&hell...

Козлодуй


Целуната земя


Категория : Откак се е село заселило
photo

Целуната земя - Клетвеният обред на Ботевите четници в спомените и в народния сказ за Свободата

…Парахода веч наваля
на милия бряг,
Ботев шапката си сваля,
че говори пак:
 
- Хайде, братя, излезнете,
тука ще се спрем
и земята цалунете,
дето ще да мрем!

И от радост упоени
пред левския стяг
всички падат на колени
на светия бряг…
Иван Вазов „Радецки”
 
Има такива „картини от нашето историческо битие”, които остават непокътнати във времето… Техният „дълговечен живот” е предопределен от литературата на Възраждането и първите години след Освобождението, от народното творчество и онова паметно раждане на националния  пантеон и въвеждане в него на българските герои-мъченици. Така навеки Левски е на бесилото, но и из цяло Българско – във всяко село, град, манастир, хан или колиба; Хаджи Димитър – „жив е той, жив е” – „лежи юнакът” ранен в Балкана, сред самодиви и звезди търси духа на Караджата; Бенковски, развил знамето, препуска пред своята хвърковата чета; опълченците на Шипка „на смърт и на щик” бранят заветния връх… Миг-вечност!
Ботев, с „гол в ръката нож” заповяда: „Аз съм български войвода!” - „белите комити” падат на колене, целуват родния бряг и повтарят клетвата... И поетът, и народният певец възпяват пътя им от онова съдбовно вдигане на сабята до Врачанския балкан. С много обич, с много мъка и признателност народът ги нарича „белите комити”, сиреч „войни на светлината”. Тяхната памет е свята,  защото „тия минаха като през огън” и „курбан” дадоха – младост и живот пред олтара на скъпата ни майчица България.
 
***
„И кой как стъпеше на земята, покланяше й се и я целуваше и й се обещаваше: „За тебе днес кръвта си ще проливаме. Ние сме твои синове юнаци, срещу врага ще стоиме…” И небето се нажали, та зарони. Тогава Ботев каза: „Момчета, с нас е Господ!”
            Из спомените на Ботевия четник Атанас Свещаров
Подобно на Вазовия „Тих, бял Дунав” (и под влияние на него), една от най-романтичните картини, които ни рисува обикновеният българин в цикъла песни за Христо Ботев е тази на заклеването. Към нея ни връща и преданието.
…Ботев бе преминал на козлодуйски бряг
с млади момчетия – белите комити,
и на момци дума: „Мои момчетия,
тук се поклонете, земя целунете,
земя целунете, дето ще да мрем!”
Момци поклон дали, земя целунали…
(Народна песен от Тетевен)
 
 „Революционната клетва играе в традицията на българските националноосвободителни борби ролята на граничен момент, в който героите възприемат екзистенциалния статус на живи покойници. Тя представлява обет за героично поведение, включващ заявка за отказ от действия, насочени към запазване на живота на всяка цена. Актът на заклеването е дълбоко свързан със смъртта в няколко аспекта. На първо място, както при всеки един ритуал на прехода, тук се съдържа дълбинната логика по умиране в една същност и раждане в друга. От друга страна, заклеващият се тържествено обрича именно живота си както чрез установената клетвена формула, така и чрез съпровождащите я ритуални практики, които по правило онагледяват следствията от нарушаването на обета. В този смисъл българската революционна клетва, практикувана чрез целуването на револвера, камата и Библията, обещава възмездие както от земния съд, основан върху законите на комитетския устав, така и от небесния, като свръхземното е призвано като гарант чрез посредничеството на Библията.” Цитатът е от статия  на литературния антрополог Григор Григоров, посветена на героичните декларации: заклеването, самономинирането, фотографирането, преобличането.
Опиянението, което изпитва съзаклятникът след клетвеното себеобричане на смърт в името на идеала свобода е описвано в мемоарната литература, в записаните спомени на участници в революционните борби. В тези препрочитани и цитирани четива ясно личи авторското безсилие да се предаде „вечността на мига” – как думите не стигат и как невъзможно е да бъде преразказано онова състояние на духа, онзи невероятен екстаз, който изпитва всеки посветен. „…Повикаха един техен свещеник, и той ме закле в Бога, в кръста, в револвера и в камата. След всичко това аз вече от радост не знаех, на небето ли се намирах, или на земята.” – разказва врачанският съзаклятник, сетне опълченец и един от основателите на първата българска конница Мито Анков. Мощна е силата на революционната клетва – тя е една от героичните декларации на обреклите се на отечеството, елемент от посветителния обред, част от свещения ритуал на извоюването на свободата. Вярата, че изречените слова се материализират и при отказ да изпълниш дадения обед, наказанието е позорна смърт – и в буквалния, и в преносен смисъл, е безпрекословна. Геройската смърт е алтернатива – понякога единствена. Преданията и спомените донасят десетки примери, част от тях са публикувани в издадения от нас сборник „Ботьов си поведе белите комити: Христо Ботев и четата му в народната памет”.
 
***
Клетвата на Ботевите четници, изречена на колене пред родната земя е останала в паметта на българите като късче свещено безвремие, в което са средоточени „светлите вечни сили” на минали достойни дела и трепетното очакване за тяхно бъдно повторение-продължение. Път, който води единствено към себеотричане, себеотдаване, и героизъм, даден в дар само на избраните, войните на светлината – порив, „събуден” в юнашкото сърце. 
Целуването на земята е този елемент от клетвата на „белите комити”, който оставя най-трайни следи в народната памет. Спомените на някои от доживелите свободата четници разказват как всички спонтанно паднали на колене още при слизането на брега - от радост, от милост, други го описват като част от клетвения обред. Веднъж обрекли се пред Светото писание, камата и револвера, те повтарят обета пред българската земя. Сцената е покъртителна. По-сетне стотици, хиляди пъти е преповтаряна, претворявана и пресъздавана в картини на художници, скулптори, поети и писатели, актьори и режисьори… Фолклорните текстове застъпват и двата варианта (наблюдава се и тяхното смесване) – вричането на българската земя като част от клетвата и като повик на хъшовското опиянение от допира с изстраданото и мечтаното. Актът на целуването на земята е следствие от древни български вярвания и обичаи, от една страна и от друга – от възрожденската представа за родната земя като за святото отечество Майка България.
Следи от почитането на земята като женско божество на плодородието и като майка са запазени у всички славяни, както и представата за светостта и чистотата й. Клетвата в земята се смята за свята. У нас при спор като обичайна норма до края на ХІХ век се признава клетвата в шепа пръст. Разпространена е и клетвата в торба пръст. Целуването на земята е широко срещан обичай у всички славяни. При първа оран орачът се прекръства и целува бучка пръст; от донесената пита хвърля на земята и я полива с вино. Шепа пръст се хвърля при погребение. На Бъдни вечер на трапезата се кади и бучка пръст от най-плодородната нива.  Ако на полето няма вода, човек може да се умие със земя – защото тя е чиста. „Ако целунеш пръст – целуваш хляб”. Вярването в съществуваща връзка между земята и силата и здравето на хората е в основата на редица обичаи и обредни практики. В българския юнашки епос се открива връзка между силата на юнака и земята. За да намали силата на възгорделия се Крали Марко, Господ се преобразява на старец и се появява при юнака с торба пръст, която предварително благословил: „та се стори торба на тежина, колкото сичката майка черна земя”. Когато юнакът я повдига, усеща, че нещо в него се къса. Тогава Господ му разкрива, че е повдигнал цялата земя и така е изгубил от силата  си, та вече ще надвива и с ум, и с хитрост.
През Възраждането земята се идентифицира с родината-майка, с България. Безспорна е ролята на художествената литература през този период за формирането на националната идея – тя е основен и деен участник в „строителството” на националното съзнание. Там се създава, според литературния изследовател Александър Кьосев „условно конкретизираният, опредметен или персонифициран образ на отечеството: родината е земя и майка, тя е мила, скъпа и заедно с това свещена.” Идеята за родната българска земя – райска земя е характерна за патетичното образно слово на възрожденската ни и следосвобожденска литература. Достатъчно е да споменем емблематичните текстове на Иван Вазов, на П. Р. Славейков „Татковина” и написаната от Цветан Радославов песен „Горда стара планина” –  настоящ химн на България. Първият досег със свещената родна земя на изгнаника, късче пръст, събрало необятен свят от образи и чувства, реални и мечтани, свят, за който всеки един от тези двеста юнака е готов да дадае младост и живот. Целувка между майка и син – първа след завръщането и последна, прощална…
***
След преминаването на Ботевата чета в народната памет Козлодуйски бряг заживява като светлия бряг на надеждата, като святата родна „целуната земя”, а пътищата и пътеките, по които сетне ще минат героите, вечно ще носят следата на безсмъртните. След тях тръгва мълвата, преданието, легендата, песента… Тогава певците от този край запяват и „Песен за четата на Христо Ботев”, чиито последни стихове не са достигнали до нас, но чувствата и настроенията, изплакани в тях се помнят: „Накрая завършвала със стихове, от които личала голямата скръб, с която местното население посрещнало вестта за разгрома на четата, като целувало земята и ронело сълзи за народните синове.”

Информатори / Автори
Калина Тодорова - Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца
Споделяне

Истории от Козлодуй

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa