Хърлец


СЪКРОВИЩЕТО НА АВГУСТА


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

СЪКРОВИЩЕТО НА АВГУСТА

       В северната част на землишето на село Хърлец, по посока към река Дунав, се намират останките на късноантичната и ранновизантийска крепост “Августа”. Тя е разположена на един километър от селото върху местността Калето.

          Слънцето вече потича, изтича, отива си…Отнасят забързаните води на реката последните слънчеви лъчи. Бавно пропълзява мрак…

          С мъка откъсна дядо Петко очи от позлатените речни вълни и тръгна да събира разпилялото се по цялата ливада стадо. Докато викаше овцете, старецът още усещаше сладостта в сърцето си и не можеше да се начуди на този дивен, дивен свят. “Какви чудесии за дивене и радост има на тая земя, какви вълшебни местенца и хубости има, че да не можеш да откъснеш поглед от тях - да гледаш, да гледаш, дорде очите ти отмалеят, а душата с мед се налее” - мислеше той. И пак понечи да погледне към мамещите води, но видя, че другите овчари вече са подкарали стадата, та и той се забърза - да тръгне преди да е мръкнало съвсем.

          Много овце имаха родовете Гърбльовци и Нешковци, но и много паша и то все тук, през Огоста, на хубави места. Овчарите им бяха всички като дядо Петко - работни, кротки хорица, пък и добре познаваха местността. Излизаха сутрин, преди изгрев слънце, връщаха се по мръкнало - цял ден крак не подвиваха, а стадата сити и пресити.

          Тъй мина и този ден. Мръкна. Овчарите тръгнаха да се прибират, а с тях и дядо Петко позабърза крачка. Както си вървеше и изкусно въртеше овчарската гега, изведнъж спря, сепнат от страшен трясък - сякаш гръм разцепи земята. Кучето се обърна към реката и силно излая. Що да види старецът: през реката, от земята та чак до небето бяло зарево обгражда старата крепост. И докато той се чудеше, трясъкът отново се повтори - още по-силен. Видя дядо Петко отдалече как изведнъж тежката желязна врата, заключена от незапомнени времена с голям катинар, се отвори и ярка, ослепителна светлина блесна като мълния.

          - Бре, какво ще да е това чудо, бре - викна на глас смаяният старец - какви ли не чудесии има на тоя свят!

          И като не сваляше очи от светлината, бързо се съблече, върза дрехите си на вързопче и съвсем забравил за стадото, нагази във водата. Прекоси реката като на сън и като на сън влезе през желязната врата в Августа. Само каква гледка се разкри пред очите му: в края на неширок коридор като слънце светеше безмерно съкровище. Събра смелост овчарят, прекоси коридора и когато влезе в залата, едва не извика от учудване. Големи и малки делви лежаха, препълнени все с бели сребърни парици…Париците бяха толкова много, че в делвите не се побираха, та се търкаляха и по целия под. Освен купищата сребро, неканеният гост забеляза, че стаята завършва не със стена, а с друг каменен коридор. Макар слисан и изплашен, но воден от силно любопитство, дядо Петко продължи по него, следван от омълчалото се куче. Коридорът водеше към друга такава стая, от която струеше още по-силна светлина. Тя бе изкусно украсена със злато и скъпоценни камъни и всякакви други невиждани гиздосии. Медни, златни и сребърни съдове, прекрасни накити блестяха с неземна хубост, а по пода се стелеха едри жълтици.

          Но какво бе учудването му, когато видя, че и това не е последната стая - от нея се тръгваше още по-навътре в крепостта. Изплаши се не на шега дядо Петко, но нали очи са ненаситни, а сърце не трае - тръгна бавно по коридора. Колкото по-навътре влизаше, толкова по-тъмно и студено ставаше, а когато светлината съвсем се изгуби, разнесе се лек напевен шум. Озърна се и пред очите му се разкри най-неочаквана гледка… В малка златна стаичка  на златно столче седеше хубавица златокоса, златно кросно държеше и на златен стан златно платно тъчеше. Приближи се овчарят до нея и тъкмо да я заговори, из цялата крепост проехтя страшен глас:

          -Ти, човече, не насилвай късмета си! Вземи от всичко колкото можеш да носиш и си върви! Затворят ли се вратите, чак след още хиляда години ще се отворят отново!

          Хукна презглава дядо Петко и още щом прекрачи прага, вратата с трясък се затвори. Седна премалял на камъка до нея и погали запъхтяното куче:

          -Сън ли беше това, що ли?!

          Разтвори стиснатата си шепа и оттам се изтъркулиха няколко лъскави парици. Вдигна глава и видя, че бялото зарево над Августа вече беше изчезнало.

          -Не, не е било сън. Чудо беше!

          И с разтуптяно сърце хукна да разправя на другите овчари за едно от всичките чудесии за дивене и радост на този свят, за късмета си да влезе и види несметни богатства през врата, която се отваря веднъж на хиляда години.

          “Дали ще ми повярват?” - не спираше да се пита дядо Петко, докато прекосяваше обратно реката.

Автори/Информатори:

Калина Тодорова / Из "Крал-баир", 2000

Истории от Хърлец