Зверино


Църквите в село Зверино


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

Църквите в село Зверино

Преданията

Говори се, че отдавна, още преди падането на България под турско робство, в горното течение на един от притоците на река Златица била махалата Бела вода, а по-надолу – Гюрещица. По-високо в планината пък, се намирали Равна и Слатина. Тези махали с малко на брой хора и къщи са имали своето духовно средище – каменната църква в местността „Поп”. Тя била малка, а вероятно и ниска.

            Известно е от възрастните хора, че до тридесетте години на миналия век каменният градеж се виждал добре, със запазен олтар. Сега се виждат само основите, но до това свято място още личат пътеки от старите махали. Тази църква е дала и името на местността, което също е стигнало до днес.

            … „Печена църква”

            Случило се около 1420-1430 година:

- Ще се издължите, всичко ще платите – яростно викаше спахията на зверинчани, които тази есен не можаха да се отчетат на султанския слуга във Враца. – Ще платите, гяури с гяури. Ще дадете и десятъка, и беглика, и дившермето, и харжовете и всичко-о-о! Така ще платите, че ще ме запомните! Ще видите какъв празник ще ви направя като Великден. Викаше, заканваше се и се скри с конете и свитата си по пътя към Кошерен за Враца.    

А имаше и друго…

Турците, които охранявали пътя Враца-Зверино-Орхание на ладията през река Искър, харесали хубавата Дамяна. Младата невяста често минавала реката, за да отиде на нивите към Челопешкото. Един от турците не само я харесал, но и започнал открито да я задиря и да обикаля къщата й. Оплакала се Дамяна на свекърва си. Мислила старата жена какво да направи и един ден казала на невястата: „Георги тази вечер няма да слезе от кошарата. Сега турчина ще мисли, че си сама и ще дойде. Аз ще бъда в собата. Ти не се бой. Посрещни го любезно, прави каквото той иска, не се противи, а когато забрави всичко, аз ще ти помогна”.

Стъмнило се хубаво. Кучето залаяло. Дамяна посрещнала агата. Изпълнила заръките на баба Цвета и когато мислела, че за нея живот вече няма да има, турчинът се свлякъл върху нея. Бабата го халосала по главата с обратното на секирата, измъкнала Дамяна изпод него, метнала една черга и заудряла с всичка сила, докато злодеят изпънал крака. Двете жени го увили в чергата, овързали го с дебело въже и го завлекли до Искъра. Забутали го в най-дълбокото на Куклица и го пуснали по течението. Никой не ги видял.

Пролетта реката придошла и буйните води изхвърлили трупа някъде в равнината. Сетили се турците, че това е този от ладията в планината при Зверино, който безследно бил изчезнал есента. Разбрали, че е убит и хвърлен в реката и решили, че ще наминат през Зверино.

А наближавал Великден…

На големия ден мало и голямо тръгнало към църквата, която сами изградили преди десетина години по примера на Черепишкия манастир. Монах от манастира започнал службата и тогава се появили турците…

Залостили вратата отвън. Обиколили църквата със съчки и сено. Подпалили я отвсякъде. Огънят лумнал. Бързо стигнал гредите. Хората нямало откъде да излязат. Горели страничните греди, запалил се покривът. Горящи парчета падали върху молещите се, а те бягали от ъгъл в ъгъл, димът ги давел… Разбрали, че това е краят. Стените рухнали и нагорещените плочи ги погребали.

Случило се чудо. При падането, покривът се олюлял, изнесъл се леко напред и в задната част зейнала дупка. От нея полуживи излезли няколко души. Между тях бил и дядо Петко – човекът, който най-активно участвал в строежа на църквата и който се грижел за нея.

Нямало ги вече хората. Те лежали, похлупени от дебелите плочи на църквата като с връшник. В селото останали само спасилите се от пожара, тези, които на Великден били по кошарите, болните и недъгавите.

Живи, но защо? Как да живеят от сега нататък? Какво да правят без своите вече мъртви? Умопомрачението владеело всички.

Тогава старият и мъдър дядо Петко събрал останалите свои съселяни и с тих глас заговорил: „Хора, не можем всички да умрем. Отидоха си нашите деца, жени и мъже, нашите майки и бащи. Не може живите да живеят с умрелите. Затова, мили хора, преместете се от другата страна на Искъра. Там направете своите къщи и там изградете новото село. Заклевам ви да го наречете Зверино. Нека докато свят светува, да се знае и помни зверството на турците”.

Послушали го. Преместили се и направили селото от лявата страна на реката, а дядо Петко останал да живее сам край „Печената църква” и да пали свещици за „Бог да прости” починалите.

Било е. Обгорените черепи и кости, които още излизат от земята и преданията на поколенията говорят за това…

 

Новите църкви

…В периода 1820-1830 година, с разрешение на турските власти, хората от Зверино изграждат своята подземна църква /катакомбата/. Как са избрали мястото не се знае, но тя се намира накрая на селото в Долната махала откъм Елисейна до река Искър.

Минават години. България е свободна и без никакво бавене започва изграждането и развитието на държавата. Така става и в село Зверино.

През 1879 година отваря врати Началното училище.

През 1880 година Зверино става община – център на съседните села, в т.ч. и някои, които сега се намират в Софийска област: Еленовдол, Осеновлак, Оплетня и Габровница.

В 1896 година започва строителството на железопътната линия София-Мездра-Роман, която минава през Зверино.

Всички разбират, че е дошъл момента да изградят нов, светъл храм.

 

            Църквата „Свети Великомъченик Димитрий”

… И се започнало. „Бях малка – разказва баба Дана /майка на най-дългогодишния свещеник в селото отец Христо Стоянов/ на своя внук Цено – строеше се църквата и ние, децата, изнасяхме пръстта от изкопа”. Това се случва през 1899 година. Помни се, защото тогава през селото минава и влака.

Църквата се гради върху тази под земята.  По-първите люде на селото се свързали с Врачанската митрополия и намерили майстори на църкви. Не се знае откъде са. Те дошли, огледали и оразмерили мястото, решили, че църквата ще бъде еднокорабна, казали колко дълбоко и широко да се копаят основите. Оставили Мито Вутов да наглежда работата и си тръгнали. Сигурно нещо се е случило, защото следващите години строежът спрял.

През 1905 година майсторите идват отново и селяните започват усилена работа. Изградили корпуса и кубето. На следващата година измазали църквата отвътре и отвън, а през месец юни 1907 година започнало изографисването на стените. Цялото село участвало с труд и средства в изграждането на църквата. Няма сведения някой друг да е влагал средства. Комитетът по изграждането с председател Мито Стоянов, състоящ се от много авторитетни хора, организирал събирането на пари и материали, разпределението на получените дарения и самото строителство.

В същото време мислели за името. Предлагали, обсъждали с хората от селото и накрая се стигнало до едно мнение – да бъде „Свети Димитър”. Денят на светеца е по-късно през есента, свършва се полската и горска работа, наближава зимата и хората ще имат повече време да празнуват църковния празник, който става и празник на селото. От 1908 година, на втория ден след Димитровден, и до днес се прави селския събор.

            Сред дарителите се открояват няколко семейства, имената на които достигат до нас чрез надписите в църквата:

            На 26.V.1907 г., Илия Йотов, Илия Петров, Илия Митов и Илия Пенчов – братя и чада их, даряват средства за изографисването в цял ръст на стената от ляво на олтара на иконата „Свети пророк Илия”. За изографисването на останалите светци на стените: „Свети мъченик безсребреник Козма”, „Св. св. Кирил и Методий”, „Свети Цар Борис Михаил”, „Св. Иван Рилски”, „Св. Архангел Михаил”, „Св. Николай”, „Св. великомъченик Георги”, „Св. св. Константин и Елена” и „Св. безсребреник Дамян” дарение правят: Мито Вутов, съпруга Йова, чада Вълко, Панталей, Моно, Цено, дъщери Йована, Тодора, Дона; Иван Т. Бановский и Петра и Иванна от с. Игнатица; Найден Кръстев, съпруга Тоша и чада; Христо Колов, съпруга Велика и чада; Давид Иванов, съпруга Яна и чада; Георги П. Буковски, съпруга Камена и чада; Георги Данчов, съпруга и чада ; Георги Вунчов, съпруга Нанда и чада. Ктиторските надписи са с дати от 26 до 31.V.1907 г.

            Светото разпятие в светия олтар е дар от: Кръстю Пенов, съпруга Яна, чада Генка, Мика, Ивана, Димитра; Йона Михова; Иван Димитров – тогава вече покойник.

            Владишкият трон е дарен от Мито Стоянов, съпруга Тодора, баща Стоян Велчев, съпруги Пена и Кула, чада Иванна, Стоян, Илия, Пена.

            Дошъл денят на освещаването на църквата – 8 ноември 1907 година, Димитровден. То се извършило много тържествено от Негово Преосвещенство Врачанския митрополит Константин. В Зверино и околните села, години наред, хората пазели спомена за този паметен ден.

Много интелигентен и духовно богат е дядо Константин. Известно е, че е завършил богословие в Рим. Интересен е случаят при неговото дипломиране. Той бил първенецът на випуска, но от бедна България. Темите за изпита се слагали в плик и абсолвентите, след отварянето му, започвали да отговарят. Пликът на Константин бил празен. Някой е искал да го подиграе и изложи, но той отваря плика и след като вижда, че е празен запял: „И ето – от нищото Бог сътвори света”. Освен това, дядото се занимавал с изучаване делото на дякон Левски. Така стигнал до село Свидня, за да се срещне със секретаря на революционния комитет. Попаднал на неговия син Паисий. Взел го със себе си и започнал да се грижи за него. Паисий завършил в Берлин богословие, а след това пак там право и архитектура. По-късно станал Врачански митрополит.

            През 1995 година се прави разширение на църквата. Майсторите Камен Цеков, Вълко Томов и Илия Цеков от с. Зверино изграждат преддверие и свещенопродавница. Това става с дарителството на семейството на Ангел Георгиев Петров, съпругата Магдалена и чада Георги и Ангел от Зверино. Те даряват и средствата за изографисване върху стените на библейските и житийни сцени „Рождество Христово”, „Възкресение Христово” и „Успение Богородично”.

            Църквата „Рождество на пресвета Богородица”

            „Параклис – сътворен в лето 1995 г. с дарителската помощ на „Елисейна” ООД, г-н Петър Минчев от с. Елисейна, г-н Ангел Георгиев Петров от с. Зверино в чест и памет на рождеството на пресвета Богородица” – така гласи надписът, поставен при откриването на 2 юли 1995 година.

Параклисът е изграден в двора пред църквата „Свети Димитър” от същите майстори, които правят разширяването й.

Много са помагачите. Нека за благодарност споменем тези, които са дарили иконите: Семейство Димитър и Дамянка Павлови от с. Зверино – „Рождество на пресвета Богородица”; Семейство Маргарита, Пламен и Катя Ценови от с. Зверино – „Вход господен в Йеросалим”; Семейство Николица Иванова, Венци, Ганка и Галин от с. Зверино – „Свети мъченик Мина”; Семейства Благовеса и Цветослав Петрови, Юлия и Александър Александрови от с. Зверино – „Възкресение Христово”; Семейство Ангел, Магдалена, Георги и Ангел Петрови от с. Зверино - „Възкресение Христово”; Семейство Христо, Жанет и Цено Попови от с. Зверино – „Света Богородица”; Братя Георги и Иван Маринови от с. Зверино – „Иисус Христос”; Семейство Донка и Георги Милетиеви от с. Зверино – „Св. Йоан Кръстител”; Семейство Мирослав и Галина Иванови от гр. Мездра – „Господ Иисус Христос вседържател”; Десислава Каменова Стоянова от с. Зверино – „Света Богородица”.

            Няколко думи за свещениците, обслужвали новите църкви.

            За съжаление не открихме данни за тези, които са служили до 1942 година. След това те се редуват, както следва:

            - Отец Васил от с. Ребърково – от 1942 до 1945 година.

            - От 1945 до 1949 година служат: отец Иван от с. Люти дол, отец Найден от с. Моравица и отец Константин.

            - Най-дълго, от 1949 до 1991 година, служи отец Христо Стоянов от с. Зверино. За него може да се говори и пише много. Той успява, въпреки атеизма, наложен от тоталитарния режим по онова време, да запази у зверинчани уважението към църквата и традициите.

            - След отец Христо, в двете църкви най-дълго служи отец Пимен. Негова е заслугата за изграждането на малката църква „Рождество на Света Богородица”.

            - За кратко време службите се водят от отец Тома.

            - От 1999 година до сега, свещеник е Антон Нисторов Петков от гр. Враца. Млад човек, вещ в работата си и много уважаван от всички в селото. Когато четяхме надписите върху стените и иконите за дарителите, той искрено се радваше, че работи в Зверино и подчертаваше, че тук хората обичат своите църкви, че са добри християни и много от тях са дарители.

            Използвани материали:

                Надписите в църквите „Св. ВМЧК Димитрий”  и „Рождество на пресвета Богородица”

                ТДА – Враца,Фонд № 381 к, 2, 42

                Разказите на отец Антон Петков

                Спомените и разказите на Цено Христов Попов, син на отец Христо Стоянов

                Спомените на Захари П. Змейков, Янка Найденова, Ивана Митова,Иван Илиев, Пешо Луканов и много други от с. Зверино

                Стеев, Ц. Сами под слънцет. 2008 г.

                Лилов, Л. Селищната област в Искърския пролом.

                Юбилеен в-к „120 години просветно дело в Зверино” от 25.ХІ.1999 г.

Литература:

            Свети места: църквите и манастирите във врачанския край. Пета регионална краеведска конференция Враца, 27 ноември 2008 г. Сборник материали. Състав. Калина Тодорова, Силвия Павлова. Враца, 2009.

 

Автори/Информатори:

Ивана Захариева/Свети места, 2009