...

Вировско


Очерк за Вировската музика


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

Вировската музика - Костадин Коцев

Село Вировско се намира на 28 километра североизточно от гр. Враца в Подвеслешката котловина. Известно е из целия регион – от Дунав до Врачанския балкан и отвъд него, чак до Софийско, със своята духова музика – прочутата Вировска музика!
 
Жителите на село Вировско са работливи, гостоприемни, весели и игриви хора. Веселба и игра без музика не става. Първите музиканти са били кавалджии и гайдари. Те свирели и веселили вировчани на седенки, беленки, сватби, празници и други поводи.
Преди освобождението от османско иго веселбите били махленски. Събирали се хора от махалата на беленка и седянка. Жените работили, а мъжете си разправяли разни приключения. Домакините черпели гостите с варена царевица и печени тикви. Някоя жена запее песен, кавалджията извади кавала и засвирва, мъжете скачат и заиграват.
След Освобождението сватбите в селото се правели в тесен роднински кръг. Първият ден сватбата се правела в дома на младоженците, на другия се пренасяла в дома на родителите на булката. Обредът се наричал „Повратки”. Кавалджии, гайдари свирели, а около богатата трапеза, развеселени от червеното вино, сватбарите играели кръшни хора и ръченици.
В края на турското робство и особено след него в село Вировско имало даровити гайдари - Ангел Гайдарски, Велчо Илиев Маньовски, Йото Тодоров Вълкински (Слепия), Манчо Йотов, Неко Литков и др. Без някои от тях не ставала веселба. Развеселени сватбари повеждали хорото из улицата към мегдана. Станало традиция сватбите да завършват на мегдана, в лъките под вековните брястове. Към малкия музикален състав се присъединявали и други гайдари. Краят на сватбата се превръщал в общоселски празник. Веселбата била голяма. Това накарало гайдарите да се обединят и свирят заедно.
За тези години разказва в своите спомени последният кавалджия в селото Иван Милов Маньовски, починал през 1961 г. Той предава и разказите на Велчо Илиев Маньовски, негов по-стар близък роднина, който е роден на 25 май 1856 г. и е починал на 20 септември 1935 г. Последните майстори на свирката са Тодор Амовски, Христо Мачов и Иван Митов Гашински. Христо Мачов е свирил и на ръчна хармоника.
Големите музикални традиции и дарби на вировчани родили през 1907 г. и първата духова музика. Нейни основатели са: Вачо Вълков - кларнетист и водач на музиката, Христо Атанасов - кларинет, Коцо Вълков - флигорна, Вачо Атанасов (Конярски) - флигорна, Ячо В. Гайдарски - тромбон и Лала Иванов Топчийски -тупанджия. Вировчани не казват тъпан, а тупан - тупанджия.
По това време в селото се заселили няколко фамилии, дошли от Искърския край, от с. Литаково. Първи се заселил Янчо Йотов с тримата си синове Христо, Иван и Коци. След тях пристигнал и Минчо (шурей на Христо), с тримата си синове - Нено, Христо и Петър. Тези хора били много добри майстори ковачи (железари). Освен този занаят, били и много добри музиканти. По-късно те стават гръбнака на прочутите вировски музиканти. Още със заселването си във Вировско кларнетистът Нено Минчев, флигорнистите Никола (Коци) Янчов и Христо Минчов се присъединили към новосформиралата се духова музика. Басфлигорнистът Мито Ценов Гашински също се включил.
По време на Първата световна война тези музиканти били на фронта и музиката се разпаднала. Петър (Пешко) Йотов Стайкин събрал останалите млади момчета и направил малка музика, която свирела по време на войната. Веднага след края й, Коци Ячов, заедно с младите музиканти на Пешко, правят Янчовската музика в състав: Коти и Пешко - флигорнисти, Янчо (син на Коци) - басфлигорнист, Иван Павлов (Ватко) - басфлигорнист, Иван Тренджов - басист и Лало Иванов Топчийски - тупанджия. По-късно в музиката започват да свирят двамата синове на Пешко: Велчо и Никола (Коци). Велчо сменя на тупана Лало Иванов, а Коци първоначално свири на басфлигорна, а после на флигорна.
По същото време духова музика прави Христо Минчов - Минчовската музика. Той е флигорнист, Нено Минчов - кларнетист, Георги Петров Минчов Треснатия - баритонист, Мито Цекин - басист и Лало Иванов Топчийски - тупанджия. По-късно музиката подсилва Иван Ненов Минчов - флигорна, Пеко Петров Минчов - алта, Петър Христов Минчов - алта и Петко Борисов Шиков - барабан.
През 1932 г. се създава и трета духова музика в състав: Цветко Динев Илиев (Панчов) - водач на музиката и кларнетист, Георги Бачов Конярски - флигорнист, Цветко Георгиев Габрашански - флигорнист, Пено Кръстеньов - кларнетист, Найден Бързашки - басфлигорна. Мито Ценов Гашински - басфлигорна, Мито Цоловски - басфлигорна, Дамян Панайотов Денчов - алта, Мончо Цолов Панчов - алта. Цеко Митов Гашински - бас и Тодор Вачков Конярски - тупанджия. Само няколко години по-късно Цветко Панчов се преселва в гр. Враца и музиката се разпада.
През 1948 г. Никола Петров Йотов (Коци Стайкин) прави своя духова музика в състав: Коци и Васил Върбичанина (Чуртаня) - флигорнисти, Ячо Христов Жоковски - кларнетист, Георги Петров Минчов - баритонист, Петко Митов Стефановски - басфлигорна, Пеко Петров Минчов - алта, Георги Кръстев Печеняшки - бас и Велчо Петров Стайкин - тупанджия. По-късно и малкият брат на Коци - Йотко се включва в музиката като флигорнист. Години по-късно в музиката започват да свирят Иван Петков Петров (Вати) с баритон и Тодор Велчов (Белята) с барабан. След време Тошко сменя баща си на тупаня. Той иначе е кротко и добро момче, но като пийне е наистина голяма беля.
След като синовете на Пешко напускат Янчовската музика, млад умира и басфлигорниста Янчо. Старите Коти и Пешко се отказват и музиката се разпада.
След напускането на основни музиканти от музиката на Христо Минчов, той успява да я „закърпи” и продължава да свири. Синът на Христо, Петър дава алтата на Бачо Борисов и става баритонист. Петко Борисов, според нуждите, е барабанист, тупанджия, а след като Мито Цекин напуска и се преселва в гр. Бяла Слатина, става басисит. Известно време в музиката е и Цветан Иванов Найденов (Пръпата). Младият Петър Иванов Ненов (Витаня) става барабанист, а по-късно за малко време се пробва и като кларнетист. При нужда в помощ на музиката е и Лилко - басфлигорнист от с. Тишевица. Когато музиката свири на сватби в другите села, а музикантите на Коци са свободни, те също помагат на бай Христо.
През 1950 г. в село Вировско отново има три духови музики. Павел Иванов Павлов (Пани Мечката) става водач и флигорнист на нова музика. В състава са още: Цветко Георгиев Габрашански - флигорна, Петър Павлов -кларинет, Иван Павлов (Ватко) - басфлигорна, Марин Индов - басфлигорна, Никола Пешков Неков - басфлигорна, Петър Иванов Тренджов - алта, Иван Тренджов - бас и Христо Маринов (Ико) - тупанджия. Първото младо попълнение е Илия Петров Павлов (Личко) - басфлигорнист. Първият отпаднал от състава е кларнетистът Петър Павлов. Той се скарва с комшийката си Цена Тонкова. Тя да му отмъсти влиза незабелязано в дома му, грабва кларинета и го хвърля в голямата Сиреняшка локва. Старият Петър остава без инструмент и се отказва. След време намират кларинета, но напълно негоден. Кларнетист веднага става Камен Монов (Качо). Той е от с. Нивявин, но заради музиката се преселва във Вировско. След време попълнения на музиката са Марин Петров Павлов (Пъпижа) - тупанджия, брат му Цветан Комара - барабан. Христо Маринов вече е алтист, Мито Гунчов -флигорнист. Последни попълнения на музиката са: Васил Милов Меняков - тромпетист, Георги Павлов (син на Пани) - басист и Трифон Маринов (сина на Пъпижа) – басфлигорнист. Пани става любимец на Вировчани с кръшните си солови импровизации.
Всяка неделя вировските музиканти свирят сватби из съседни и далечни села. По традиция в неделя вечер мъжете на селото излизат на центъра да посрещнат завръщащите се музики. Пристига първата музика и свири марш. Пристига втората и тя свири. Идва си и третата - и тя засвирва. След това започва голямото надсвирване. Всяка музика иска да докаже класата си като свири най-новите си и най-силни маршове, хора и ръченици. Не по-малко от два часа Вировско се оглася от свирнята им.
Голяма е конкуренцията между вировските музиканти. Конкуренция има, но има и взаимопомощ. Музиките си помагали при нужда с музиканти. Така те поддържали високия си рейтинг - Вировска музика. За такава взаимопомощ разказва Пани:
– Имах да свиря сватба в с. Хайредин. Там имаше местна, също добра, музика. Отивам при Коци и му искам помощ. Той ми дава брат си Йотко, с флигорна. Реших, че Йотко и Габрашанина ще се справят добре и сами и взех басфлигорна. Отиваме и свирим. Оказа се, че в селото има и друга сватба. В късния следобед двете сватби и двете музики се събираме на мегдана. Колегите от с. Хайредин идват при нас и ни поздравяват. Разбираме се да свири едната музика, а като свърши да започва другата. Започнахме да свирим. Ама то не беше свирня, а истинско надсвирване и доказване. Казвам на колегите си да се стегнат, че ще свирим хорото на Дико Илиев „Пробуда на пролетта”. Свирим. Идва време за соловата импровизация. Вземам флигорната от Йотко и му давам басфлигорната. Засвирвам солото, ама както аз си знам! Свършваме. Колегите от Хайредин ни ръкопляскат. Един от тях казва: „Абе, те, че са големи музиканти - големи са, ама са и големи факири. Когато започнаха да свирят хорото Йотко беше с флигорна, а я ги вижте сега Йотко е с басфлигорна”. Те не бяха нито усетили, нито видели кога си разменихме инструментите с Йотко.
По традиция сватбите завършват късно вечерта на площада. Последното хоро, което свири музиката винаги е „Ганкино хоро”, Вировчани му казват „Булкината”. Музикантите свирят до премаляване, а играчите искат още. Накрая и музиканти, и играчи се предават, капнали от умора. Над селото се издига облак от прахоляк.
Вировчани се гордеят с изтъкнати вировски музиканти, които свирят в други музики. Голямата им гордост е синът на Георги Минчев - Васката, който дълги години свири в представителна гвардейска музика в гр. София като флигорнист. Именно той снабдява вировските музиканти с ноти за нови изпълнения. След време за този състав свири и синът на Коци - Васко. Той завършва Военно-музикално училище, а след това и виеше музикално, със специалност кларинет и втора специалност - диригент. В градската музика на гр. Враца преди години е свирил кларнетиста Цвятко Панчов. Сега тук свири Вати Пеков. Във военната музика в гр. Враца свирят Иван Тодоров Вачев - валдхорна, Мирослав Йорданов Денчовски – флигорна и Бойко Петров Христов - цубтромбон. След закриване на военната музика, те преминават в градската музика на гр. Враца. Тук вече свири и Пламен Димитров Кръстев - кларинет и саксофон. Пламен е внук на Христо Минчов Нинов. В момента Мирослав вече е във филхармонията в гр. Враца, където свири и цигуларката Теодора Иванова Вачева (Конярска).
От музиката на Христо Минчов напускат четирима основни музиканти, след като се отказва и брат му Нено, болен от рак на гърлото. Христо капитулира. Десет години той води упорита борба за спасяване на музиката, но най-накрая се отказва и тя се разпада. Всички все още действащи негови музиканти подсилват музиката на Коци. Иван Ненов става четвърти флигорнист, Петър Христов - четвърти баритонист, Бачо Борисов - втори  алтист. За Петко Борисов остава свободно барабанчето. Този състав от духовата музика на Коци общо четиринадесет души е и най-силният състав от вировските музики.
Музики, веселби, шеги! Някои от музикантите са големи майтапчии. Такъв зевзек в музиката на Коци е Георги Печеняка, самият той разказва няколко негови майтапа:
– Отиваме една вечер да свирим младежка забава в село Голямо Пещене. Есен е, мъгла и кал, а ние пеша по земен път. Иван Ненов, който е най-стар, а и с очила, не вижда локвите и гази през тях. Помоли ме като видя локва,  да му казвам, за да я прекрачва. Станах му аз водач и като видя локва, ама малко по-далеч от нея, казвам на Иван да я прекрачва. Той крачи мъжки и цопва в нея. Така до края. Втори случай: Свирим сватба в едно село. Пак е студена и мъгловита есен, настанили сме се до огньовете, дето се готви яденето. Забелязвам, че готвачките са три жени. Всяка една от тях вдига капака на казана и слага сол. Нито една от тях не пробва яденето. Решавам и аз ставам готвач. Без да ме забележат, вземам шепа сол и я слагам в единия казан. Когато сервират яденето става скандал. Яденето в единия казан е пресолено. Трите готвачки се скубят и карат. Трети случай: Христо Минчов обичаше да си похапва, ама само мръвки. Бях си отрязал две кубчета гума от галош още в село. Сега, когато му сипаха дробова чорба, лекичко му пуснах гумата в паницата. Той започна да гребе по дъното мръвки. В лъжицата му попада първата гумичка. Дъвка, дъвка бай Христо, изплю я. След това намира втората, само че сега реши да види каква е тази жилава мръвка, хвана я с пръсти и стана голям скандал. В музиката на Пани „зевзекът” е Цветан Комара. Трифон Маринов разказва как той връзвал със сезал колегите си и когато стават да тръгват с другите музиканти, понасяли стола. Често Комара натрошавал в паницата на свой колега много люти чушки и гледал сеир.
Наред с шегите, понякога имало и скандали. Тук действащото лице е Тошко Белята. Никола Пешков разказва следния случай:
– Връщаме се от сватба, возят ни с товарна кола, покрита с брезент. На двеста метра от селото се скараха Тошко и Васил. Започна и бой, колата спря. Всички слязохме. Горе останаха само разбойницте, чуваше се тропане, пъшкане. По едно време всичко утихна. Вдигна се брезента и от колата се показаха две окървавени глави. Белята се изхрачи и изплю на земята парче от ухото на Васил.
Самият Тошко разказва случая:
– Скарахме се с Върбичанина и се сбихме. Той беше по-едър и як и ме притисна до кабината. Хвана ме с две ръце за гушата и аз не можех да дишам. Както се бяхме оплели, изведнъж пред устата ми попадна ухото му. Захапах го и той извика и ме пусна. Заведе дело и ме осъди. Това сладко върбишко ухо ми излезе осемстотин лева. Имах налични триста, жената получи петстотин лева парична помощ за раждане на трето дете и аз се разплатих. С Васил после свирехме доста години заедно и бяхме приятели. Често се майтапехме с този случай.
В село като Вировско с големи музикални традиции и таланти, не може да няма и аматьори, търсещи изява. Традиция е всяко лято да се появяват малки музикални състави. Те свирят и веселят младежите през ваканциите. През 1958 г. малък музикален състав: Дамян Якимов Митов (Матко) - китара, Цветко Милов Мраморенски - китара, Цветко Иванов Мраморенски (Зъболекаря) - акордеон и Георги Николов (Сърбина) - акордеон. Певец на състава е Зъболекаря.
През 1959 г. се ражда друг състав: Горан Цветков Горанов (Гочо) - тромпет, Димчо Георгиев (син на Кета Еленкина) - тромпет и саксофон и Цветан Георгиев Цолов (Цури Попа) - акордеонист. Цури е и най-големият певец на състава. По-късно Гочо е кларнетист на представителната духова музика на БДЖ гр. София. През 1980 г. към читалището в селото се сформира музикален състав. Ръководител на състава е Славчо Митков Пешков (Манерката) - бас китарист, Нино Митков Пешков - соло китара, Пламен Василев Атанасов (Лисичето) - ритъм китара, Милен Нейков Гайдарски - клавир и на барабаните- Венелин Василев Ценов (Шабан). Акордеонист е Митко Борисов (Помпи). Манерката и Помпи са певците. Не минава изява на читалището без този музикален състав. По-късно те се подсилват с тромпетистите от Военната музика Миро и Зарко и започват да свирят на сватби и новобрански вечери из района.
Истинска гордост на селото е и най-добрият и търсен оркестър в гр. Враца. Ръководител на състава е Вировчанинът Георги Илиев Христов (Гошо Циганката). Освен прякорът му Георги е чист натурален българин. Той е ръководител на състава и най-вече големият певец, свири на акордеон. В състава са още един акордеонист, двама тромпетисти, кларнетист, баскитарист и барабанист. Съставът свири в гр. Враца и съседните области последните тридесет години на XX век. Известно време на барабаните е големият син на Георги - Влади. Другият му син - Иво, свири на клавир в друг състав.
От музиката на Коци пръв напуска заболелият от левкемия Георги Печеняшки. Готов заместник има - басистът Петко Борисов. Времето неумолимо атакува съставите на вировските музики, музикантите остаряват и един по един се отказват. Коци с мъка говори за това:
– Остаряхме, а младите отиват в града. Нямаме попълнения. Навремето за всяка сватба излизахме с разучено ново „парче”. Сега в последните две години не сме научили нищо ново. Вече не сме тази силна Вировска музика както преди. Мъка, мъка!!!
През 1982 г. двете музики на Коци и Пани се обединяват. Във Вировско вече има само една духова музика, но добра - истинска Вировска музика. Тя е в състав: флигорнисти - Пани (водач на музиката) и Коци, тромпетист -  Васко Меняков, кларнетист - Петко Нинчов от с. Върбица, баритонист - Петър Христов, басфлигорнисти - Никола Пешков и Трифон Маринов, алтист - Бачо Борисов, басист – Георги Павлов (син на Пани), тупанджия Тошко Беляха и барабанист - Цветан Комара.
Когато се чества седемдесет годишнината на големия български композитор Дико Илиев, той пожелава да му свири Вировската музика. На другия ден вестник „Работническо дело” публикува интервю с Дико Илиев и снимка на Коци. Когато журналистът го пита защо е избрал да му свири Вировската музика, той казва:
– Когато бях млад музикант в Оряховската военна музика, мои кумири бяха вировските музиканти. По-късно, когато започнах да композирам музика и сядах да пиша, в ушите ми звучеше мелодията на Вировската музика, чувах техните баритони. Пишех и в същото време чувах написаното в изпълнение от Вировската музика, това ме вдъхновяваше.
Каква по-голяма оценка за класата на Вировската музика от тази на големия композитор Дико Илиев!!!
Вировската музика поддържа високо ниво още двадесет години. След смъртта на Коци през 2000 г. и на Пани - през 2002 г., музиката се разпада. Това е голяма трагедия за селото.
Две-три години по-късно се сформира малка духова музика в състав: Васко (син на Коци) - кларинет, Пешо Славков от с. Върбица - флигорна, Илия от с. Горно Пещене - тромпет, Вати Петков - баритонист, Тошко Велчов - тупанджия и Цветан Комара - барабанчик. Според случая тупанджия или барабанист е Георги Павлов (син на Пани). Този състав и сега весели Вировчани. Жителите на селото са големи оптимисти. Те твърдо вярват, че големите музикални традиции и таланти ще възродят Вировската музика такава, каквато те я знаят.
Вярвам и аз и се надявам да съм жив и отново да чуя голяма и силна духова музика!
 
По сказания и факти историята на Вировската музика събра и подреди в хронологичен ред КОСТАДИН ВЕЛЧОВ КОЦЕВ - ПРАВНУК НА ГАЙДАРЯ ВЕЛЧО ИЛИЕВ МАНЬОВСКИ.
Ноември, 2011 г., с. Вировско

Споделяне

Истории от Вировско

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa