ПЪРВАТА ЖЕНА ДИРИГЕНТ ОТВОРИ НОВА СТРАНИЦА В МУЗИКАЛНАТА ИСТОРИЯ

   Публиката я гледа винаги в гръб - такава е съдбата на диригента. Но очите й са вперени в ръцете – неукротими, грациозни, шеметни, милващи, ромолящи като планински поток, разперени като крила на птица. Извайват музикалните образи, внушават, завладяват, покоряват.

    Трудна и спорна за разгадаване е Радосвета Бояджиева – първата диригентка в България – и като жена, и като творец, и като характер. И след 40-годишна концертна дейност говорят за нея с противоречиви думи и оценки – своеобразна и емоционална, експанзивна и логична, артистична и организирана, обаятелна и свадлива, скромна и егоцентрична – сплав от чувства и поведение, създала голям творец.

   Радост и светлина носи тя с появяването си на белия свят, затова баща й Анто Бояджиев – известният във Враца “червен адвокат” и читалищен деец, й дава веднага името Радосвета.От него наследява влечението си към музиката, от него взема граничещата с анархистичност в поведението и изказа й независимост. Бащино наследство са   завидната й целеустременост и упоритост, които я извеждат на диригентския връх. Спомня си, че в тяхната къща винаги се е пеело. “Имахме си домашен хор. Баща ми дирижираше. Пеехме класически пиеси, хорове от опери, изобщо - занимавахме се с музика. Бяхме пет деца и всички, заедно с мама и татко, ходехме на концерти, на представления, не пропускахме нито едно културно събитие в града по това време!”

      През 1933 г. семейството на Радосвета се мести да живее в София. Тук тя се включва в хор "Бодра смяна" с диригент Бончо Бочев.Много по-късно, като ученичка в Класическата гимназия, й купуват пиано и тогава между археологията и музикалното изкуство избира музиката. А обичта й към природата и волността, интересът й към загадките на миналото и неразгаданите тайни остават  нейно хоби и до ден днешен.

     В Музикалната академия Радосвета Бояджиева има големия шанс да бъде ученичка на Панчо Владигеров и проф. Марин Големинов, който я учи на композиране и я запознава с музикалната техника на дирижиране и с партитурите. На заключителния концерт при завършване на академията, тя е определена да дирижира оркестъра. “Беше ме страх от сцената, изпитвах панически страх – спомня си диригентката за онези първи стъпки в професията. Но като се качих на пулта, като се обърнах с гръб към публиката и погледнах оркестъра... остана само музиката и аз.Случайност е, че съм се родила жена, но че съм диригент съвсем не е случайно. Време беше и жена да се появи на това смятано дотогава мъжко поприще.Предпочитам по-директно да общувам с аудиторията, с оркестъра.”

   31 март 1946 г. публиката в залата на Народния театър в София става свидител на нещо ново и уникално – за пръв път зад диригентския пулт застава жена. Абсолвентката от Държавната музикална академия Радосвета Бояджиева вдига палката пред Софийската държавна филхармония. Прозвучава увертюрата на “Оберон” от Вебер, после концерта за цигулка и оркестър от Чайковски и Симфония №7 на Бетховен. За публиката това е сензация. За Бояджиева - начало на дълга и упорита борба да докаже себе си, правата си на диригент и творец, отворил нова страница в музикалната история.

     “Диригентът е творчески стимулатор за оркестъра, за целия концерт или оперна постановка – разкрива своето творческо кредо Радосвета Бояджиева. На пулта той се превъплъщава подобно на актьора в театъра. И ако не успее с мислите и чувствата си, с палката да завладее публиката, значи е сбъркал професията си. Не всеки добър музикант може да бъде добър диригент. За това е нужен специфичен талант. Отдавна още Карл Бьом е казал: “Диригент е този, който стъпвайки на пулта или може, или никога не се научава”. Човекът, който стои на пиедестала, за мен е проф. Хайкин, знаменитият маестро от Ленинградската консерватория, в чийто клас по оперно-симфонично дирижиране прекарах най-трудния и ползотворен период от творческото си съзряване.”

     През 1946 г. Ленинград я посреща със своите подвижни мостове, опасали като пищна огърлица лебедово-зелената шия на Нева, със златните си кубета и камбанен звън, с белите нощи, с музиката на Рахманинов и Шостакович. И с един маг-диригент, проф. Борис Хайкин, който по-късно ще каже: “Нейното дирижиране доставя радост и светлина.”

      Радосвета Бояджиева не е на себе си от възторг, от една неукротима жажда да узнае повече, да навлезе по-дълбоко в тайните на дирижирането, да се изяви многостранно. Консерваториите, библиотеките, концертните зали – усеща, че най-после живее пълноценно, че е достигнала това творческо и човешко равновесие, което е търсила и очаквала дълго...Вместо за три, завършва аспирантура за две години и лично ректорът на консерваторията я препоръчва на Комитета за наука и изкуство на Руската федерация на съветските републики /РСФСР/, който й отпуска стипендия за практическия й стаж. По това време тя пише и защитава дисертацията си на тема “Основните задачи и принципи на съвременното диригентско изкуство”, за която й е присъдено званието “Кандидат на изкуствоведческите науки”. И още - дирижира Ленинградската филхармония, Радиооркестъра, оркестъра на Малий оперен театър,прави записи в радиото. После идва шансът да постъпи като асистент-диригент в Московската филхармония.

   Въпреки успехите си в Ленинград и Москва и примамливата кариера там, Бояджиева приема предложението на ръководството на Софийската народна опера и от 1950 г. до 1973 г. е един от нейните диригенти. При това много различен, защото тя дирижира винаги без партитури, което освобождава вниманието й, за да стигне до търсената от нея пълноценност и артистичност в извайването на образа на музикалното произведение.

     “Много е лесно, когато партитурата е в главата ти. Тогава можеш да правиш истинско творчество. Казват, че имам феноменална памет, това е генетично заложено.  Баща ми водеше всичките си дела по памет. Аз мога да си върша домакинската работа, да чета нещо, да разговарям с приятели, да се разхождам–в това време партитурата ми е в главата и се наслагва, докато стане готова. Това е.”

   На пулта Радосвета Бояджиева е сплав от емоционална откровеност и вътрешна организация и това може би й дава увереност да дирижира без партитура. Критиката я приема изключително възторжено като ерудиран, вдъхновен и чувствителен талант, който умее да предаде ярко и образно своите внушения на слушателя и зрителя.В репертоара й са включени оперите „Аида”, “Травиата”, “Риголето”, “Отело” на Верди, “Мадам Бътерфлай”, „Тоска” и „Бохеми” на Пучини, „Кармен” на Бизе, “Борис Годунов” на Мусоргски, “Дама Пика”, „Евгений Онегин”, “Лешникотрошачката” и “Лебедово езеро” на Чайковски, “Дон Жуан и “Отвличане от сарая” на Моцарт, „Ромео и Жулиета” на Прокофиев, както и произведения на български композитори. Под палката й са свирили симфоничните оркестри на Полша, Румъния, Италия, Белгия, ГДР, Куба. Музикалните специалисти я определят като своеобразна и ярка личност, артистична и съвършена диригентка. Гордее се с особената чест, която й оказва великият Херберт фон Караян като я кани лично да присъства на премиерата на “Борис Годунов” в Залцбург през 1966 г. 

      “Когато започна да разучавам една творба, първо се запознавам с автора, чета за него. После в партитурата отново търся автора – разтваря диригентката пред мен вратата на творческата си кухня. Уча без пиано, искам всичко в мен да звучи в идеалния си вид. Тогава идва най-трудният момент – работата с оркестъра и този дълъг и сложен процес на доближаване на реалната звучност към звучащата в мен музика. Работата в операта ми помогна да постигна почти визуално разгръщане на музиката при драматургичното изграждане на симфоничните оркестри.

   Последните десетина години от творческата си кариера /1973-1984 г./Радосвета Бояджиева свързва с родния си град Враца като главен художествен ръководител и диригент на държавната филхармония. Все така жизнена, емоционална, отдадена на музиката и поезията-нейната втора любов. Сигурно в живота й е имало неизвървени и несбъднати пътища. Но тя вярва в наследствената и професионалната приемственост и предава диригентската палка на сина си Михаил, завършил също Ленинградската консерватория...

  От артистичния й дом във врачанските лозя често се чуват изпълнения на симфонична музика-цялата нейна огромна Вселена, в която тя заема достойно място.     Впечатли ме една от многото оценки за Радосвета Бояджиева: “През целия си творчески живот тя бе толкова голяма, колкото си иска. Но никога не поиска толкова, колкото бе голяма.”
     Враца, 1986 г.

Информатори / Автори
Цветана Евгениева - БТА