нема го отъмнат. Земе мечкара мечката – тия го земат, ма некош беше – затворат го в съвета, стария съвет – го заключат, че мечката оти из народа и го дири. Така. Така го дири – да са бори пак – да го мори мечката. Той тръгнал с мечката да са бори!

Докато говореше, Комара току надигаше малката ракиена чашка, уж предназначена за мен и размахваше палките на малкото барабанче. Дребен и жилав, артистичен по природа, той не би се оставил длъжник в приказката никому – както и в свирката. Срещнал го един и му рекъл: „Ма ти добре носиш барабанчето, ама ако моа го удариш! – Ти ако па ма чуеш, не моа па ма забравиш!“ Не го забравям! Смее се – „детиняк“тръгнал с музиката – с баща си, с чичко си Пани и брат си – повели го по сватби и кръщенета, него – слаб като сламка, като комар – комара, да свири на барабанче, а той подкача момичата… Три музики му минават пред очите – повече от петдесе човека… Всеки надул свирката, нарамил тупана… „като слезнат насред село, като удари тупана – мъничко и големо са сбере!“

- Ние сме чичовчета – неговия баща и моя баща са братя. Мен ма е повел на 14 годин да тупам с барабанчето. 14-годишен съм бил. Имаше голема музика, завалията, ма те – гътнала са, разболе са.... Баща ми беше кларнеджия, брат ми беше с басфлигорната, другия ми брат – тупанджия – и те така. Измреа ората и сме останале 2-3-ма души туке. Трима човека – моа ли праиш музика?! Имаше и много певици – ма нема певици вече! Измреа, измреа и те тава е! Ден по ден, година по година и ората си мрът и си отвадат. Там, отвъде!

Я бех детиняк така, 10-тина годишен. Праат репетиция – знааш ли к’во е репетиция. Таа вечер са сберат и учат например един валс или едно хоро учат. Я стоя така, седа така на едно столенце и запечатвам! Па ми дадат барабанчето от некой и свират един - : Та ра-ра-ра... И я леко, леко, леко, леко – и те така. Влезнах в тия музики, поведоа ма по сватби, по кръщене’та. Па некош са правеха сватби по 3 дена. Момчуряк така, таман бех започнал да са заглеждам по момичетата. Тава момиченце така ми аресва, я съм са загледал: „Ей, къде гледаш?” – Тия ма декат. Те такива работи, бака! Народ много – ма отиде народа!

• Разкажи за Пани!
• Немаше музикат като него. Той свиреше на флигорна. Той беше нотист – той учеше сичките музиканте да свират. Седнем на репетиция, па ги научи на сватба, па ги научи на валс, па ги научи на хоро, па ги научи на ръченица, па ги научи на ... сичко! Той беше пръвия музикантин тука, във Врачанския окръг. Нема какво да са говори! Сичко бе му признало – мъничко и големо! Бегайте, че иде на Пани музиката!
• Ама къде минеше – път му правеа! „Е, Пани, здравей!” „Е, Пани, къде одиш!”
• Като Пани немаше никъде! Никъде!
• Разкажи ни ти за баща си – как започна да ходиш с музиката?
• Ми щи кажа. От 15-16 години съм започнал да ода с него с баса. Като малък кеф ми беше – радвам са. Баща ми ми земе една лимонадка, я малък и идем там насред село – и така. Майка ми... спокойна беше. Живели сме си. Обичале сме са. Уважавале сме си са, ма доде време, та са разделихме с баща си. Той водеше музика два-13 човека.
• И къде мине – е минато! (жена му)
•  (За Пани) Пълен с човещина! Музикант голем!

 

• Сватби – Бела Слатина, Търнава, Нивянин, Паволче, Челопек, Згориград – насекъде по селата.
• Па имаше и готваче ма. 3 казане – 4 като ги турнат и кат са сберат по 5-600 души, и като седнат …Той (Пани) стане с флигорната „на моабед”. Като ти засвири „на моамед” – нема и да са наедеш – ше ревеш, та са скъсаш! Той го свиреше – жално свиреше! Жално! Като стане с флигорната и като ги уноде – едни ревът, едни пият, доде са оталожат, като са уталожат па ядене и пиене и край – забраат тава жалното. Почва хора – веселите работи.

Ония котли като ги напълнят и такава мръвка ти сипат у паницата. Народ, народ! Ние свириме като къ свирим на сватба – музика доле и ора – играат, викат! Хора, танга, валсове – сичко. Сичко! Може и да са повтори тава, ама да са извадат ония из гробищата. Само с тех става таа работа – иначе без тех немоа стане. Ох...

 

Та, тара, та, таранана... Дум! Дум! Поведеш орото…

 

***

Васил на Коци:

Има един ритуал в гробищата. Там отиваме – тие, които сме останали тука 4-5 човека музиканти – тоя е останал ритуал от 50-60 години, поне от 100 години ритуал е, свириме там и всеки близък на покойника ни кани на гроба и му се изсвирва това, което е обичал. За минута-две му се изсвирва на гроба. На всеки гроб дет се казва свириме. Хора, песен...

-           Това го правите на сбора.

-           На 7 май – да. И близките идват там, разнасят агнешко... Роднините идват и носат... вино за преливане, преливат...

Васил на Никола:    На секи събор. Значи музиката се явява сутрин в 7 часа там, в гробищния парк. Какво свират там? Кой какво поръча на гроба там. Секой си има некакви предпочитания – знае какво е обичала майка му, баща му, близкия човек, на който е – хоро, валс, танго и т.н. Къде ги бутнеш – сичко знаат... Понеже тия хора са контактувале с тех – те знаеха кой к’во обича... Некой са чуди и вика: „Какво да свирите” – „Тоа рече! Примерно да кажем за тоа, Марковския, кък го викаа – той обича „Мамина Яна”. Те си го знаат музиката какво е обичал на времето. Щото са живели с тех. На секи събор идват, канил съм ги да ги черпа нещо, казват: „Не!” Дядо Никола ни е бил колега. Свират по две нещ – едно за майка ми, едно за него, даже се разплачат, защо... Е, те са били колеги 40 години. Да. Имаш си спомени...

След това се връщат вкъщи да си обядват, да си срещат сборянете и след това в 4 часа се праи хорото на площада.

Комара и Георги:

- Сека годин са свири и на гробището. И кой обича, та вика, та му свириш на човека – дека а починалия. Той е сакал румба, той е сакал валс...

-           А какво свирите на Пани? Кое му е любимото.

-           „Под липите съм самичък”. Да. И има момиче, погребано на 34 годин – „Лиляна болна легнала” – и на неги й свират! Нема гроб да са не свири! (на сбора)

-           Твойта сестра като почина, баща ти не се отказа от музиката – свири си?

-           Две години не свири и после почна пак.

-           Слушай! Тия очи са за тава – ем да плачат, ем да са смеят! Така е! Я съм претеглил секакви неща. Я съм заминат 14-15 годишен – умре баща ми, той беше кларнеджия... Брат ми умре и той, погребааме го. Брат ми па обичаше една ръченичка. Никоги не сме му свириле погребално нещо такова, ми ръченичката: „Там дарака де, там тара дакаде”... Музиката като ги свирнем, тия знаат, че на Малин Пъпижа му викаа. И като а чуат, знаат: „Тия свират на Пъпижа на гроба!”

Не гергьовското слънце, а „Мамина Яна“ ще събуди селото. Събора е. Най-големият празник. От близо и далеч родата е дошла. Музикантите са се събрали по изгрев на гробищата и там, по тяхната дира ще се намерят живите и мъртвите - преселилите се в онова село, отвъдното… От гроб на гроб - до пладне. След това ще срещнат на софра всеки своите и отвечер – на мегдана… Ще тупне тупана, ще дойде мало и голямо, ще литне хорото…

…Облак прах между земята и небето!

Спомени на:

Васил Костадинов Петров, р. 1948 г., син на Коци; Тодор Велчов Петров - Белята, р.1945 г., син на Велчо, племенник на Коци; Надежда Иванова Аврамова, р. 1947 г., съпруга на Иван Мичев - Вати; Васил Николов Пешков, р. 1947 г., син на баритониста Никола Пешков; Цветко Петров Павлов - Комара, р. 1945 г., син на Петър Павлов, племенник на Пани и Георги Павлов Иванов, р. 1948 г, син на Пани.

Информатори / Автори
Калина Тодорова