Козлодуй


Целуната земя


Категория : Откак се е село заселило
photo

Целуната земя - Клетвеният обред на Ботевите четници в народния сказ за Свободата

…Парахода веч наваля

на милия бряг,
Ботев шапката си сваля,
че говори пак:

 

- Хайде, братя, излезнете,
тука ще се спрем
и земята цалунете,
дето ще да мрем!

И от радост упоени
пред левския стяг
всички падат на колени
на светия бряг…

Иван Вазов „Радецки”

...Има такива „картини от нашето историческо битие”, които остават непокътнати във времето… Техният „дълговечен живот” е предопределен от литературата на Възраждането и първите години след Освобождението, от народното творчество и онова паметно раждане на националния  пантеон и въвеждане в него на българските герои-мъченици. Така навеки Левски е на бесилото, но и из цяло Българско – във всяко село, град, манастир, хан или колиба; Хаджи Димитър „лежи юнакът” ранен в Балкана, сред самодиви и звезди търси духа на Караджата; Бенковски, развил знамето, препуска пред своята хвърковата чета; опълченците на Шипка „на смърт и на щик” бранят заветния връх… Миг-вечност!

…Ботев, с „гол в ръката нож” заповяда: „Аз съм български войвода!” - „белите комити” падат на колене, целуват родния бряг и повтарят клетвата... Народният певец „изпява” пътя им от онова съдбовно вдигане на сабята до Врачанския балкан. И днес се мълвят предания и легенди за многочислената войска, тръгнала срещу шепата юнаци. С много обич, с много мъка и признателност народът ги нарича „белите комити” сиреч „войни на светлината”. Тяхната памет е свята,  защото „тия минаха като през огън” и „курбан” дадоха – младост и живот пред олтара на скъпата ни майчица България.

***

Подобно на Вазовия „Тих, бял Дунав” (и под влияние на него), една от най-романтичните картини, които ни рисува обикновеният българин в цикъла песни за Христо Ботев е тази на заклеването. Към нея ни връща и преданието.

…Ботев бе преминал на козлодуйски бряг

с млади момчетия – белите комити,

и на момци дума: „Мои момчетия,

тук се поклонете, земя целунете,

земя целунете, дето ще да мрем!”

Момци поклон дали, земя целунали…1

 

…Ботев ни събра - двеста юнака,

двеста юнака, все гурбетчии,

от двесте – десет микренци бехме!

Минахме Дунав с кораб Радецки,

на Козлодуйския бряг се строихме –

там се пред знаме клетва заклехме

и към Балкана под строй поехме,

под строй поехме, песен запехме.2

 

 „Революционната клетва играе в традицията на българските националноосвободителни борби ролята на граничен момент, в който героите възприемат екзистенциалния статус на живи покойници. Тя представлява обет за героично поведение, включващ заявка за отказ от действия, насочени към запазване на живота на всяка цена. Актът на заклеването е дълбоко свързан със смъртта в няколко аспекта. На първо място, както при всеки един ритуал на прехода, тук се съдържа дълбинната логика по умиране в една същност и раждане в друга. От друга страна, заклеващият се тържествено обрича именно живота си както чрез установената клетвена формула, така и чрез съпровождащите я ритуални практики, които по правило онагледяват следствията от нарушаването на обета. В този смисъл българската революционна клетва, практикувана чрез целуването на револвера, камата и Библията, обещава възмездие както от земния съд, основан върху законите на комитетския устав, така и от небесния, като свръхземното е призвано като гарант чрез посредничеството на Библията.”3

Опиянението, което изпитва съзаклятникът след клетвеното себеобричане на смърт в името на идеала свобода е описвано многократно в мемоарната литература, в записаните спомени на участници в революционните борби. В тези препрочитани и цитирани четива ясно личи авторското безсилие да се предаде „вечността на мига” – как думите не стигат и как невъзможно е да бъде преразказано онова състояние на духа, онзи невероятен екстаз, който изпитва всеки посветен. „…Повикаха един техен свещеник, и той ме закле в Бога, в кръста, в револвера и в камата. След всичко това аз вече от радост не знаех, на небето ли се намирах, или на земята.” – разказва врачанският съзаклятник, сетне опълченец и основател на първата българска конница Мито Анков.4 Мощна е силата на революционната клетва – тя е една от героичните декларации на обреклите се на отечеството, но тя е и посветителен обред, част от свещения ритуал на извоюването на свободата. Вярата, че изречените слова се материализират и при отказ да изпълниш дадения обед, наказанието е позорна смърт в буквалния и преносен смисъл, е безпрекословна. Геройската смърт е алтернатива –понякога единствена. Примерите са многобройни. В революционната чета на Христо Ботев имало двама българенци. Единият от тях бил Стоян Колев Господинов – споменаван й като Стоян Ловчалийчето, Стоян Ловчалията, Стоян Българееца. За него с почит и възхищение говорят съвременници и другари от четата, като Никола Обретенов и Захари Стоянов, пеят се песни за страшната смърт на героя. След убийството на Войводата, Никола Обретенов, Сава Пенев, Димитър Тодоров и Стоян Господинов били обградени от турците в една колиба около Бели Осъм. Последвала престрелка и неверниците запалили колибата. Никола Обретенов предложил на другарите си да се предадат, за да се спасят. Тогава разярен, Стоян Господинов застанал на вратата на колибата и гневно запитал останалите: „Накъде? Няма да пусна никого! Живи ли ще се дадем? Клетва не сме ли се клели пред войводата и пред знамето? Аз клетва съм дал! Аз жив няма да се предам!” Захапал нажеженото дуло на револвера и се самоубил, за да не попадне жив в ръцете на турците. „…Гордата глава на Стоян Господинов била отрязана от турците, набучена на кол и със зурни и тъпани понесена към Троян и Ловеч. Когато я носели за Ловеч по старото шосе, някъде край село Абланица работели ангария много българенци, между които и майката и бащата на Стоян. Те познали главата му. Майката заплакала, но останалите българенци успели да я накарат да замълчи, да не издаде, че Стоян е от Българене, защото се страхували от преследвания и репресии за цялото село.”

 „Ще се мре! Но няма да омърсим клетвата си...” – повтарял заточеният в Акия друг четник – Никола Вълчев – „Нека плющят бичовете на агите, нека чезне мъжка сила, живи в гроб да влязат, но клетвата си не ще погазят!” Тъй и станало – преданието разказва, че Никола убил в Акия Али Пехливанин и сам намерил смъртта си в морето.5

Незабравими образи на герои, отстояли клетвени слова и прекрачили границата между живота и смъртта. Словото превръщат в дело, а гибелта става начало на пътя към легендата и безсмъртието на българското юнашко сърце. След Освобождението, при войводите на Пирина революционното опиянение продължава да бележи този предизвестен път. Четвърт век след похода на белите комити Христо Узунов и неговите дванайсет юнаци ще повторят подвига на българенеца и ще населят завинаги българското предание…

***

„И кой как стъпеше на земята, покланяше й се и я целуваше и й се обещаваше: „За тебе днес кръвта си ще проливаме. Ние сме твои синове юнаци, срещу врага ще стоиме…” И небето се нажали, та зарони. Тогава Ботев каза: „Момчета, с нас е Господ!”

            Из спомените на Ботевия четник Атанас Свещаров

 

„...Като са минали с Христо Ботев, като са минали Дунава, като влязъл Христо Ботьов в парахода и тогаз като стъпил вече на кормилото, казал на началника, който карал парахода... Извадил сабята и казал: “Ще караш парахода на българския бряг. И седял при него, докато слязъл на българския бряг...” И всички са целунали българската земя.”6

 

Че си поведе четата Ристо Ботев,

па си стигнале до Дунава.

Па се укачиле у парахода.

Че си ми викна Ристо Ботев:

- Доле, доле, доле капитана!

Че са седнале триста момчета,

та съ стигнале Козлодуйски брега.

Тамо са слезнале, земля целунале…7

 

Клетвата на Ботевите четници, изречена на колене пред родната земя е останала в паметта на българите като късче свещено безвремие, в което са средоточени „светлите вечни сили” на минали достойни дела и трепетното очакване за тяхно бъдно повторение-продължение. Път, който води единствено към себеотричане, себеотдаване, и героизъм, даден в дар само на избраните, войните на светлината – порив, „събуден” в юнашкото сърце.  За певците и сладкодумците Христо Ботев е юнак, роден с поличба, позован в решителен момент. В образа му те вплитат черти от старите войводи, от хайдутите, но за тях той е и бунтовника – новия герой от времето на националноосвободителните борби с неговата индивидуалност, с качествата му на организатор, ръководител, герой и мъченик в името на свободна България.

Целуването на земята е този елемент от клетвата на „белите комити”, който оставя най-трайни следи в народната памет. Спомените на някои от доживелите свободата четници разказват как всички спонтанно паднали на колене още при слизането на брега - от радост, от милост, други го описват като част от клетвения обред. Веднъж обрекли се пред Светото писание, камата и револвера, те повтарят обета пред българската земя. Сцената е покъртителна. Фолклорните текстове застъпват и двата варианта (наблюдава се и тяхното смесване) – вричането на българската земя като част от клетвата и като повик на хъшовското опиянение от допира с изстраданото и мечтаното. Във всички изброени източници актът на целуването на земята е следствие от древни български вярвания и обичаи, от една страна и от друга – от възрожденската представа за родната земя като за святото отечество Майка България.

Следи от почитането на земята като женско божество на плодородието и като майка са запазени у всички славяни, както и представата за светостта и чистотата й. Отражение на това откриваме в поверието, че тя не приема грешните мъртъвци. Клетвата в земята се смята за свята. У нас при спор като обичайна норма до края на ХІХ век се признава клетвата в шепа пръст. Разпространена е и клетвата в торба пръст. Целуването на земята е широко срещан обичай у всички славяни. При първа оран орачът се прекръства и целува бучка пръст; от донесената пита хвърля на земята и я полива с вино. Шепа пръст се хвърля при погребение. На Бъдни вечер на трапезата се кади и бучка пръст от най-плодородната нива.  Ако на полето няма вода, човек може да се умие със земя – защото тя е чиста. „Ако целунеш пръст – целуваш хляб”.8 Калушарската клетва завършва с думите: „ ...и земята костите ми да не приеме, ако пристъпя клетвата…”. Познат е и обичаят, когато мъжът, особено бащата, кълне - проклетисва, да целува земята, а във Врачанско това правят понякога и жените.

Вярването в съществуваща връзка между земята и силата и здравето на хората е в основата на редица обичаи и обредни практики. Подобно на руските богатири, които възвръщат силите си, лягайки на земята; на сблъсъка на Светогор със „земната тежест” и в българския юнашки епос се открива връзка между силата на юнака и земята. За да намали силата на възгорделия се юнак над юнаци Крали Марко, Господ се преобразява на старец и се появява при юнака с торба пръст, която предварително благословил: „та се стори торба на тежина, колкото сичката майка черна земя”. Когато юнакът я повдига, усеща, че нещо в него се къса. Тогава Господ му разкрива, че е повдигнал цялата земя и така е изгубил от силата  си, та вече ще надвива и с ум и хитрост.

През Възраждането земята се идентифицира с родината-майка, с България. Безспорна е ролята на художествената литература през този период за формирането на националната идея – тя е основен и деен участник в „строителството” на националното съзнание. Там се създава, според литературния изследовател Александър Кьосев „условно конкретизираният, опредметен или персонифициран образ на отечеството: родината е земя и майка, тя е мила, скъпа и заедно с това свещена.” Първият досег със свещената родна земя на изгнаника, късче пръст, събрало необятен свят от образи и чувства, реални и мечтани, свят, за който двеста юнака са готови да дадат младост и живот. Прегръдка и целувка между майка и син – първа след завръщането и последна, прощална… Преданията ревностно пазят спомена за трагизма и величието на избрания път и са показателни за морала и светоусещането на българина, за неговото отношение към минало и предци, възпитавано и предавано от поколение на поколение.

В народната памет Козлодуйски бряг заживява като светлия бряг на надеждата, като святата родна „целуната земя”, а пътищата и пътеките, по които сетне ще минат героите вечно ще носят следата на безсмъртните. Още в първите години след похода на „белите комити” хората ще ги „бележат” с паметни знаци, защото „непосредствено след Освобождението от Оряхово и Козлодуй в крайбрежието и до Враца и Балкана, споменът за преминалата тук Ботева чета е не само жив, но и болезнено пресен и актуален. Българите от този край го възприемат като най-трагичния епизод от изявите на подготвяното тук през 1876 г. въстание”:9 „Понеже мълвата все още разгласявала, че Ботевите момчета са избити „до крак”, докоснатите от саможертвата им дълбини на народната святост подбудили селяните на Козлодуй да устроят оброк – двеста къщи дали по едно агне курбан за всеки загинал – според мълвата – четник. На 17/29 май 1878 година оброкът се провежда като спонтанен народен изблик на признателността и преклонението на козлодуйското население.

Нямало речи. Нямало веселби. Козлодуйци все още изживявали потреса си от зловещата мълва за пълния разгром на четата.” 10

Запяват се песните… Пеели се като упоменание за събитията, но най-вече като упоменание за героите, участвали в тях, за храбростта и саможертвата им… След мъченическата смърт на юнаците местното население създава „Песен за четата на Христо Ботев”, чиито последни стихове не са достигнали до нас, но чувствата и настроенията, изплакани в тях се помнят: „Накрая завършвала със стихове, от които личала голямата скръб, с която местното население посрещнало вестта за разгрома на четата, като целувало земята и ронело сълзи за народните синове.”

 

 

Бележки:

 

1. Из ”Книга ми е дошла из Русийска земя”, пята от Петър Милюв Стайков, 63 год.,  гр. Тетевен. Зап.  Михаил Койчев, 15. І. 1949 г.

2. „Песен за микренските ботевци”, изпълнявана от фолклорната група в с. Микре, Ловешко

3. Григоров, Григор Хр. Героичните декларации: Заклеването, самономинирането, фотографирането, преобличането. //Електронно списание LiterNet, 20.07.2007, № 7 (92).

4. Анков, Мито. Спомени за размирните години (1872-1878), София, 1936, с. 2.

5. Ботьов си поведе белите комити: Христо Ботев и четата му в народната памет. София, 2008, с. 152-153, 177-179.

6. Разказал: Христо Иванов Цанков, с. Ценово, Русенско. Записал: Експедиция на ОИМ – гр. Русе, с ръководител Иван Н. Иванов, 1975 г.

7. „Че е тръгнал Ристо Ботев” – нар. песен, пята от Симеона Ашламашка, 84 г, с. Михайлово, Врачанско. Зап. Йорданка Манкова, 1974 г.

8. Георгиева, Иваничка. Българска народна митология. София, Наука и изкуство, 1993, с. 32.

9. Пачев, Николай. Козлодуйски бряг. София, 1995, с. 93.

10. Пачев, Николай. Признателността на козлодуйци към подвига на Христо Ботев и четниците му. // Христо Ботев и четата му. 1995, Кн. 6, с. 45.

 

Автори/Информатори:

Калина Тодорова - Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца

Истории от Козлодуй