Козлодуй


Спомен за знаменосеца Марин Маринов Радулов


Категория : Моята история / нашата история
photo

Спомен за знаменосеца Марин Маринов Радулов

Разказ на Латинка Христова Митева, родена на 19 април 1933 г. в Козлодуй  - внучка на Марин Радулов
 
- Дядо ми е заминал в 12-та година, знаменосец е на 36-ти козлодуйски полк.
- Това в Балканската ли?
- В Балканската...Остава майка ми на две годинки и вуйчо ми на два месеца.
- Как се казва дядо ти?
- Дядо ми се казва Марин Маринов Радулов от Козлодуй. Тук е роден. Да и в навечерието на един такъв голям празник, той е сънувал някакъв сън и не искал да безпокои баба ми.
- Какъв сън е сънувал?
- Ще ти разкажа. И сутринта като станат, слушат този, глашатая...Тогава не е имало, дванайста година такива интересни работи да се снимат... И глашатаят, барабанчик, гласно вече рецитирал имената на тия, които ще бъдат извикани за фронта. В тови име попада и дядо ми Марин. Тогава и неговото име слушат. Всички останали, които са, и той, Марин Маринов Радулов, да се готват и да заминат. Сборният пункт ще бъде в Оряхово. Той се връща от улицата и обяснява на баба ми какъв кошмарен сън е сънувал. „Не исках, казва, да те безпокоя, но сега ще ти предам, Мария,  че аз ще замина на фронта и няма да се върна.” Такова предчувствие е имал. Започнали да се прегръщат, да плачат. Как е възможно такива работи да...
- Ама какъв сън е сънувал?
- Е това е сънувал, че заминава и там ще загине. Така...и баба го съпровожда до Оряхово, обличат го в опълченските дрехи. А преди да замине три пъти се връща и се сбогува с децата. Прегръща войчо ми, на два месеца е бил – бебе, прегръща майка ми. И пак отива, и пак се връща и казва: „Имам предчувствие, че никога вече нема да вида тоя дом”. А тука, от парокотелката, къде беше Руми, до улицата, това са нашите роднини, братята и сестрите на дядо ми.
- Цялата улица?
- Цялата! Тука. И отсреща две сестри, на ъгъла.
- И той ги гледа?
- Не, той се сбогува с тях. И заминава за фронта. Мисълта ми е, че тука целият ни род е тука. Така...И кат заминал на фронта, дълго време баба е чакала да се обади. И така, ни вопъл, ни стон. Не е имало обаждане. И най-накрая вече пристига телеграма, че е загинал геройски дядо ми. Той воюва с двамата му братя – Димитър и Стан. Тримата братя воюват заедно с него. Започват страшни боеве. Единият шрапнел попада в петата му. Те го молят братята: „Марине, предай знамето!”. „Не, казва, това е светинята на армията. Няма да го предам!” Върви окървавен. Втори шрапнел засяга рамото му. Той пак продължава напред, като изпява песента.(Тя е много хубава песен, аз се разстройвам). И продължава със знамето, продължава. Братята го молят, целият станал потопен в кръв, обаче той не отказва. Последният куршум попада в челото му. Загива тоя моят прекрасен дядо. Така загива.
-Коя песен е пеел?
- Там покрай Арда, Арза и Марица
биха се славно нашите войници.
Турците бягат, сърби се предават,
а ние вървиме напред, на бой!
- Много хубава песен! И тая песен, той е скандирал, заедно с братята му и с всичките: „Напред, братя, напред. На нож!” А турците разбират „по пет на нощ”. Така обясняваха дядо ми, кога се връщат тука. Това е дъъълга такава, дълга история. И така дядо ми не се е завърнал вече никога. Баба остава 22 години вдовица да си отчува двете дечица – майка ми и вуйчо ми.
- Двамата братя завърнаха ли се?
- А двамата братя, ще ви разкажа за тях. Двамата братя, след като погребали дядо ми, вече решават да избягат. Тръгват в неизвестни посоки, обаче в един момент турските кучета залавят единия, след това и другия. И ги арестуват, и ги вкарват в турския конак. Колко са седяли, щот са били в безсъзнание, не могат да ни обяснат. А след това по ирония на съдбата пристига някакъв добър такъв човек и ги освобождава. Единият брат обаче(тоя тука дето е дедата на Рилка), дедо Мито, едър такъв, той вика: „Брат ми, пак ще избягаме. Няма да се подчиниме на тия турци”. И решават отново да бягат. Бягат, единият се спасява – дядо Стан, на Ангел дядото. Той се спасява, обаче дядо ми, заловен от турците, вкарват го, 5 години е бил...
- Другият брат?
- Другият брат 5 години е бил затворен, изгнаник.
- Къде е това?
- Във...там е хванат не в Одрин, ами там, в  Люлебургас.
- А там ли загива и дядо ти?
- Дядо ми загива там. Първият шрапнел баба обясняваше, че е бил в Люлебургас, след това къде разказваше? Одринско...Мисля, че там загива...И така приключва съдбата, тяхната. После, кат се върна дядо ми, вече кат се е върнал.
- Брата на дядо ти?
- Брата на дядо ми, кат се е върнал, вече майка ми се е задомила. Ние пораснахме вече и той ни идваше на гости. И знаете ли какви спомени той имаше? Нищо друго не го интересуваше. Разказваше ни само за войната, разказваше ни за убийствата, за зверствата, които са вършели турците. Вика: „Безчинства! Зловещи хора бяха. Ненавиждайте ги, това казва, тая пасман. Като ме затвореха, вика, и 100 тояги на гол гъз ми шибаха. И умъртвяваха тялото ми, поливаха ме с вода и отдолу отново почваха да...” „Как си изтърпел, дядо?” Вика: „Просто човек е звяр и търпи на всички издевателства и побоища.” И така за тях.

Автори/Информатори:

Разказ на неговата внучка Латинка Христова Митрева, р. 1933 г.

Истории от Козлодуй