Разказа ми първата как цъфтяло бяло цвете сред равнината.
Бяла роза ли било? Или салеп?
Минали пътници наблизо. Очи за хубостта ще са имали - поспрели да се порадват на крехката белота, лебедова перушина. Ухо за мъдростта ще да са имали - заслушали се в себе си и рекли :
- Стрехи ще сковем тук, бялото цвете да ни огрява. Птици ще долетят, ще отлетят. Град ще се вдигне, ще вземе името на цветето.
А втората легенда ми разказва, че стояла гостилница на кръстопътя. Дошла от бели мъгли самодива. С бяло лице, с бели ръкави. Бяла Злата ли е била? Или бяла Слата? Засмяла се, пристанала на младия гостилничар. Занизали се керванджии от всички посоки - пред гостилницата разпрягат, при бяла Слата сядат.
Влезъл веднъж и змей да се гощава. Огън изскачал от ноздрите му. Черните му криле играели.
Вперил очи в бяла Слата змеят и викнал:
- Наумил съм си мъжката кръв да я изпия по тези места!
Но бяла Слата веднага му отвърнала:
- До един са ми братя мъжете по тези места, добър ми гостенино. Тях удариш ли, мен ще затриеш…
Легендата не помни нито гласа на бяла Слата, нито погледа, с който тя погледнала тогава змея.
Но той я пожалил, жаден си отишъл.
А хората изградили град - децата им да не забравят…
Информатори / Автори Надя Кехлибарева / Из "Крал-баир", 2000